Начало » Шантаж

Шантаж

Да разсъждава толкова дълбоко и обсебващо върху причините и взаимовръзките, пò прилягаше на някой мистик, учен философ или, най-малкото, човек без сериозни задължения, отколкото на смръщения мъж на средна възраст, който заемаше големия кабинет с врата, тапицирана в червено и с табела с големи златни букви „ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ КОМИТЕТ НА ОБЩИНСКИЯ НАРОДЕН СЪВЕТ”.
Малките владения на Кмета се състояха от колоритно градче и двадесетина селца – достатъчно незабележими, за да не бъркат ничии сметки, а, от друга страна, постоянно изискващи нечовешки усилия при решаване на елементарни въпроси.
Обаче каквито и задачи да стояха пред градоначалника, той не преставаше да наблюдава хората в цялата им многообразност и сложност, опитваше се да насочва събитията в желаната от него посока, да предсказва различни постъпки и поради това му се носеше славата на тънък психолог, с което в някои среди обясняваха бързото му служебно израстване.
Когато градските дела се развиваха особено успешно, бялата сграда на Съвета се превръщаше в най-примамливото работно място, а служителите – в най-щастливите хора на земята, но местният управник изпитваше най-голямо задоволство, когато съзреше нещо, на пръв поглед дребно и банално, което задвижваше верига от събития и предизвикваше колосални промени. Тогава беше способен да захвърли всички задачи и опиянен от направеното откритие, можеше да прекара часове в размисли за невидимите закони, които направляваха хода на историята.
Едно от най-върховите постижения по времето на неговото управление, дало основание на всички до преклонна възраст да го наричат „кметът строител”, бе начинът, по който издейства височайшата милост за още няколко сгради в архитектурните планове, свързани с честването на хиляда и триста годишнината от основаването на българската държава.
Наистина много от местните паметници на културата, историческите музеи и редица други, неразривно свързани с националните борби забележителности, трябваше да променят своя облик или да бъдат построени наново и Кмета напълно подкрепяше такива мащабни действия. Но същевременно разбираше, че за да върви общината напред, трябва да се мисли в дългосрочна перспектива за бъдещото развитие, да се създават подходящи условия и затова буквално изтърка праговете на министри и комитетски началници, но постигна целта си и успя да отклони в полза на града доста интересна част от заделените държавни средства.
Един от тези важни комплекси беше музикалното училище.
Всъщност неговото създаване също беше в резултат на една неочаквана случайност. Преди години, при едно от гостуванията на Първия, беше устроена разнообразна програма, която включваше няколко изпълнения на градския самодеен фолклорен ансамбъл.
– Че вие много хубаво играете, бе! – развеселен бе възкликнал по някое време големият гост.
– Специално за Вас са се постарали, другарю Живков! – секретарят на окръга се разтапяше от близостта до партийното величие.
– Ама и пеят! – не спираше да се възхищава държавният глава. – Че като сте такива таланти, че да вземем да ви направим едно музикално училище!
– Ами… То… Такова…
– Тъй де, после ще кажат: „Царят дойде, пък нищо не даде!” Ха-ха-ха…
Явно пословичният смях беше знак за окончателно решение, защото до края на срещата повече никой не продума по въпроса, но в началото на следващата седмица от столицата долетя вестта, че в колоритното балканско градче ще бъде създадено средно училище за народни песни и танци.
И се почна голямото ходене по мъките – да се намерят преподаватели, да се осигури материалната страна на учебния процес, да се направи началният прием. Завинаги в паметта на всички бе останал първият директор, който неуморно пътуваше до София с лъснатото си мотопедче, за да иска, моли, настоява…
Най-големият проблем от самото начало, та до ден-днешен беше въпросът със сградата на училището. Първоначално класните стаи се намираха в старата гимназия, а после бяха преместени по-нашироко в запуснатото бивше кметство. Най-доволни от новото място бяха гражданите, които, минавайки през площада, имаха възможност да се наслаждават на прекрасните свирни и песни, но все повече ставаше ясно, че са нужни напълно нови, специално проектирани помещения – голям музикален салон и камерни зали с добра акустика, кабинети за общите предмети, както и общежитие, което да осигури нормален начин на живот на разпръснатите по дървени бараки и частни квартири ученици и учители.
Някъде през седемдесетте години на някой отгоре най-после му светна, че нещата не могат да продължават така, в резултат на което беше определен голям парцел в северния край на града, направиха голям изкоп за основите, поизляха малко бетон и… всичко спря до там.
Кой знае докога щяха да се прескачат жабите и новият квартал да се задушава от смрадливото блато, което се беше образувало в изоставения строеж, ако държавата не беше решила да покаже мощта на социалистическия строй по случай кръглата годишнина от своето създаване.
Въпреки че бяха ангажирани всевъзможни стопански организации, най-голямата тежест падна върху плещите на местната власт. В тези дни в цялото съзнание на Кмета пулсираше само една дума – „Строеж!”. Всички знаеха, че той не е от кабинетните шефове, но в тези дни надмина себе си и по-късно искрено се учудваше как е успявал да бъде навсякъде – гладен, жаден, недоспал, почернял, стиснал в зъби душата си и оцеляващ, благодарение на страшния инат. За кратко време успя да превърне живота на подчинените си в ад, появата на служебната „Волга” всяваше смут в душите и предизвикваше нервни кризи дори и при най-опитните и видели всичко инженери и ръководители с различен ранг. От друга страна, понякога се случваше да си плюе здраво на ръцете и да развърти мъжки някоя лопата или кирка, а после да се облее със студения маркуч и да поседне на сянка с общите работници, да си поговори и дори да хапне с тях. А те го наричаха помежду си „Нашия”, доверяваха му болките и радостите си, а най-голямо впечатление им правеше как нехайно си закачваше сакото на някой пирон и с всичките сили на изнуреното си тяло се хвърляше в най-големия огън.
Никак не му беше лесно на Кмета. Постоянно се гонеха някакви срокове, координираха се движението и работата на свръхтежката техника и огромните количества материали, все нещо някъде не достигаше, другаде ставаха произшествия. Спокойствието си беше отишло завинаги и сякаш вече го нямаше тихото зелено градче, а всичко се бе превърнало в една гигантска строителна площадка.
Колкото и градоначалникът да се раздаваше, съвестта не му даваше мира и той знаеше, че каквото и да направи, докато не построи музикалното училище, никога няма да бъде щастлив и винаги ще бъде длъжник на лъчезарните деца, които разпръскваха светлината на българския фолклор и прославяха името на града из целия свят.
Точно за това през всичките години на усилена работа, независимо от дъжд, сняг или пек, денят му започваше с неизменната оперативка в 6.30 ч., която се провеждаше „Горе”, както наричаха високото място, където все по-уверено възправяше снага облицованата с градешки плочи красавица.
Всяка божа сутрин Кмета, заедно със заместниците си и различните технически отговорници, внимателно оглеждаха целия район, обменяха идеи и решаваха текущи проблеми. Дали си мислеше, че всички са издръжливи като него, или, заслепен от неистовата си устременост да успее на всяка цена, не забелязваше, че всички отдавна са достигнали предела на своите сили?
Той даже не си и представяше как на някого може да му мине дори една мисъл, която да не се отнася за тухли, арматура, дограма, и направо излезе от кожата си, когато училищният директор пристъпи към него с най-измореното и безцветно лице и го замоли с глас, в който се беше събрало страданието на целия свят:
– Другарю Председател на Изпълкома, не съм почивал вече три години! Не може ли да измислим нещо? Не издържам повече…
И тогава според очевидци настъпило Второто пришествие. Дрезгавият кметски глас заглушил дори шума на неспирната колона от бетоновози:
– Заобиколен съм от нещастници! Тунеядци! Той искал да почива, представете си! На мен главата ми гори, хиляда неща имам да върша – някой да е чул веднъж да се оплача?! А, поне веднъж?! Една думичка да съм казал? А те тук… Ама, аз… Аз съм си виновен, че ги разпуснах! Едно училище им дадох само и те ще го оставят на гаргите да го разнасят по стърнищата! – виковете били придружени от силно думкане по импровизираната маса и разбиващи се в стената лимонадени шишета.
– Ще излезеш в отпуск, когато изляза и аз! Край! Марш оттук! Да не съм те видял повече!
Но каквито и усилия да се полагаха, държавата си имаше своите планове, поради това в един момент беше дадено голямо предимство на приоритетните обекти и те бяха завършени в навечерието на юбилейната година.
Кмета режеше ленти и произнасяше тържествени слова, усмихнат наблюдаваше празнични салюти и разцъфващи в небето илюминации, ръцете му отмаляваха от топлите здрависвания с жителите на напълно промененото градче, но сърцето му беше все там, „Горе”, откъдето целият град се виждаше като на длан и където съвсем скоро нашите народни инструменти щяха да се надиграват с най-красивите птичи песни.
Само че това „съвсем скоро” се удължи с шест-седем години. Колко пъти вече нещата бяха почти на крачка от запланувания минимум. На всички беше ясно, че предстои още много работа, за да се изпълни първоначалният замисъл, но си бяха поставили за цел в най-кратко време училището да отвори врати, а пък после довършващите дейности можеха да продължават, колкото си искат. Вече почти бяха приключили, оставаше много малко, дето се казва, вече можеха да месят хляба и да пълнят менчето с вода, когато очакваните тръби и радиатори за парното отопление сякаш изчезнаха във въздуха. Пратиха запитвания, уж стопанската милиция започна разследване, но учебната година идваше и във въздуха все по-осезаемо се носеше мирисът на провал.
И тогава съдбата с поредния си неочакван подарък предопредели щастливия край на безизходното положение.
Историята беше много проста: поредните важни клечки бяха дошли да си опитат мерника по някой огромен благороден елен, каквито се срещаха тук-там из необятния Балкан, но по време на лова един от тях беше изгубил много скъпо и породисто куче. След като прекара останалата част от деня в търсене, вайкане и пустосване, групата се натовари на колите и потегли по смрачаващото се шосе, а на другия ден местните органи на реда получиха „Окръжно” с подробно описание на безценното четириного и указания за провеждане на издирвателни мероприятия.
През това време косматият пътешественик се озовал на една поляна с кошери и напъхал любопитния си нос в един от тях. Стопанинът усетил, че става нещо странно, но докато разбере какво и как, докато се намеси – стотици настървени жила се забили в кожухчето на нещастното животинче. Няколко дни старият пчелар правил опити да върне живота в безформеното тяло, но всичко се оказало напразно и расовото гонче завършило краткия си земен път под един вековен дъб.
Съвсем случайно един бдителен гражданин става свидетел на последното действие и побързал да сигнализира където трябва. Пъргавите оперативници веднага събраха две и две и за отрицателно време дядото беше замъкнат в града и започна да пише обяснения. Обаче възрастният мъж беше баща на един от шофьорите в Съвета и когато Кмета научи за случилото се от посърналия си служител, остави всичко и веднага се запъти към Районното.
Без да обръща внимание на суматохата, която предизвика с появата си, градоначалникът веднага поиска да се срещне със задържания, когото познаваше още от детските си години. Кой знае какво бяха наплашили нещастния човечец – той беше навел безсилно глава и с примирени въздишки очакваше по-нататъшната си съдба. Прочете показанията му, където с прилежния почерк на първокласник най-подробно беше описал цялото нещастно стечение на обстоятелствата и завършваше разказа си с думите: „И каква стана тя, другарю следовател? Кучето умря, ний останахме да теглим…”. Кмета остана потресен от неподправената болка, която струеше от всяка дума, и опитвайки се да не дава воля на тежкия си гняв как заради една мастия са готови да окачат човека на въжето, отиде директно при началника на милицията и за кратко време работата беше потулена.
Оттогава мина известно време и тъкмо в разгара на проблема с парното, който заплашваше за пореден път да сгромоляса радостта от предстоящото пускане в експлоатация на музикалното училище, на гости в служебния кабинет на Кмета дойде старият пчелар.
– Как си, Нашия? – почти извика новодошлият. – Тук ти нося малко армагани. Ти тогаз ми спаси живота и аз сега рекох да намина, да те видя – старецът намигна заговорнически и продължи да говори високо: – Да кусаш от мойта ракийка, то не ракийка, а илач, с липов медец съм я правил, умрял от гроба вдига… А тез круши… Изглаждат и най-големия зехир.
Докато нареждаше опакованите с вестник „Правда” подаръци по бюрото, гостът правеше непонятни знаци с ръце и очи, явно искаше да каже нещо тайно:
– Ама нямаше нужда, защо си ги мъкнал тези тежки неща до тук? – Кмета също започна да боботи, развеселен от конспирацията. – Можеше да се обадиш, щях да дойда у вас, да се видим, да поговорим.
Като продължаваше да прави хитроумни физиономии, дядото измъкна някакви листи от ризата и, шепнейки, ги подаде:
– Нашия, няма време за обходни действия. Като чух от сина, че е станала таз беля на строежа, и си викам: Само аз мога да я оправя таз работа!
– ?!?
– Виж тука, ти нали знаеш, че батко ми навремето беше ятак на партизаните и после го съдиха и умря в Сливен в затвора?
– Е, знам… Как няма да знам?…
– Та, тогаз, като били горе уж на явки в оназ воденица край Могилец, там до Омуртаг селото, знаеш го…
– Е… Знам, ама защо „уж”, тя сега е музей…
– Знаеш ти… Нищо не знаеш! Музей е тя, ма не на правилното нещо. Хи-хи-хи! – сбръчканото лице се озари от самодоволна усмивка. – Виж, по-хубаво да ти ги дам тез неща, пък ти си умен мъж, бързо ще ти стане ясно.
След като остана сам, Кмета първо разгледа с недоумение пожълтелите листи в ръката си, сигурно бяха от някоя ученическа тетрадка, но когато ги разгърна и се зачете, отначало не можа да повярва, че подобно нещо може да съществува, и още повече – той да го държи в ръцете си.
Всъщност овехтелите страници бяха любовни писма, но не съдържаха красиви, романтични излияния за вярност, сърдечни трепети и всякакви подобни лексиконски сладникави думички, а бяха изпълнени с цветисти изрази на животински страсти, похот и грубости.
Получателят или обектът на „чувствата” явно беше дъщерята на ятака, а подателят… Дори само от неговото име, макар и върху почти половинвековна хартия, сърцето на градоначалника заподскача като пинг-понг и ледени вълни започнаха да се разливат по цялото му тяло.
След като на бавни глътки изпи донесения от секретарката тръпчив „Швепс”, Кмета малко се окопити и взе останалите листи. Работата ставаше още по-сериозна, защото освен за всички мръсотии, които са правили и ще правят, авторът гневно разказваше как тайно е наблюдавал какви ги е вършила неговата възлюбена с останалите от отряда, ревнуваше, обсипваше я с най-грозни обиди, но още в следващото писмо прозвучаваха нотки на удовлетворение от поредната им среща, придружени от най-живи картини на мераците по кръшната мелничарска щерка.
И какво излизаше сега – че това вместо явка си е бил чист бардак, а нашите прехвалени борци срещу царизма и капиталистическия гнет, вместо да обсъждат жизненоважни подривни и спасителни операции, са задоволявали най-първичните си желания.
Хората са изнемогвали под нечовешкия хомот на царската полицейщина, а те, нашите хубавци, си пишат писма – цял червен „Декамерон”.
Със сигурност българската литература е изгубила много талантлив писател в лицето на този полов революционер, но за сметка на това управляващата клика беше спечелила един безмилостен, енергичен и верен страж на комунизма и за награда в ръцете му беше съсредоточена огромна власт.
Незнайно защо някои хора се отнасяха лековато, дори с някакво пренебрежение към него, а той отдавна се беше наредил сред първите хора в държавата. Легенди се носеха за неговата ловджийска страст и за безбройните му животински трофеи от всички земни краища, черните му коцкарски мустачки бяха станали нарицателни, а от определено време насам, освен всички други звания и постове, той наблюдаваше строителното министерство и само с едно махване на ръката, с една-едничка дума можеше да преобърне живота на хиляди хора.
Преди известно време Кмета научи от много сигурен източник, че един активен борец от съседния окръг ще празнува кръглата си годишнина, а като основен гост на банкета ще присъства важният управник. Това си беше направо златна възможност, защото той беше абсолютно неоткриваем по каналния ред, а там, обграден от стари бойни другари, спомени, скъп алкохол и весела музика, той щеше да е в превъзходно настроение и ако човек намереше правилния подход… Но резултатът от подобни опити беше непредсказуем и въобще цялата тази работа беше много рискована, защото имаше и такива случаи, когато някой с хиляди усилия успяваше да изтръгне желаните обещания от „сгащения” бивш партизанин, а още на другия ден получаваше заповед за уволнение, или още по-лошо – почти завършени сгради се „замразяваха” и оставаха завинаги така, като тъжни паметници на вечната безсмислена борба за надмощие.
Кмета дълго размишлява, внимателно претегли всички „за” и „против”, посъветва се с най-доверените си хора и накрая реши, че няма право да пропусне удобния случай. Да, той беше напълно наясно, че във всички случаи такава постъпка ще бъде пагубна за него – ако разговорът не стане, властникът щеше да уреди предсрочен край на мандата му, а при успех това щяха да сторят множеството пренебрегнати началници, които със зъби и нокти бранеха своите места по властовата стълбица… Но ако само можеше да се наредят нещата, само да видеше как новото училище се изпълва с живот, как младите с усмивка посрещат учебната година в мечти за всичко ново, което ще научат и създадат… Когато човек е щастлив, той е готов да се раздава, да радва околните с богатствата на своя талант…
Дали за добро, или зло съдбата поднесе поредния си дар: като се замислиш, че трябваше някакво пиянде да си купи скъпо куче, да го изгуби в нашия Балкан, после то да умре, да арестуват стария пчелар, после синът му да каже на Кмета, той да го отърве, после пък Кмета по време на път да сподели на същия този син, който пък да разкаже на баща си, който пък, съвсем случайно да има брат, който пък е бил ятак на…
Напоследък времената уж бяха по-свободни, но от време на време така, най-неочаквано, като на шега, още подухваха андроповските ветрове и попадналата в ръцете на амбициозния градоначалник интимна кореспонденция можеше да съсипе не само живота на най-големия държавен ловец, но щеше да повлече такава вълна, че много тежки кресла щяха да осиротеят.
…Оркестърът продължаваше да огласява скътания в пазвите на Балкана профилакториум, но празненството вече беше преминало онази точка на дивашко и безпаметно веселие, много от гуляйджиите омърлушени прикриваха зачестилите прозявки, а някои направо клюмаха по масите. Въпреки че на няколко пъти можеше да поговори с високопоставения гост, Кмета, като опитен задкулисник, предпочете да избегне прекия контакт и в разгара на веселбата се приближи до личния секретар на министъра, дискретно му подаде дълго стисканата синя папка и сега търпеливо изчакваше данданията да свърши.
Най-сетне затвориха ресторанта и след като повечето се натовариха по колите, а други отидоха в запазените стаи, Кмета извади едно дебело одеало от багажника, седна на задната седалка и загледан в светещите прозорци, където в момента се решаваше съдбата на музикалното училище и неговият собствен живот, от нерви започна да си тананика някаква популярна весела мелодия. Бялата мъглица на накъсания му дъх придаваше призрачна атмосфера на студеното купе.
Минаваше два през нощта, когато непознат млад мъж излезе от централния вход и с енергични крачки приближи до автомобила, отвори вратата и рязко подаде синята папка, но този път в нея имаше едно-единствено листче със следните думи: „Утре в 7.00 посрещай гости в училището!”.
След като с нетърпеливите си възгласи изтормози шофьора, който буквално летеше по заспалите пътища, Кмета влетя като хала в кабинета си, седна на телефоните и с нетърпящ възражение глас започна да вади душите на сънените си подчинени, а на сутринта, напълно пощурял, сновеше напред-назад и като старшина на строеви преглед правеше забележки за външния вид на строените посрещачи.
Шумът от мощните мотори на правителствените лимузини се вряза в сънената тишина и за нула време паважът се изпълни с черни костюми и охранени физиономии.


Дългочаканият големец подмина момите с народни носии, които държаха традиционната пита със сол, изгледа накриво жизнерадостните народни музиканти и директно се насочи към входа на училището:
– Гледам тук сте се устроили добре, изпълнявате правилно решенията на Партията, но едно птиченце ми каза, че има някакви проблеми. Казвай какво трябва! – Кмета искрено се възхити от самообладанието му и започна да излага проблема с тръбите и радиаторите, как първо ги е имало, после изчезнали и започнали проверки, а учебната година не чака…
– Чакай малко! – прекъсна го бившият партизанин и се обърна към следващата го навсякъде свита. – Кой отговаряше за отоплението?
– Аз, другарю член на Политбюро! – дрезгаво се обади един от най-активните участници в нощния банкет.
– Яла тука бе, гавазин! Как ти беше името?
– Левски, другарю член на Политбюро.
– Ботев, Левски!… Аз навремето колко глави изрязах, теб как съм те изтървал? Слушай сега: в понеделник в десет часа ще се обадя да проверя дали парното работи! Ясен ли съм?
– Всичко ще бъде изпълнено, другарю министър! – уплашеният служител смени няколко цвята и само дето не козирува.
– Кмете, значи се разбрахме: в понеделник ти звъня и ми докладваш дали всичко е готово! Айде! – още веднъж погледна злощастния си подчинен и с хулиганска интонация добави: – После да няма: „Гарванът грачи грозно зловещо!” – и доволен от сполучливия каламбур, хлътна в лъскавия мерцедес.
В една учудващо слънчева септемврийска утрин официално беше открита учебната година в новопостроения сграден комплекс. След като се изказа, Кмета се отдръпна от групата на официалните лица и, заслушан в представителния училищен оркестър, за кой ли път започна да оглежда всичко, примижал от ярката светлина. Колкото повече минаваше времето – толкова повече той осъзнаваше какъв огромен риск бе поел и колко тежки можеха да се окажат последствията, но въпреки това беше абсолютно сигурен, че ако се наложи, пак ще постъпи по същия начин. Може би затова тогава не предаде всички писма, а си остави две, грижливо скътани на много тайно място.
За всеки случай…

 

Всички разкази от сборника “Заличаване”

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!