Пожар в небето ни събужда пак
и всички скачаме като един –
до тъмно няма да подвием крак,
ще задушим проклетия му дим!
По устните – кристали от рубин,
във свитите сърца – циничен зрак,
но ние силни сме – стоманен клин
от слънчеви лъчи и син живак!
А хлъзгавият вятър – стар глупак,
излъган от позорния комин,
в замяната за чисто нов гръбнак –
вилнее над жаравата, неудържим!
Но ние силни сме – отчаян исполин,
последен страж пред огнения знак –
отнякъде полъхва на бензин
и въздуха превръща се във мрак…
А моят малък син, отдавна е сирак,
но снимката ми пази в някой скрин,
и пуснал като дядо си мустак,
той помни:
“Горим, ала с телата си гасим!”