Начало » Съвсем като нищо…

Съвсем като нищо…

Често ми припомняха какви съм ги вършил тогава. Как съм блъскал вратите, столовете, обърнал съм една маса и съм изкъртил някакъв радиатор с ритник. Не помня нищо такова. Знам само, че седях като в мъгла и се питах: „Защо? Защо? Защо? Защо”…
Всичко това стана, след като излязох от реанимацията. Представях си колко я боли, какви мъки изпитва, но тя не спираше да се усмихва с онази нейната усмивка. Тази усмивка, в която се влюбих, заради която отново се върнах на този свят. И ето сега угасваше пред очите ми, а аз не можех нищо да променя. Бях напълно безсилен. А тя опитваше да се усмихва, очите й се премрежваха, гласът се губеше на моменти, но тя пак искаше да се усмихне. Сякаш, ако успееше, и всичко лошо щеше да се отдръпне, щеше да блесне тайнствената светлина, която толкова години озаряваше всичко, до което се докосне или помисли за него.
Но вместо това главицата й се наклони наляво, като че се държеше само на кичурите свила, а от крайчеца на устата й се проточи червеникава струйка. И тогава аз излязох навън, а след това са се случили всички работи, за които ми разказваха после.
А колко молитви изпратих, аз, невярващият, където, не да вляза, а покрай храм не съм минавал откакто се помня. А сега се молех… Молех се така, както никога не съм и сънувал, че мога да го правя. Горещо се молех.
На теб, Господи, се молех.
Бях готов да ти дам всичко, да изпълня всичко, само и само да не ми я вземеш. Да бях усетил дори нещо нищожно, едно премигване на лампата или помръдване на пердето, щях да го приема като знак от теб, щях да… не знам, щях да си дам живота, там, на място. Само и само да не я вземеш, само да ми я оставиш…
Защо си толкова жесток, Господи…
А после образът се проясни, виждах малката принцеса, която искаше да се отскубне от прегръдката на някаква жена и да дойде при мен. Протегнах ръце, да я поема, но не я пускаха да дойде, и аз не разбирах как така няма да дадат собственото ми дете, после видях, че непознатата е моята майка, че до нея има още някакви хора, всички са закрили лица с треперещи ръце, дочувах силен плач, но дори за секунда не ми мина мисълта, че ТЯ вече е преминала в по-добрия свят, където няма да има операции, инжекции, системи и облъчвания.
Но те не преставаха и страховито избучах: „Какво сте се разциврили, ще стресирате детето, после цяла нощ няма да можем го приспа!”.
Наистина нищо не разбирах. Тези там за какво са се събрали, защо се споглеждат така виновно. После ми казваха, че отстрани съм изглеждал напълно луд, даже помислили, че пак ще буйствам, а аз продължавах да се моля, исках, обещавах, заповядвах на този Господ, който държи човешкия живот в шепата си, и само той решава кое и кога. Казвах му, че аз не мога без нея, че преди години, когато я срещнах, бях напълно отчаян, че тя тогава ме събуди, тя ме съживи, иначе почти бях прекрачил границата, но тя ми вдъхна сили, тя ме накара отново да поискам да съм жив, да съм сред хората и всичко тяхно. А сега аз не мога да направя същото за нея, и ако ти, Господи, не направиш чудо и не ми върнеш слънчевата усмивка, аз ще те прокълна. Чуваш ли, проклет да си, Господи! Докрая на окаяното си мъждукане ще те проклинам! Субудя ли се – това ще ми е първата мисъл! Ще ставям и лягам с това! Само ми я върни… Ей сега да излезе от онази отровна стая, да ме погледне… Нищо повече не искам… Само да се усмихне, да целуне принцесата по челцето, да се прегърнем и всичко да продължи както беше досега… Както трябваше да е завинаги…
После усетих, че пръстите ми нещо лепнат, и когато погледнах, видях, че целите са червени, ама такова едно прозрачно червено… Но тя точно така обичаше – понякога преди лягане да си пийне чашка винце, разредено с малко вода… Усетих, че се усмихвам, и тъкмо се канех пак да се скарам на ревлите, когато дъщеричката ми най-сетне се отскубна, дотича до мен, зарови студено носле в ухото ми и каза:
„Пък мама вече е при ангелите. Аз ще съм много послушна и няма да те ядосвам…”.
И тогава някъде отвън се дочу странен звук, какъвто не бях чувал в живота си, и голямото стъкло на фоайето заблестя, сякаш по него пъплеха стотици светулки. Това трая само един миг, но и това ми беше достатъчно.
Аз помислих…
Аз усетих…
Не!
Аз вече ЗНАЕХ!
Аз знаех, че това по ръцете ми са последните капки от нейния живот…
Аз знаех, че ТЯ си отиде, за да ни предпази от нещо лошо. Макар ние, грешните, да не заслужваме това, тя съзнателно е направила тази жертва, и ще продължава да е с нас, да ни помага, и да се усмихва…
В този момент малката ми каза: „Тате, искаш ли да помахаме на мама?”
Аз кимнах и докато обръщах плувналите си очи към тавана, усетих как детето ме стиска с всички сили под мишницата и с треперещ глас изрече:
„Ние те обичаме, мами!”.

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!