Отиваш си! И всички си отивате!
Едни по-рано, други – късно!
С ръкави сълзите изтривате
и пръстите неволно Ви прекръстват…
За нещо все Ви бях виновен,
за устните Ви – недостатъчно достоен!
Сарказъм съм изливал, най-отровен,
злорадствал съм, ръмжал съм, непристоен!
А другите, да видиш ти – били добри!
Чувствителни и бели, със души лъчисти,
Цветя поднасяли, редели стихове дори…
С такива – любовта покарвала и се разлиствала…
Сега примигвам аз, като след тежка дрямка,
опитвам се да бъда мил и скромен,
а пътят бавно Ви превръща в сянка,
която няма да прерасне в спомен.
Отиваш си! И всички си отивате!
С походката на детронирани богини.
Пред хоризонта се обръщате, с очи застинали,
като звездици в чаша отлежало вино.