Начало » Разговор с Младен Станев

Разговор с Младен Станев

Визитна картичка 

Роден съм в Котел, и се гордея с това, макар заслугата да не е моя. Вярвам, че човек се идентифицира с мястото, където се появява на този свят, попива от заобикалящата енергия на дух и наследство.
Учих в София до седми клас, след което съдбата ме доведе в музикалното училище в Котел. Продължих висшето си образование в Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ в София, където през 1998 г. се дипломирах с магистърска степен. Посещавал съм и съм завършил различни майсторски класове. След задължителната по онова време военна служба (там, впрочем, също имах възможност донякъде да практикувам музикантската си професия), някак си стигнах до Старозагорската опера, където течението на живота ме вля в морето от работа. Създадох семейство, имам чудесни син и жена до мен.
Много характерно за хоровите диригенти (това е точната ми професия) е да работят не само на едно място. Въпреки че операта ми дава възможност за изключително богат и наситен професионален живот, част от себе си съм посветил на хор „Петко Стайнов“ в Казанлък, както и на доброволческите ми дела с Фондация „Миню Балкански“, където съм артистичен директор на културния център и дейностите на тази предимно образователна организация. Поемам и различни проектни ангажименти, когато мога да съм от полза.
Най-сериозната награда смятам, че е Кристалната лира, която получи хорът на Държавна опера – Стара Загора миналата година. Доколкото ми е известно сме първият оперен хор у нас, получил тази награда. Печелил съм, разбира се, множество призове от международни конкурси с хоровете, с които работя. А по-шеговито – първата награда, за която имам диплом, е от изложба на гълъби, от детството ми. С усмивка се сещам за това, защото е единствената награда, за която нямам заслуги. Баща ми купи от една изложба породисти гълъби – лауреати, и с тяхното поколение се явихме на друга изложба, където, естествено, бяхме фаворити. Пазя някъде избелялата грамота от „Съюза на зайцевъдите и гълъбовъдите в България“ и още по-избледнелия „златен“ медал, с усмивка и забавление се отнасях още тогава към това, като тийнейджър. Но любовта към животните винаги е била нещо повече от хоби в семейството. Вдъхновени от книгите на Джералд Даръл, все носихме разни животинки вкъщи да ги спасяваме или да ги гледаме.
Хоби или направо страст са ми срещите с природата (пак трябва да се върна към темата Котел), фотографията, пътуванията, градинарството (май все клонят към природата). Като малък събирах и марки, но някъде съм изгубил колекцията и интереса към тях.

 

Как премина твоето детство…

Детството ми беше щастливо. Аз и сега се определям като щастлив човек, независимо какво ми предлага животът. В тежки моменти се връщам към спомените си, и се успокоявам, че светът винаги ще върви напред, за да може в него децата да изживявят щастливото безвремие, което им се полага.
Вероятно нямам по-искрени от спомените за любовта, в която разточителстваше многочленното ни семейство – родители, три деца (от които аз – най-малък, обгрижван и глезен) и кучето Джема, най-важната от всички ни.
Родният град е най-силната ми връзка с детството. Първите ми спомени са оттам (или по-точно – тук, аз често в мислите си принадлежа към това място). Докато другите деца са ходили на детска градина, аз съм си бил в Котел, вкъщи, с баба ми Мария, която ме научи да чета на четиригодишна възраст, и на много житейски и човешки мъдрости. Интересни неща от живота съм запомнил от разговорите с нейните приятелки, особен спомен имам от изключителната ни съседка – леля Иванка Икова. Всъщност, за да съм със семейството, и вероятно, за да не подивея съвсем, в две от ранните ми години ходих и на детска градина в София, не съвсем успешно. Все още помня неприятните ранни утринни спомени, неособено удачните методи на лелките и учителките да налагат дисциплина, конкуренцията с другите деца, вече свикнали в своята общност. Е, разбира се, и чудесните игри в края на деня, в разгара на които пък родителите идваха да прекъснат, за да ни вземат. Веднъж избягахме с едно момиченце на име Виолетка, за да си играем сами на площадката до детската градина, и после сме се прибрали сами. Само мога да си представя какви сътресения са понесли персоналът и родителите ни, но пък на моите бързо им мина, когато им обяснявах, че Виолетка я харесвам много, защото има хубаво яке, на патенца…
Записаха ме в руското училище. Според тогавашния живот, предполагам, това е било престижно, но май не можах да го оценя. За разлика от сестра ми, която, амбициозна и последователна, стоически издържа там до осми клас, на мен нещо не ми хареса. Не разбирах особено чуждия език, на който преподаваха повечето уроци, пък и не можах да получа част от вниманието на учителките, изяждано от особено активните момиченца – техни любимки. Много големи междучасия преминаха в безкрайни, защото с няколко такива като мен оставахме в двора и на поляната зад него, за да гоним гущери. Резултатът от тези и други подобни дейности наложи още в четвърти клас да сменят училището ми с „нормално“, което пък вече ми даде възможност да осъзная учението като важна част на живота ми.
Ваканциите, безкрайните летни ваканции с майка ни в Котел – на двора, в планината, за риба с по-големия ми брат ми по реката (тогава все още течеше чиста, пълноводна, и дебненето на някоя заблудена пъстърва, осмисляше дълги часове и дни); игрите до късно с приятелчетата – съседи (къде ли изчезнаха); благодатните дни, когато баща ни превръщаше къщата в безкрайна поредица от гости с интересни разговори – това са най-топлите спомени от детството ми. Ще ми се синът ми, който вече излиза от детската възраст, да е бил така щастлив с нас и с околния свят, както и аз съм бил…

Ти ли намери музиката или тя теб?

С музиката сме се намерили рано. Явно на родителите ми им е направило впечатление, че често пея, емоционално преживявам, слушайки музика, а като попадна на детски инструмент – възпроизвеждам познати мелодийки. В София, близо до нас живееше братовчедка на майка ми – виолист в оркестъра на Музикалната академия. Тя се зае изключително амбициозно с моята подготовка. В предучилищна възраст, освен че ходих на уроци по пиано, бях напреднал при нея до ниво на осми клас в музикално училище. Водеше ме редовно на репетиции и концерти в академията и се погрижи да науча важни неща от музикалния живот. Тя ни свърза и с Йовчо Крушев, един от най-големите музиканти, на чието внимание съм имал удоволствието да бъда ученик в ранните си години. Още един чудесен спомен – как посрещнахме първото пиано у нас – стърчащо наполовина от микробуса на „Дуо Нове“, изпълнителката от дуета ни беше съседка и услужи с транспорт. Стар, черен, много красиво декориран английски инструмент с неповторим звук. Нуждаеше се от акордиране много по-често от обичайното. Помня сделката с акордьора – получи кученце, едно от децата на нашата Джема, в замяна на което се бе обрекъл на редовен, почти каторжен труд. Вероятно е празнувал свободата си, когато някаква филмова продукция откупи от нас пианото. Сигурен съм, че ще позная инструмента, ако го видя или чуя.
Не успях да вляза по една или друга причина в музикалното училище в първи клас, въпреки увереността на преподавателите ми. Решиха да сменя инструмента и да опитам с кларинет. Не знам защо, не ме влечеше, и не ми се свиреше на този симпатичен инструмент. Имаше дни, в които вместо да отида на урок (почти на другия край на София, за моите представи тогава), и за да не ядосвам толкова амбициозния учител, просто продължавах още две спирки с автобуса, и разглеждах с часове новата (тогава) зоологическа градина, ревностно стискащ калъфа с кларинет в ръка. За да не спирам с пианото, каквото вече у дома нямах, майка ми уреди да свиря в кабинета по музика в училище, във време, в което да не преча на часовете, а през ваканциите ме допускаха до пианата на музикалното училище в Котел, което се помещаваше до нас, в центъра, в сградата на днешната община.
Когато наближи време да порасна, баща ми се зае окончателно да ме насочи към професия, и предложи да избирам. Един от възможните пътища пред мен беше избухналата тогава страст към фотографията. След няколко тероризиращи фамилията целодневни блокади на банята, превърнала се в ателие за проявяване, копиране на снимки и промиването им в каскада от ванички, което отнема часове, семейният съвет прецени, че добре се справям за възрастта си. Баща ми имаше позиции в сферата, като творец в областта на киното, за да ми е от помощ. Другата възможност беше старата любов, музиката, за която имах подготовка. Решението го взех аз, и много ценя даденото ми право на избор от родителите. Мнозина познати не са имали такова.
Години след това, една странна гадателка ми гледа на ръка (без да съм искал), позна няколко неща за мен по необясним начин, и ми каза, че пред мен е имало два пътя, но който и да съм бил избрал, пак съм щял да се върна до този, който следвам…
След консултации с професионалисти, стигнахме до решението да кандидатствам във фолклорно училище. Теоретичната ми подготовка беше напълно достатъчна, трябваше да се науча да свиря на инструмент, което според „запознатите“ нямаше да е трудно, предвид музикалността ми… Баща ми беше автор на няколко документални филми за Родопите, там един учител беше спечелил доверието му, обещал да ме подготви бързо, и в седми клас за първия учебен ден се озовах в подготвителен курс в… Широка лъка. Уникално място, магично и велико. Но се оказа, че не е моето. Нови порядки, нова среда, нови приятели, но… страшно ми липсваха близките, съучениците, тайната любима от предишното училище (нищо неподозираща, разбира се). За десет дни не видях нито един урок по инструмента, на който да се науча да свиря, и всичко ми се стори безмислено. Просто избягах. Разбира се, след телефонен разговор с баща ми, в който споделих притесненията си, и той, в емоционален изблик, ме насърчи. Върнах се за малко в София, и така изгря ненужно пренебрегнатата възможност, която даваше училището в родния ми град. Там заминах да се подготвя, и отново живях месеци в нова среда, нови приятели, конкуренти, но и с любимата си баба в родната къща.

Ученическите години в Средното музикално училище „Филип Кутев“ – Котел…

С труден старт, в нова среда и нова възраст, това са много, много важни години за мен. Средата в това училище е уникална. Изграждането и оформянето на младежката личност там се дължеше на сериозните учители, на висококонкурентната среда между съучениците, но и подкрепата помежду им. Нещо като уникален организъм от подрастващи, които заедно споделят един живот, и които взаимно си помагат, насърчават, наказват, откриват пътищата към доброто в живота. Много от учителите, също далеч от това, което са очаквали, се отдаваха напълно на това да създадат от нас не само професионалисти, но и хора с високи морални и човешки критерии. Не мога да спомена всички, (разбира се – добре ги помня), но и не мога да пропусна класната ми и учител по литература – Минка Команова, винаги провокираше духовното ни развитие и насърчаваше индивидуалността. И другите, които правеха много повече от това, което изискват служебните им задължения. Наистина го правеха. Надявам се, че и до днес нещата там са такива.
Макар и да бях с нагласата за класически музикант, вероятно винаги съм си знаел, че ще продължа да съм такъв, аз съм безкрайно благодарен за срещата с фолклора. Тя ме е дарила с огромно познание за свят, който само щях да подозирам колко е скъпоценен. Всеки знае някак си дежурно, че за да си пълноценен човек, трябва да познаваш традициите, но друго е да ги преживееш, отдавайки се на тях. Благодарен съм на това училище и за това, че не ме отклони от по-нататъшното ми развитие, но най-вече за това, че ми помогна да се изградя като личност. Да се приуча на самостоятелност, толерантност, любознателност, и всички най-важни неща. И за приятелите, с които макар и раздалечени, винаги си оставаме заедно.

Националната музикална академия…

Истинският живот започва след училище. Първият голям успех беше приемът ми в Музикалната академия в София. Досега там беше известен само един възпитаник на нашето училище. Нормално, защото насочеността му беше с друг профил. Наложих си много сериозна подготовка през последните две години в училище, ходих на уроци в София при много сериозни професори. Не е било лесно на родителите ми в този труден период – началото на 90-те години. Учителите ми в Котел също ми помагаха, безвъзмездно. Приемът беше все още в силно конкурентна среда – от около 200 кандидати приемаха 30, с пет последователни изпита, някои от тях в два етапа. Приеха ме в мечтания Теоретико-композиторски факултет, бях се престарал с подготовката, и бях сред първите в класацията. Заех се да уча композиция и хорово дирижиране, но след първите съблазнителни творчески практики, надделя сферата на дирижирането, а композицията ми остана факултативно допълнение към музикалното образование. През цялото време на висшето си образование намирах реализация според възможностите си – с някой хор, правейки аранжименти за някой състав. От тогава са и първите ми концертни турнета в чужбина. Едно от нещата, които днес ми липсват, са концертите в зала „България“, които почти не пропусках тогава, и безценните богатства на библиотеката на Академията и на Народната библиотека.
В тези години получих академичните познания за професионалния свят, необходими за личността на един музикант, но и нещо повече – за връзката и взаимодействията със световете от другите сфери на живота. Разбрах също, че академията може и да те научи на много неща, а може и на по-малко – зависи от теб. Но със сигурност не те спира, а дава възможности и помага да прескочиш много граници, стига да искаш. Щастлив съм, че се докоснах до някои от големите имена, създавали историята на музикалния живот у нас през годините.

Професионалното ти развитие?

След завършването си и практиката с някои състави в София, го свързвам основно с работата си в Държавна опера – Стара Загора – професионалният хор, с който работя. До този момент, с идеята за „чиста“ музика, съм подценявал операта, може би и заради няколко срещи с по-компромисни спектакли, на които съм попадал като студент. Първите ми опити да приложа наученото от академията там изглеждаха странни. Процесът да вникна в същността на нещата беше интересен, наложи се да променя много от чисто теоретичните си разбирания, за да разбера как стават нещата. Как музиката на хора става част от огромното цяло на една драма, заедно със солистите, оркестъра, балета, другите изпълнители, сценичната среда, визията и всичко останало. Докато се усетя – тази магия ме беше обладала до всеотдайна любов към това, което правим заедно всички там. С работата си там, и ангажиментите, които съм получил благодарение на нея – с различни оперни трупи, частни и чуждестранни организации, съм обиколил почти цяла Европа, а и не малко градове в Америка. Дава ми самочувствието, нужно на всеки музикант, усещащ че е част от живота на този професионален свят, и не отстъпва на своите колеги, изявяващи се на същите големи сцени – мога да изброя любимата зала на Херберт Фон Караян в Залцбург, престижни концертни сцени в Испания, Франция, Англия, Съединените щати, Нидерландия…
Ето и един особено ярък спомен, който разказвам често. Открит амфитеатър над Хайделберг, Германия. Играем спектакъл пред шест хиляди човека. След края на спектакъла ни предупредиха да изчакаме публиката да се изтегли, и чак след това да отидем до паркинга на автобусите, над километър пеша от сцената. В момента, в който тръгнахме последни, почти полунощ, огромната тълпа от зрители пред нас спря и се разтвори, направиха ни коридор да минем между тях, и започнаха да ръкопляскат. И така – километър ръкопляскания – ние вървим, а хората, спрели отстрани ни даряват с още двайсет минути аплаузи.
Работил сме на сцени с невероятна акустика. Все още сънувам звука от нашата „Кармен“ в музикалния комплекс „Мегарон“ в Солун – първите оперни спектакли в новата тогава зала бяха наши, и разбира се – много успешни.
Лично аз не съм се ограничавал само до една дейност. Освен с хора, в операта съм получавал наградата да дирижирам и концерти, и спектакли за деца. Правя и оркестрации или аранжименти, които се изпълняват.
Намирам време и за разнообразие – напълно свободен творец се чувствам с хор „Петко Стайнов“ в Казанлък, където работим музикални произведения от най-разнообразно естество, и нерядко печелим престижни награди от международни хорови конкурси. Работя и с други състави, понякога организирам камерни или по-големи концерти.
С фондацията на световно известния физик – професор Минко Балкански, осъществяваме лятно училище по музика за деца. Редовно съм канен за жури – в различни музикални конкурси, най-вече певчески и хорови. Няколко години поред бях член на журито на международния хоров фестивал в Истанбул, където съм имал удоволствие редом с големи творци в бранша да оценявам най-добри хорови състави от целия свят. Не съм престанал да уча – участвам в майсторски класове, и наблюдавам такива, когато имам възможност. Смятам, че е много важно за всеки да не спира да се усъвършенства. Уча се от всеки – от колегите си, от признатите майстори, от децата, с които понякога работя.

Бъдещето на българската музика…

Много широко поле за разговор. Кое точно е българската музика, и в каква част от нея се припознава българското?
За фолклора не се притеснявам, той е вечен. Каквото и да го осквернят някои от осъвременителите му, фундаментът няма да бъде забравен, нито изоставен. Може и да остане като музеен експонат, но ще го има, от него ще се учат, и към него ще се връщат. Често чуваме много удачни форми на актуално интерпретиране на народната музика в авторски преработки, това е един от пътищата за развитие и непрестанното възраждане на интереса към нея.
По-интересна ми е съдбата на българската класическа музика. Там наистина има съкровищница, която остава неразбрана и недостатъчно показвана. Имаме, макар и късни, сравнено с останалия свят (по разбираеми причини) автори, чието творчество е значимо именно заради преливането между националната ни култура с постиженията на европейската. Имаме и адекватни на модерните тенденции съвременни автори. Но това е въпрос на национална политика в културата, пренебрегвана незнайно защо дори от министерството, което трябва да се грижи за такива неща.
Радвам се на всеки качествен образец на българска музика в различните жанрове – популярна, рок, джаз.
Хубавата музика, обаче, е за всички, не само на нас. Следата в нея, която води към нашите корени, трябва да ни прави щастливи. Светът е твърде малък, и вече твърде свързан, за да можем да кажем че нещо в него принадлежи само на някого. Както и нацията ни е преминала през много вливания, така и музиката ни е повлияна от движението на всичко наоколо. Макар и бегло, съм любопитствал и надниквал във фолклора на балканските народи. Имаме много, ама много общи корени с тях, за които повечето „консуматори“ на музика не подозират. Музиката вероятно е и документ, доказващ общото начало на всички ни, и възможност да се почувстваме едно цяло с целия свят. И българските музиканти също принадлежат на целия свят, както и ние се радваме на световните музикални постижения. И това е нещо хубаво.

 

Информация за Младен Станев в Уикипедия:

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD_%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D0%B2

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!