Човекът е кандило на вятъра…
Тома Аквински
Септември месец в Котел. Въздухът още носи аромата на току-що отминалото лято, а дърветата бавно обличат златно-есенните си одежди.
Облегнат на оградата на гимназията, се наслаждавах на предиобедните слънчеви лъчи, наблюдавайки гонещите се ученици в предния двор.
Учебната година започна едва преди няколко дни и в мен още бяха живи спомените за всички свършени лудории през ваканцията. Затворих очи и в миг се пренесох на морския плаж. Слънце, врява, гларусови песни, ето нейде се чува далечна корабна сирена… Сирена ли казах?
На кого ли не му е трепвало нещо, когато чуе звънеца за влизане в час? Омразният звънец, предвещаващ поредните тягостни 45 минути в учебната стая. Ако прибавим и че бях вече 9 клас и ми предстоеше да изучавам нова дисциплина, която за затегач щеше да ни води нов учител.
Няма как, трябва да се разделя с мислите за безметежната ваканция. Адио, синьо небе, ярко слънце и лазурно море. Нарамих многострадалната си ученическа чанта, стиснах зъби и поех по стръмния път към познанието…
Усмихвайки се, си спомням ученическите си тегоби. Случките в учебните часове, преподавателите и, естествено, моите съученици и приятели. В малкия ни Котел, освен броденето из учебните дебри, ние вършехме и нещо много важно, а именно, непрестанното откъм време и място изучаване на най-трудния предмет – да бъдем хора!
Неизменни спътници в това трудно начинание бяха нашите учители, от всеки от които се опитвахме да вземем по нещо, да приличаме на тях, да заслужим тяхното признание.
… изкачих се по стълбите на втория етаж и се отправих към кабинета, в който преди време изучавахме история при г-жа Казакова, а днес ми предстоеше да изкарам първия си час по… „Логика”. А де – „Логика”?! Само това не бяхме учили. Няколко дни наред си разказвахме брадати вицове и се питахме – „Къде е логиката?”. Абе, работата – губи-време, а настъпващата есен беше превърнала парка във вълшебно, невероятно, направо нереално място за разходки.
Удари и вторият звънец, учителят влезе, остави дневника на катедрата, намести си очилата и погледна класа…
Много е важно в крехката възраст, когато се формира като мислещо същество, човек, вървейки по жизнения си път, да среща хора, чиито личности изиграват ролята на знаци, задаващи посоката на позитивно развитие и със своите способности и поведение оказват влияние и се помнят за цял живот. Хора, които без насилие и егоцентризъм, ненатрапчиво, успяват да те променят, да запалят искрата на познанието в теб.
… всички бяха притихнали, сякаш нямаше живи хора в стаята, а учителят продължаваше да разказва за еквипотенциализма, за строежа на логическото съждение, за Анатол Франс, Лев Толстой, Шерлок Холмс, Сократ. Ловко „измъкваше” имената на известни личности от областите, в които са творили и ги вплиташе в контекста на общо-културното развитие на човечеството и създаването на непреходни цивилизационни ценности. Направо бях потресен! Досега изучаваните дисциплини като математика, биология, география, литература, физика, история и т.н. ни бяха до болка познати, но не бях и предполагал, че може да съществуват такива неща и такъв учител…
Обкръжаващата среда е важен фактор за формиране на категориите, с които човек възприема света. Географското положение, климатичните особености, натрупаната трайна обществена памет и най-важният елемент – хората, като носители на културните идеи, рефлектират във всеки един от нас и го подготвят за представител на конкретния социум в общата система на междуличностните комуникации.
… на екрана едно ужасяващо същество водеше безмилостна война с човечеството. Аз и един мой приятел се бяхме вмъкнали нелегално в котленското кино и се наслаждавахме на последната мода в холивудските филмови ефекти. Всъщност, току-що в малкия салон на читалището бяхме приключили „генералната” репетиция на едно отдавна подготвяно от нас предизвикателство, една „Вечер на психологията”, чрез която искахме да направим достояние, получените теоретически знания и практически умения за функционирането на човешкия мозък, за паметта, психоанализата, половата диференциация, конформизма, прожективните методи, бихейвиористиката, за Фройд, Юнг, Мнемозина. Естествено, Учителят беше плътно до нас, критикуваше, съветваше, насърчаваше…
За свободата като върховно човешко право е казано и написано много. Всъщност свободата, това е иманентната възможност да избираш какъв да бъдеш, по какъв начин да се позиционираш спрямо околните индивиди и събития. И може би точно този избор е най-трудният от всички. Перманентният и пространен контакт с мислите и знанията на предходните поколения, на хората оставили своите имена завинаги в страниците на световните културни и научни достижения, е залогът, който обуславя мисловните ни възможности, консеквентно повишавайки нашите знания и сили за извоюване на индивидуална и обществена свобода.
… почти се беше здрачило, а вечерната служба още не беше свършила. Поглеждах с нетърпение часовника си, защото работа имаше много, а превозът нямаше да ни чака ако закъснеем. През септември дните стават къси, а ангажиментите с оглед на предстоящите местни избори се увеличаваха и комплицираха постоянно. И ето ни, двамата с Учителя, сега в качеството на партийни съмишленици, да чакаме да приключат молитвите в една от евангелските църкви в село Градец, за да презентираме подкрепяния от нас кандидат за независим кмет на общината и да се опитаме да съберем подписите, нужни за регистрирането му. Слушайки гласовете идващи от стаята, Учителят ми обясняваше душевните състояния, в които изпадат вярващите, общувайки със своя бог. Абсолютно в синхрон с думите му беше и динамиката на дочуващите се все по-високи и интензивни възгласи…
Отправяйки поглед към миналото, в съзнанието ми ярко изпъква личността на моя учител Добрин Стайков. По времето на първите ни срещи, в деветокласните ми очи, неговото излъчване, знания, характер, начин на представяне на учебния материал, бяха олицетворение на всичките ми представи за това, какъв трябва да бъде един преподавател.
Отправяйки поглед към миналото, в съзнанието ми ярко изпъква личността на моя приятел Добрин Стайков, чиито авторитет с годините не намаля никога в мен и не ми позволи да го наричам другояче, освен така, както го правех, когато бях ученик.
Отправяйки поглед към културния живот на Котел, навсякъде откривам неговите следи – преподавателската и педагогическа работа с няколко поколения, клубовете за ученически дебати, подготовката на кандидат-студенти, многобройните статии във вестник „Котленски край” и участието в редакционната му колегия, белетристичните и поетични пристрастия и художествените му произведения са достатъчно свидетелство за малката културна вселена, побрана в бездънното му сърце и безпокоен ум. Сигурен съм, че при друго стечение на обстоятелствата, българската наука щеше да има един блестящ учен в негово лице.
Обществената ангажираност на Добрин Стайков също не може да бъде подмината. Дългогодишното му участие в политическите процеси в общината, създадените проекти за минимизиране на етническата сегрегация, идеите за намаляване на детското насилие, допринесоха много за един нормален обществено-политически живот и разбирателство между етносите в Котел.
Изключително, направо непосилно е в рамките на няколко реда да се опиташ да кажеш най-важното, най-стойностното за един човек, да обрисуваш цялостната му житейска картина, когато шумът на извиращите от сърцето спомени заглушава ума ти.
Колкото и каквото да кажа, то винаги ще бъде недостатъчно, за да мога да изразя уважението и обичта си към теб, Учителю!
Знанията, получени от теб, многобройните часове, изкарани в дискусии по въпроси от най-различно естество, неповторимата ти харизма и доброта, винаги ще светят като маяк във всичките ми дела.
Най-важното, което научих от теб и с което винаги ще бъдеш с мен, е умението винаги да оценявам, уважавам и правилно да използвам тънкия лъч на думите, който поддържа светлината жива, дори и след оня, последния, най-силния вятър!
ПОЧИВАЙ В МИР, УЧИТЕЛЮ!!!
Добрин Стайков
