Никога не бихме могли да четем лошо четиво по-малко,
отколкото е потребно, нито пък доброто достатъчно често:
лошите книги са интелектуална отрова, те разрушават духа.
За да можем да четем доброто, предисловие е,
да не четем лошото, защото животът е кратък,
времето и силите на човека – ограничени.
Шопенхауер
Някак като на шега, също като Алиса, започнах своето странстване из българските литературни сайтове. БуквениЯ калейдоскоп ме обгърна в своята огромност. Погледнеш наляво – като пеперуди пърхат с крилца стихове – любовни и смеховни; отдясно шуми пролетен водопад от разкази – плоски и дълбоки; отдолу – надприказване – кога смислено, кога без… Много различни теми, позитивност, кавги, сръдни… Но (никога не забравяйте „но”-то), навсякъде една тема, като жълт вестник избуява и като хидра се размножава, за да трови живота на всички невинни прелетни птички.
Да, приятели, отначало не вярвах на очите си, беше ми смешно, а после откривайки същите, понякога даже абсолютно еднакви дискусии на всички места, разбрах, че има проблем, и то доста сериозен. Айде, ще каже някой, стига си увъртал, почти го докара като американска долнопробна кримка – съспенс до дупка! Добре, казвам си всичко и то веднага, въпреки, че ми е малко тъжно как изобщо може да се обсъжда този въпрос, и то през 2009 година.
Да, приятели, говоря за него – онова невинно нещо, обозначено с още по-невинната дума ПРАВОПИС! Не, че се считам за някакъв спец и моят труден, но достойно извървян творчески път ми дава право да корифействам, ала рекох и аз да се включа в говорилнята и да поглаголствам малко за свещеността на матерния наш език.
Горе-долу основната опозиция се явява между сайтаджийските зли редактори и „творците”. Сега сигурно ще ме заядат и за кавичките – опазил ме бог да иронизирам някой, просто истинските (този път кавичките ги няма) писатели са люде хрисими и най-важното – знаещи! А нашите хора – „творците”, дето с толкова страст бранят правото си на мислене и текстообразуване, понякога си нямат представа от елементарни нещица, дето едно време ги зубкахме някъде из началния курс.
Веднага се обажда гласът на „Изтъкнатата поетеса”, награбила под мишци наръч грамоти и десетина собствени стихосбирки – Хаха, ето на кого някое сайтско величие е обещало наградка или издаване на книжка!
Ех, драга, от твоите уста в редакторските, пардон – в божиите уши! Но веднага си вземам бележка и ще се опитам безпристрастно, обективно и емоционално да бучна пръст в различните гледни точки.
1. ПИСАТЕЛ:
„Седем пъти молих се на бога,
седем пъти в дявола се вричах,
седем пъти лъгах се, че мога…”
Сори, това беше друга песен… бъркам ги понякога двата щата. Та, ВСИЧКИ знаят как се запалва искрата на сътворението, как лумва в тъмната нощ пламъкА и колко мъки съпровождат появата на един куплет, на един абзац, пък да не отваряме уста за нещо повече. Ужас! Сизиф ряпа да яде. Колко труд, грижи, нерви трябват, за да отгледаш току-що покаралото зелено стъбълце, и когато под звука на арфи, едвам-едвам отместил златиста мъхната пчела от плахичко разцъфтялата капка от рая, се готвиш да изпълниш гърди с аромата на живота… и точно в това сюблимие, сякаш от черното царство изскача редакторА и така, някак си нехайно, мимоходом потропват слонските му крачища, стъпкват нашето съкровище и пак така изчезват в нищото, оставили само кръгчета цветен прашец да ни напомнят за безвъзвратно изгубеното.
Е, как сърце мъжко да изтрае? Как да не го удавиш (все пак сме цивилизовани хора) в словесност, за да усети бързината и силата на твоя ум, безпощадността на езика… пък може и роднини от женски пол да намесиш…
2. РЕДАКТОР (СОБСТВЕНИК) НА ЛИТЕРАТУРЕН САЙТ:
„Тръгнах аз да вървя, ходих по поля – нищо не намерих! Попаднах в една долина. Там виждам един дъб, израснал високо! Какво да правя?”
Две мнения няма, предимството на електронните пред традиционните публикации се доказва ежедневно. Лека-полека работите се завъртяха, няма смисъл да се ходи в библиотеката, да се разправяш с разни изкуфели баби, когато може да се звериш пред монитора до зори. Пишеш и публикуваш на момента. Да, ама нашите хора съвсем се оляха, то бива – то може, ама недопечени, някой направо сурови неща взеха да качват по сайта.
Е, как сърце мъжко да изтрае? Така де, как да не покажеш къде му скърца талигата, защо на това място трябва да има асоциация, за да не се разпада връзката… Какво е асоциация ли?!? Давай с голямата секира!
– Ама, недейте така, някой ще се обиди! Някой ще си тръгне от сайта, след време такива писатели със свещ ще ги дирите…
– Писатели?! Май пак ще цитирам Елин Пелин:
„Това са хора, които не са способни на никаква сериозна работа и затова пишат книги. Всеки от тях мисли, че неговите книги са най-хубавите. Писателите са много особени хора. Те обичат много да говорят за себе си, а още повече обичат хората да говорят за тях, и не само да говорят, ами и да се възхищават от тях. Затова те дружат само с ласкатели. Човек, който обича да казва истината, не може да се приближи до тях. Тежко му и горко, ако само се опита да каже нещо, защото, те мислят, че вършат най-необходимата за човечеството работа, най-възвишената, най-полезната и най-голямата”.
Нека се обиждат! Искам всички да знаят, че в МОЯ сайт ще се пише според правилата!!! Айде, че отивам на фитнес…
3. ЧИТАТЕЛ (МНОГОСТРАДАЛЕН И НЕ ЧАК ТОЛКОВА)
„Раковски горд и с поглед драголивен,
развял байрак, понесъл огнено перо :
бунтовникът и приказен и дивен –
приплеснал и френгия сабя на бедро!”.
Плазмени, тонколонни и хартиени медии, ежедневно с истеричните си крясъци ни пълнят главите, че изживяваме криза, нацията загива и никой не може ни спаси. Трябва да сме силни, да покажем че българский лев е несломим, че духът бунтовен е още жив… Да де, ама къде я тази духовност? Загубихме ли я някъде, разминахме ли се по пътищата божии? Дали пък призракът и не броди по пътищата европейски? Кой да ти каже…
Няма място за чудене, сядай на компа, погали мишката и смело отваряй каквото ти душа пожелае. Искаш духовност – ето: чети, слушай, зяпай – музика, поезия, картини, разкази, романи…
– Да, всичко е хубаво, тези хора са толкова талантливи, защо се карат за някаква там пунктуация? Не проумявам!
– Прав си, понякога е толкова забавно да узнаеш, че еди-кой си завършил „шчетоводство” в „Свищоф” : )))
– Или пък да прочетеш петредово изречение, без нито една главна буква, запетая или точка…
– Или някой да ти разказва за „Докачо” и неговия „Декамертон”
– А Стоян Захариев е написал „Записки по българските…”
– Еее, прекалявате вече! Оправихте правописа, че се заядохте и с фактологията! Без такива, моля ви! Посещавали сте обществени тоалетни, нали, и сте се кефили на стенните артефакти? Някой даже ги считат за първите искри на дисиденството у нас… Има ли тиренца, кавички, цвички – няма! А всичко се разбира перфектно.
– Абе и в казармата старшината не знаеше за подчинените изречения, ама всички му се подчиняваха…
– Е да де, ама все едно да строиш къща без вар! Изплезил език, редиш тухла по тухла, мериш с отвеса и терзията – всичко точно! Духва първиЯ вятър и…
– Или пък, или пък да караш кола без да познаваш правилника… А на входа на ортопедията изтъркан надпис – „Счупеното носи щастие”…
– Ама все пак редакторите са виновни, защо така се гаврят с горките ни „творци”, нека ги оставят на читателския съд. „Глас народен – глас божи”.
– Как пък не! Чел си Пасковата (мир на праха му) „Германия – мръсна приказка”, надявам се. Нали помниш погребението на Диригента. Дето оркестърА свирил фалшиво… Пред музиканти… „С камшикаааааа”…
Положението съвсем се забатачи. Вместо, обикаляйки из дебрите на електронния литературен свят, да намеря изход, тотално се оплетох в цялата тази олелия.
А, ето нещо интересно, записано незнайно кога в тефтера ми:
Оратор
Павел ЧЕЛЕБИЕВ
Час и нещо ни говори,
теми хвърляйки безброй.
Сам със себе си заспори
даже във речта си той.
Като пламенен вития
гневно махайки с ръка,
плю по тия и ония
и направи го така,
че накрая смогна даже
всеки да го разбере –
Нямаше какво да каже,
но направи го добре!
– Добре де! – ще кажат някой, – каква беше връзката с правописа?!
– Абе, връзка няма, ама звучи добре…
