ИВАН КРЕМОВ – ГЛАС И… СТИХОТВОРЕНИЯ!
Пряко или задочно, той е познат на милиони българи. Нещо повече: гостувал е във всеки нашенски дом. Чрез… радиоприемниците. Роден през 1931 г. в легендарното старопланинско село Жеравна, Сливенски окръг, Иван Кремов вече четврът век ни пои с мърдростта, с твърдостта и очарованието на българската народна песен. Макар че в случая цифрите не са най-удачното мерило, можем да ги използваме: изнесъл е над 13000 концерта!
Възторжено са му ръкопляскали също зад граница: в седемнадесет страни на Европа и Азия.
Но сега става дума за друго. Този вдъхновен изпълнител на хайдушките народни песни е автор и на… стихотворения. Създавал ги е и продължава да ги създава не от амбицията да ги види публикувани. Не и за отмора. Те са кръвна рожба на неудържим вътрешен порив: мъка и радост, спонтанна жажда за самоусъвършенствуване, непредотвратим жребий, участ. „Пея, пея за войводи и комити – признава Иван Кремов, – пея за разплакани еничерски майки и в мене набъбва нещо, ще ме спука. Тогава, няма как, хващам писалката…”
Можем да го обясним с много причини. Но зад всичко това стои чудото, стои великата магия на неувяхващата българска песен. Който го познава отблизо Иван Кремов, няма да отрече, че той е влюбен до лудост в народното творчество, че той гори и страда над всяка звънка дума и сричка, гадае гордите и страдалчески тайни на България. Той е пял и пее не само заради дарбата си, че е роден с глас и слух. Той пее преди всичко със сърцето си, с народностното свое съзнание. Никой никога с нищо не би го разубедил, че може да има по-драгоценен български бисер от народната песен. И ето – тази съдбовна обич го съгражда и като творец на вълнуващи стихове.
Едно бляскаво доказателство, изтъквано неведнъж от много мъдреци: няма по-вълшебен извор, няма по-могъщ вдъхновител от народното творчество. То е давало и ще ни дава криле за всякакви полети…
Тук предлагам няколко стихотворения от папката на Иван Кремов.
Богдан ГЛОГИНСКИ-
ВЕСТ ОТ БАЛКАНА
Когато в Жеравна
на дъбов лист
хайдушка вест получиш,
вземи пищов и нож,
излез на калдъръма –
да те прегърнат стрехите,
ранилите петли да ти попеят.
И порта – порта ще събуди!…
ЖЕРАВНА
1.
Село мое – сабя островърха,
село мое – пушка кремъклия!
Птица във гърдите ми запърха:
лудо биле в тебе да изпия,
до огнището без глас да седна
и отново с баба да пребродя
връх по връх заветните легенди
за Шибила и Индже войвода,
с бяла жеравненка да изсъхна
от мерак по тези харамии…
Село мое – сабя островърха,
село мое – пушка кремъклия!
2.
Жаровна, майко
Жаровна,
не ме гълчи,
че със звездите
се хващам
на буйно хоро.
Песен за нашата обич
подхващам
И от чешмите ти точа
сребро.
Не ме гори
че тръгвам
на лудо хоро,
че галя тревите,
избили от нежност роса.
Аз търся в гората
омайната билка,
посята
от твоята
първа сълза.
Погледай –
лудо е,
лудо е, майко,
моето
звездно хоро…
ПО ПЪТЕКАТА
Случайна е пътеката, случайна…
Пълзи по жълъди хайдушка вечер
и в здрача нейде някакви копита
ехтят като във Чинтулова песен.
Не е, не е пътеката случана.
И не случайно с нея съм запътен –
комитската ми кръв насам ме вика
със крушов лист гората да събудя…
Вестник „Труд”, № 135, 8 юли 1978.
