Начало » Спецакция

Спецакция

Изпръхналата зърнеста корица хрущеше тихо и се разпръскваше яростно на хиляди сини искрици под тежките стъпки, но с лекота удържаше петимата мъже в шаячни униформи, които се спускаха внимателно между скрежасалите дървета.
След около час невидимата стръмна пътека ги отведе до подножието и след като мълчаливо огледаха побелялата нива и на няколко пъти напразно се опитаха да крачат енергично, стана ясно, че Южняка, дето Баба Марта го прати на изпроводяк, е лудял на воля, и всичко е размекнато от страстните му ласки.
Те упорито газеха тежката мокра каша, постоянно пропадаха и затъваха, превити под пълните раници, мъчеха се да запазят оръжието сухо, но още горе си казаха, че няма да говорят или почиват, докато не стигнат до стария макадамен път, и затова с последни сили стискаха зъби, от време на време квасеха устни или хвърляха шепа чист сняг по моравите си лица, а краката им механично продължаваха нататък.
Водачът на малката група се отличаваше лесно по самоуверената походка, с която минаваше през познати само нему места, а рижавата му коса като догаряща факла се мяркаше неуморно ту отпред, ту отзад, присвитите му очи оглеждаха преценяващо всички и без да пророни нито дума, той успяваше да вдъхне живот в изтощените си приятели, а от най-закъсалите направо вземаше част от товара – върху набитите му рамене, освен полагащата се мешка, вече бяха преметнати две пушки и една загъната в найлон одрана сърна.
Този кипящ от здраве и енергия човек, когото всички наричаха Пирàта, беше жива енциклопедия на местностите и животните в околността и с гордост носеше титлата “най-опитен куршумджия, живял по тоя край”, както преди време го нарече едно държавно величие след няколкодневно обилно отдаване на ловджийски страсти.
Много неща носеше мълвата за него – и за детския бабаитлък, и за годините, прекарани в ТВУ , за обвитата в тайнственост моряшка кариера, а след завръщането в родното градче – главен готвач на „Старата механа”, изкусен касапин и пръв бракониер, чиято слава гърмеше надлъж и нашир. Е, носеха се слухове, че редовно “пеел” на ченгетата, но неговите познати отказваха да повярват на такова нещо, даже напротив – Пирàта го имаха за мъжко момче, много свой човек, на когото може да довериш, ако трябва, и живота си и ще знаеш, че няма да те изостави за нищо на света и може да излезе сух дори от най-ужасната ситуация.
Някои отдаваха успехите на големия му късмет, други казваха, че дỳши като куче, трети шепнешком разказваха за прабаба му – страшната вещерка, която като малък го е къпала в корито с омагьосани билки и затова ни се страхува, ни болести го ловят, не познава що е умора и винаги знае на кои места какъв дивеч има и къде може да се причака, и не само двуцевката използваше, но свиваше примки от стоманено жило, а и на вълчите капани беше майстор… Пък нещо да ти опече, да задуши, там с миризмичките, с всичките салтанати – има да го помниш цял живот.
Пирàта не се изложи и този път, но емоциите от успешната засада на стадото сърни бяха оставени за предстоящия гуляй в уютната дървена хижа на Пътното, а сега всички мисли бяха насочени само към едно – как по-бързо да се озоват на поразринатото шосе, после да се докопат до оранжевата “Ниса” на Съвета, която официално беше в сервиз, а всъщност чакаше, плътно покрита с клони, зад изгорелия кантон до “Дългия завой”.
Вече се виждаше краят на тясната клисура, а оттам: надолу по една пряка пътечка и право до колата. Тежката умора, която браздеше очите с червени кръгове, беше забравена отдавна и настроението на цялата група беше превъзходно, дори им идеше да подкарат някоя юнашка-хайдушка, предвкусвайки сочни кюфтета, изстудена кераца и кисело зелце с червен пипер, когато тънкият насрещен ветрец донесе странен шум.
Отначало сякаш изкъркори някаква екзотична птица, после заприлича на задавена резачка, но съвсем скоро приглушената зимна гора все по-отчетливо започна да се оглася от протяжното виене на измъчен мотор. И макар по звуците да личеше, че автомобилът се изкачва бавно, всички разбраха, че срещата е неизбежна.
– И т`ва ако не е счупената джипка на миризливия горски! – всеизвестно беше, че Пирàта никога не псува, но определено не блестеше с изискана реч. – Ей, много мръсен боб , и в червата проклет!
По принцип бяха все корави мъжаги, но оглеждайки безизходното положение, сърцата им попаднаха в ледените лепкави лапи на вцепеняващата паника – нямаше време да се връщат назад, отляво и отдясно ги обграждаха отвесни урви. Ако пък останеха на място или вървяха напред, щяха да попаднат направо в устата на звяра, а всеки имаше какво да губи от еснафското благополучие, към което цял живот драпаха със зъби и нокти.
От трескавия унес ги изтръгна Пирàта, който започна един по един да блъска хора, раници и пушки в дълбоката канавка, след това хвърли вътре дебелата си шуба, събу се напълно бос, и като влачеше убитата сърна, отмина малко напред по пътя, драсна надясно по стръмния склон и скоро се изгуби зад дърветата.
Кафеникавият “УАЗ” сякаш изпълзя от нищото, побръмча още малко и спря. От него внимателно слязоха двама ловни надзиратели, отидоха до кървавата диря, проследиха я донякъде, приклекнаха и тъкмо заразглеждаха оставените странни следи, когато от високото проехтя страшно ръмжене.
Горските пазачи продължаваха да оглеждат, хвърляха си окуражителни погледи, но след втория мощен рев, без да се помайват, бързичко затръшнаха вратите, джипът обърна през пътя и потегли обратно с ужасното виене на форсирания до пръсване двигател.
Опитният бракониер се смъкна след малко, нахлузи коравите ботуши на посинелите си ходила и започна да измъква занемелите хора с тракащи зъби, течащи носове и просмукани със сняг дебели дрехи.
Няколко дни след тази случка слухът за освирепяла от глад, рано събудила се мечка, която разкъсва всичко, дето мерне, се разнесе лавинообразно и предизвика сътресение в иначе спокойния живот на балканското градче. То не бяха разкази на “очевидци”, спомени, спорове, кавги…
А мечката не стоеше на едно място и най-старателно вършеше своите “погански” дела – първо изчезнаха тлъстите шилета от една кошара на АПК-то, после на сметката й се добавиха и няколкостотин килограма сирене от мандрата, след това разни бидони с готов материал от градския казан. А само колко избит дивеч бе оправдан с ненаситния хищник…
Местните уж щяха да вземат мерки, дори на няколко пъти почти сформираха ловни потери, чиито участници с голяма охота влизаха в най-кървави подробности за бъдещите си подвизи, но явно ситуацията беше много удобна за всички и в края на краищата нещата се ограничиха до празни приказки на пияна глава и някое-друго сбиване в кръчмите.
Как ли щеше да завърши цялата история – най-вероятно лека-полека да отшуми и да стане част от колоритния градски фолклор, а всички замесени щяха задружно да доживеят до щастливи старини и сладко да разказват на любопитните внуци за страшната напаст, върлувала някога из вековния Балкан.
И може би всичко щеше да стане точно така, но за кой ли път случайността си показа рогата и заплете главния “векерист” на Трета армия в един нелепа авария.
Един от големите военни началници в окръга получи поредната звездичка и през една петъчна вечер в луксозната столова на всеизвестната закътана край балканското градче комсомолска база, в която не се срамуваше да отсяда дори самият Тодор Живков, се заформи рутинното тържество, което неусетно се превърна в тежък запой. Сигурно щеше да стане доста интересно, ако някой от простосмъртните можеше да надзърне как прославените пълководци, съблечени до и под кръста, кой прегърнал другар по съдба, кой млада сервитьорка, друсат бели телеса в такт с бурните изпълнения на специално докарания цигански оркестър.
И точно в разгара на вакханалията нещо проблесна под “щабната” маса, трезвеният шеф на контраразведката помисли, че някой си е хвърлил догарящия фас, сви вежди, протегна крак да го настъпи и тъкмо да изръмжи по адрес на тези, дето съсипват красивия паркет, когато сякаш нещо му хвана петата и рязко го подхвърли нагоре…
По-късно, когато на тясната кушетка в спешното докторът извади големите трески, заши раните и го превърза, той разбра, че е „угасил” не цигара, а УЗРГМ , така че задното салто и счупената капачка си бяха невинна закачка с малкия дявол…
Преди няколко години, когато назначиха амбициозния подполковник на отговорната генералска длъжност, той не предполагаше колко напрегната и тежка работа го чака в безбрежната му епархия от всякакви войнски части и съединения. Простите хора се прехласваха по униформите с големи пагони, но тези, които бяха вътре в нещата, знаеха, че истинската работа и истинската власт се намира в неговите ръце, че докладите му първо пристигат при всесилния Григор Шопов, а цялата задъхана от суета шапкарска върхушка получава някакви мижави, опоскани варианти.
Дори и сега, въпреки че беше, така да се каже – еднокрак, той продължаваше да получава секретната поща и да контролира оперативните действия, да се занимава с отношенията между населението и армията, да наблюдава обстановката край границата и рутинните действия на турското разузнаване, но от ума му не излизаха думите, които санитарят от малкото градче произнесе насмешливо, докато му помагаше да се настани на задната седалка в служебната кола:
– Ей, началник, верно як боц си праснал, ама няма да се плашиш, до сватбата ще зарасне… Пък ако питат, кажи: – Мечката ме набара…
Сигурно всички, които ежедневно се срещаха и работеха с него, биха занемели, ако разберяха, че зад безличната външност и уставното, стигащо до краен педантизъм, държане, се крие най-обикновен човек, който също има своите болки, радости и страсти, че каменното лице, което без да трепне, изслушваше дори най-поразяващите донесения, издаваше нареждания и се носеше величествено над скърцащите патерици, е само маска, под която агонизира чувствителната душа на един тъгуващ по красотата на детството човек, който отчаяно се опитва да промени правилата на живота и бива безмилостно мачкан от тях.
Навремето, след завършване военното училище, като награда за отличния успех го изпратиха на екскурзия в Съюза , където успя да посети всички важни исторически и културни забележителности, но най-голямо впечатление в него остави не московската гълчава и мумията в Мавзолея, не безчетните мълчаливи монументи на Победата, а кабинетът на ленинградския вожд Сергей Киров. Спартански обзаведената стая не беше нещо особено, но под лъснатото писалище беше постлана една огромна меча кожа, която държеше топло и меко на краката, докато посрещаше посетителите с озъбената си муцуна.
То не беше точно прехласване, а по-скоро някакъв натрапчив любопитен факт, който впоследствие много пъти подполковникът използваше като ефектен завършек на разговорите за величието на онези най-първи съветски ръководители, овладели тайните на абсолютната власт, но запазили човешкото в себе си.
След напредъка в кариерата, и особено като зае горещия стол на всичковиждащ и знаещ, той все по-често започна да мечтае за една такава мъхната, дебела постеля, която ще му дава топлина, ще пълни сърцето със силата и благородството на всемогъщия горски властелин и ще го приобщава към пантеона на всички изгорели в трудната борба.
На няколко пъти дочуваше за това как гъбари открили големи следи или пък някой овчар забелязал нещо огромно и тъмно да се прокрадва край стадото, но светкавичните проверки носеха само яд и разочарование от човешката склонност към измислици и затова много се чудеше дали си струва изобщо да се занимава с думите на алкохолизирания болничен чистач.
Но нещата ставаха все по-зле, особено сега, когато беше трудноподвижен и липсата на предишните постоянни обиколки, срещи, а най-вече невъзможността за пряко участие в наблюдения и разработки, му оставяха много свободно време за размисли. Но най-трудно беше със сънищата – уж лекото счупване си вземаше своето и много пъти му се случваше внезапно да положи глава на отрупаното бюро и всеки път пред очите му затрептяваха откачени картини на разноцветни хора, които се смеят, ръкомахат и бърборят на някакъв изкълчен език, ала опиташе ли да се приближи, сякаш някаква магия ги преместваше надалеч от него, после разбираше, че всъщност това са бързоноги горски животинки, които подскачат на воля по осеяните с цветя слънчеви поляни… Но когато той поискаше да си поиграе с тях – те панически бягаха и оставяха след себе си само потрепващи клонки и мускусен мирис….
Отначало той отдаваше тази повтаряща се въображаема игра на сигналите, които скованото тяло изпраща към мозъка в безсилното си желание за свобода и движение, но веднъж нещата в съня не се развиха по познатия начин: след няколко напразни опита да достигне пъргавите присмехулници, той се умори и реши да утоли жаждата си в близката лъскава локва. Но когато се наведе да отпие, насреща му се опули квадратен сополив нос, увенчан от две злобни очички, а една черноноктеста лапа стръвно посегна към него…
Събуди се напълно парализиран, с ужасно главоболие, само побеснялото сърце гонеше кръвта из вените и не му оставяше сили дори да избърше ослюнчената си уста. Първо се уплаши, че е получил удар, но изведнъж една високоволтова мисъл върна живота в нещастното му тяло, той скочи и без дори да помисли за патериците, изкуцука до огледалото, започна трескаво да опипва лицето си и най-сетне разбра защо в съня бягаха от него, и че никакъв звяр не го е нападал, а водата просто го отрази, когато реши да си помаха.
Нещата бяха станали повече от сериозни и ако не искаше някоя сутрин да го откарат директно в лудницата, трябваше да действа незабавно. От доста време си беше набелязал един нахакан лейтенат от Триъгълника , който се открояваше на фона на останалите тъпанари, но само участието в истинска операция щеше да докаже дали става за военен контраразузнавач.
Задачата беше формулирана просто: отиваш, ослушваш се, оглеждаш се, ако има мечка, я хващаш. Ако няма… , здраве да е… И най-важното – пълна секретност! Никой не трябва и да разбере кой си и какво правиш там!
Лейтенантът много добре знаеше възможностите на човека пред него, още повече из канцелариите кога на шега, кога сериозно нашироко се обсъждаха чудатостите на подполковника, и гледайки измъчените му очи, разбра, че най-после птичката му е кацнала на рамото – ето го дългочаканият шанс да се измъкне от тресавището, в което го запокити омразното разпределение. Затова реши, че ще направи всичко, ако ще да обърне земята, но няма да се върне с празни ръце.
Още на втория ден от пребиваването си в балканското градче, въпреки липсата на каквито и да е детективски умения, младият офицер успя да научи цялата история, но то и не се изискваше кой знае колко, за да разбереш нещо, което сигурно знаеха и кокошките. К`во прайм сега? Напълно разбираше, че ако държи нещата в пълна секретност, както му беше наредено, няма да може да свърши нищо – явно ще трябва да влезе в контакт с някой доверен човек, а после и да се разбере… Победителите не ги съдят!
След като се наумува и състави окончателния план, той нетърпеливо пристъпи към действие. Главният проблем с намирането на животното се разреши неочаквано лесно – оказа се, че при един добър приятел от курсантските години служи циганче от стар род “мечкадари”, и за нула време, като същински “николадеяновци”, успяха да омаят старейшината на катуна и се сдобиха с една голяма сива мечка на преклонна възраст. После намериха верен ятак в секретно ямболско поделение, в една тъмна доба “транспортираха обекта” и го скриха в свинарника на помощното стопанство…
Началникът на армейското ВКР пиеше кафе и наблюдаваше през зарешетените прозорци как есенното слънце напразно се опитва да огрее тесния офицерски плац във вътрешния двор на щаба. Нещата вървяха добре – коляното беше заздравяло без усложнения, имаше още малко нагревки и раздвижвания и съвсем скоро щеше да захвърли скъпия бастун, който Командващият му донесе от скорошната командировка в ГДР. Лека-полека навлизаше в обичайния си работен ритъм и всичко щеше да е наистина превъзходно, ако можеше да разбере къде изчезна младият “нелегал”, на какъв етап от развитие е “спецакцията” (а развитие явно имаше, защото иначе досега да е докладвал сто пъти), дали има усложнения някакви… Най-много се страхуваше, че ако всичко излезе неуспешно, сънищата може да се появят отново и този път нямаше да отърве бялата риза с дълги ръкави.
Силно тракане на токове прекъсна невеселите му разсъждения и когато се обърна, видя изпънатия като струна лейтенант:
– Другарю подполковник… – направи опит за обръщение по устав, но началникът съзря игривите пламъчета в очите и нетърпеливо му махна да седне.
– Е?…
– Задачата е изпълнена, другарю подполковник! Мечката е заловена, но се появиха определени обстоятелства и… Наложи се да установим връзка с милицията, и сега тя е там… в ареста…
Никакви усложнения не бяха се получили, но целият номер беше за придаване на по-голяма достоверност, пък и самите ченгета се съгласиха с радост, не толкова за обещаната каса коняк, колкото за предстоящия сеир – какво ли не беше минало през тях, ама цяла мечка… И то не коя да е, а “онази” същата, дето толкова време тормози народонаселението. Току-виж някоя ползичка се получи, пък и реномето може да се поизлъска, че напоследък никакво го няма…
Военният автомобил ги носеше към градчето, а подполковникът със затворени очи и свит стомах седеше на задната седалка и още не можеше да повярва, че всичко това се случва – страхуваше се да не би отново да се е озовал в поредното бълнуване наяве и даже с малко неохота слезе, когато се озоваха пред зелената стъклена врата на Районното.
Докато си лъскаха обувките на автоматичните четки пред дежурната, на входа се появи пълничкият началник, с когото вече се бяха срещали на няколко съвещания по линия на сигурността в Окръжното управление на МВР, и той внимателно ги поведе надолу, заобикаляйки многобройните акумулатори по стълбите.
От мазето лъхаше на мухъл, повръщано и изпражнения и след няколко завоя стигнаха до източника на острите миризми – тясна стая без прозорци, където имаше три клетки, под формата на буквата “П”, които носеха всички белези на изморени от дълга употреба помийни ями.
Зад решетките вляво и вдясно нямаше никой, но когато подполковникът влезе по-навътре, видя как нещо се размърда и след секунди пред очите му с пръхтене се изправи така мечтаното космато туловище. Но това вече не беше грохналата старица, която до преди няколко месеца спеше под каруците – след “курорта” на чист въздух и обилните остатъци от войнишка храна, снощи старателно изтъркаха зъбите й с желязна шкурка, после напръскаха козината с бронз, а дежурният от сутринта насам няколко пъти долива канчето с водка и след тези джамбазки мурафети сега насреща стоеше страшен звяр със святкащи очи и глухо, сякаш излизащо изпод земята, ръмжене, от което тръгваха мравки по кожата, а мръсният цимент вибрираше под краката.
Без да чува и вижда какво става край него, първият “Векерист” на окръга се приближи до клетката, като не обърна грам внимание на тежките зловония, седна на пода и се втренчи в затвореното животно. И колкото повече го гледаше, толкова повече му се струваше, че там, обграден от призраците на стотиците прекършени души, стои самият той, че много отдавна всичко добро в живота е загубено безвъзвратно и единственото, което го задържа на повърхността, са спомените за старата димяща печка, за силните бащини ръце и нежната топлина на майчините целувки…
Останалите наблюдаваха мъчителния транс, но респектът от голямата длъжност ги държеше в пълно мълчание и неподвижност и дори когато съвсем излезе от релси и беззвучните ридания разтърсиха цялото му тяло, а треперещите ръкави на униформата попиваха мътната влага по лицето, никой не си и помисли да го доближи.
След известно време подполковникът започна да идва на себе си, направи няколко напразни опита да се надигне, но накрая се отказа, въздъхна примирено и несъзнателно плесна с ръце и докато се оглеждаше безсилно, мечката му хвърли един закачлив поглед и пъргаво се преметна напред. Отначало той се сепна, но после му стана интересно и реши пак да пробва. Дланите му се срещнаха още веднъж и последва още едно предно кълбо, после още едно… и още едно, а когато най-сетне успя да се изправи, мечката също застана на два крака, като закоравял пандизчия стисна с лапи стоманените пръчки и започна грациозно да се поклаща…


В този момент лейтенантът разбра, че ако представлението продължи още малко, началникът ще се окопити и за присъстващите ще настъпи трето пришествие. Затова без да губи време, той зареди пистолета, доближи решетката и простреля мечката точно между очите.
Трудно е да се опише суматохата, която настана в изпълненото с барутен дим помещение – милиционерският шеф отваряше безпомощно уста в напразни опити да си възвърне слуха, единият старшина като обезумял търкаше ослепелите си очи, отгоре се изсипаха един куп настръхнали униформи, а само подполковникът сякаш не забелязваше нищо, беше опрял глава на клетката и дълго гледа растящото кърваво петно и затихващите конвулсии на планинската господарка…
Малко по малко възбудените разговори и ръкомахания замряха, ситуацията влезе в релси и всички уж правеха нещо, суетяха се нагоре-надолу, но всъщност – едни с любопитство, а други със страх очакваха някаква реакция от застиналия шеф на военната сигурност.
А с него ставаше нещо прекрасно – сякаш всяка изтичаща капка живот от мечото тяло премахваше черната паяжина, която го стискаше здраво толкова години и сега в душата му с шеметна бързина нахлуваше ярката светлина на живота; сякаш в мрачното мазе току-що се беше родил нов човек – ефирен и чист, който всеки момент щеше да се отлепи от грешната земя и да се превърне в частица от вечния танц на звездите.
Даже не усети как се озова навън, подпря гръб на оградата и с учудени очи започна да разглежда появилия се нов свят – всичко беше по-ярко, по-звънко, по-истинско…
Лейтенантът, който го беше последвал веднага, с изумление наблюдаваше грейналото му лице и беше изпаднал в такъв захлас, че първите думи минаха покрай него и се наложи началникът да повтори:
– Добре ли си?
– Тъй вярно, другарю… – започна гръмко по устав, усещайки, че нещата май ще се разминат, някак ще се натаманят, но подполковникът му махна да мълчи:
– Браво! Справи се отлично! От понеделник започваш работа при мен, в Щаба! Имаш три дни да си оправиш бакиите! Бегом!!!
– Слушам, другарю… А… Такова… С мечката какво да правим?
– К`вото щеш…
– Слушам, другарю подполковник… Но, как така… Без ваше нареждане?!
– Тук нали има такова… как беше там – музей на животните?…
– Тъй вярно, има природонаучен музей.
– Ами, дайте им я, ще се зарадват! И повече… Някой само да има късмета да ми я спомене… Ясно?!?
Не й беше писано на нещастната мечка да намери покой дори на оня свят – първо всички в Районното си направиха снимки с топлия труп, после го закараха на препараторите, а след като я одраха – месото от предните лапи замина в кухнята на “Старата механа”, за да се превърне в главното украшение на предстоящия банкет…
По-късно вечерта, здраво “загрели” от подаръка на лейтенанта, милиционерите заеха вътрешното сепаре и веселбата бързо набра скорост, а когато на масата се озова изкусно приготвеният деликатес – всички направо пощуряха: един пълзеше гол, показваше зъби и ръмжеше страшно, друг удряше една чиния като дайре, а трети обясняваше как чел някъде, че ядеш ли мечешко – ще загубиш нещо скъпо, ако ли пък сънуваш такова нещо – тогава очаквай удар от врага… Пълничкият началник от време на време попиваше със салфетка потта от рано олисялото си теме, мляскаше с устни и въздъхваше по бащински ласкаво: Ех, колкото ми бяхте дивички, сега съвсем ще я наредим… Какво ще ви правя, не знам….
Пирàта дълго ги наблюдава от кухнята, после отпи глътка мискет от една чаена чаша и каза на помощника си:
– В к`ви времена сме само… Ха си казал нещо, ха после… Като в онази приказка, дето ни е разправяха в началното отделение, там, за голия цар… Ама и аз съм за бой!… Да бях се сетил за някой мамут или за Снежния човек – с к`во ли щяха да се тъпчат сега?…

 

Всички разкази от сборника “Заличаване”

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!