Начало » Среднощно писане…

Среднощно писане…

И някъде, вътре в мен, винаги готов да изплува, е споменът за първата ми среща с Полковника в болничната стая. Споменът за две очи. Може би нещо в стаята се движеше, някой говореше… или ставаше не знам какво… Аз виждах само две очи. Сякаш гениален художник беше смесил в едно всички нюанси на синьото. Имаше небе, море, сапфир, синчец, теменужка, незабравка… Ярки, наситени, но същевременно прозрачни и меки; топли, но със стаен в дъното лед; видели какво ли не, но пазещи детската си невинност. Очи, излъчващи мъдрост, преливаща в надежда и любов. Очи, приличащи на… Ако отидете там, където земята любезно е отдала тялото си на бърза рекичка, даряваща своята свежест на растения, животни и хора, и следвате лекия неспирен ход на водата – на някое меко завойче, под пелена от клонки, мъх и листа ще откриете едно кристално безвремие. Разгърнете нежно, погледнете без страх и пред вас ще се открият най-чудновати гледки. Ако сте в гъстака, ще видите как присмехулният вятър кара дърветата да ви махат за поздрав, ще чуете шепот за самодивски танци и хайдушки сборища. Ако сте на открито, очите ви ще спрат в сиви вековни скали, криещи в себе си тайните на сътворението, и ще се опиете от неспирната игра на пеперуди с ярки, непознати цветове, а някъде там, отстрани, забързано ще премине най-бялото и пухкаво облаче. Не знам дали се е случвало да потопиш очи в горски вир и да не изгубиш сърцето си завинаги…

Из разказа “Малка нощна разходка”…

 

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!