Начало » Емиграция и перушина…

Емиграция и перушина…

Всички сте чували словообразия такива – „Да ти умре магарето!”, „На баба ти хвърчилото!”, „Пука ми!”, „Ще го преместя в другия крачол!”, но знаете ли какво означава „Ще емигрират на баба ми патките!”?

Преди години, на пазара, киснеше един чешит, дето на всеки втори зъб вкарваше този лаф. Стане, каквото стане там по белия свят, а той забелва очи, почуква се по слепоочието и току изтърси житейската си квинтесенция.

Един ден не се стърпях и го попитах откъде се пръкнали тези паметни думички, а той, срещу една бира само, ми разказа следното интересно нещичко.

(Тази история, по-нататък през годините, дочух в поне още хиляда варианта, включая и вестник „Смях”, където също беше разказана от „очевидци”. Явно се беше случила във всяко българско село).

Баба му на моя познайник, това ще да е било някъде и аз не знам по кое време – имала много патки. И грачели, там, гонитби, крясъци, пера и пух се носели из двора, по мерата бой, хапане и скубане…

Най-лошо било като подгонят човек или животно – тогава съскали като змии… Абе – също жени на седянка…

Имало едно такова междукомшийско място, уж ничие, а пък всички го ползвали – да си тупат дюшеците, да изхвърлят зелето от каците напролет, по средата течала вада, децата пускали хартиени корабчета в мръсотиите, майките ги гонели с тупалките… Мили родни картинки!

Един ден бабата отишла за нещо си там и намира всичките патки – натръшкани, притихнали, умрели… Рекла поне да използва перата и пуха – турила очилата и почнала да ги скубе. След двучасова неблагодарна работа изглеждала все едно са я линчували. После взела на дядото ръчната количка, натоварила още топлите трупчета и ги откарала на бунището. Бутала количката, подсмърчала и с треперещ глас подкарала някаква стара песен, която знаела от своята баба, дето пеели, когато изпращали мъжете на гурбет.

Следобед, по някое време, се вдигнал един джангър, юруш, абе – вселенска глъчка, бабата излязла на терасата и що да види – патките, голи-голенички, под строй, се връщали обратно. Половината село дюдюкало, замеряло ги и каквото още се сетиш…

И дядото пък се хили, хили и вика: – Нашите емигрантки се завърнаха… Домиля им бащино огнище…

Оказало се, че единият съсед си изхвърлил джибрите и гадинките се накълвали като за последно, а после изпаднали в състояние на гладните духове гаки…

Смятай, каква упойка… – завистливо потръпваше домораслият разказвач. – Да те оскубят и нищо да не усетиш…

След това черезвичайно събитие акциите на комшията като ракиджия се вдигнали до небесата, а бабата добила слава, че въди специални патици – „емигрантска порода”… Още им казвали „патици-бумеранг”, щото винаги се връщали и какво ли още не…

От това произлязла и нашата крилата мисъл, която пасваше на каквото речеш от ежедневието.

И като се замисля – ама наистина си е точно така.

По едни години, когато народът беше пощурял масово да бяга навън, се бях нагледал и наслушал на какви ли не оригиналности.

Ту ще се скарат на тема – „в коя чужбина се вадят повече пари”, ту в дискотеката ще организират викторина – „Европейски градове” с награден фонд бутилка гроздова, ту в гората ще си направят гранична бразда и до полудяване ще се упражняват в диверсантство.

И това хора пораснали, зрели, със семейства и трудов стаж зад гърба, а на моменти се държаха като в детската градина. Да се чуди човек – да плаче ли, да пие ли, какво ли да прави…

Както и да е, който успя – отиде в странство, разказваха се там всякакви чудеса и халосии за долари, динари, марки, коли, къщи, жени… В малкия град е така – един казал, друг поукрасил – третият направо нова история съчинил.

И всичко си беше ток и жица, докато не започна ГОЛЯМОТО ВРЪЩАНЕ.

Като да се бяха наговорили, на рояци и тумби, окъсани, изпосталяли, забили очи в земята – сякаш излезли от старите филми за Диарбекир.

Само дето не съскаха и грачеха…

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!