Начало » Страната на невъзможните ограничености…

Страната на невъзможните ограничености…

Преди години, докато чаках на автобусната спирка, слушах един възрастен човечец компетентно да разправя поучителната история, за това как навремето Фидел Кастро сложил начело на органите за сигурност един от най-големите кубински мафиоти. От своя страна новият министър, който познавал всички особености на националната организирана престъпност, успял за отрицателно време така да настрои едни срещу други всички конкурентни групировки, че на официалните власти им оставало само да потриват доволно ръчички от данните в криминалните сводки.
Не съм специалист по история и не знам дали това се е случило изобщо, но съм сигурен, че дори и нищо от казаното да не отговаря на истината, българите щяха дълго да се вълнуват от подобни сюжети по най-простата причина – всички имаха нужда да вярват, че все пак не всичко е изгубено, че нещата може да се оправят.
Още повече, че историята ни след всичките възможни Освобождения, изобилстваше от случаи, когато какви ли не заслужили и изявени, преминаваха от другата страна на барикадата.
Изобщо нещата бяха замесени с много пясък. Всички бяха готови на всичко, дори ако трябва начело на държавата да застане някой отявлен престъпник.
Въпросът беше по-скоро – като как да стане тази работа, дето хем ще продължим да си играем на демокрация, хем резултатът да оправдае замисъла.
И въпреки узрелите нагласи и очаквания, играта на матрьошки тръгна толкова изненадващо, че на всички хитреци и разбирачи им остана само да въртят и сучат глави,  като зрители на тенис партия.
Първата кукличка беше съпроводена от лъжливи обещания, скандали с имоти, международни аферисти и мозаичен говор.
Почти веднага от нея се отдели втора кукличка, която се оказа много по-успешна и успя да наложи пожарникарския стил в живота на цялото общество. Хората застиваха с клокочещ възторг в гърлата пред надути сирени и мигащи лампи, а оставаха глухи и слепи за тържества по римски, снимки на яхти и ежедневни убийства на легендарни имена от подземния свят. Човек да го побият тръпки от приликата с историята за Куба.
Третата кукличка вече имаше солиден телевизионен и газетарски опит, беше инженер, доктор, тенисист, футболист, генерал, кмет, и успешно имитираше борба с управляващия властов хибрид, под строгия, но справедлив поглед на бащицата-президент.
Четвъртата кукличка, освен че прибави към портфейла си авторитетните звания премиер, художник, партиен шеф, читател на Винету и владетел на Вселената през свободното време, но съчетавайки цялата си образност и безподобност с огнеборските умения – от едно време насам изцяло иззе функциите на телефон 112.
Само че времената станаха малко по-други – вместо да води хвърчаща гневна команда, кукличката с едната ръка си назначава началник, а с ножици в другата открива магистрали, спортни зали и стадиони.
Ала и хората станаха по-други – вместо да прегръщат прогреса с влажни от умиление очи, взеха да откриват странни съвпадения.
Оказа се, че край първата, втората, третата и четвъртата куклички, постоянно се навъртат едни и същи червени човечета. И уж кукличките се борят срещу тях, а май по-скоро изпълняват техните сложни комбинации.
И когато в мътилката на стотиците гръмки акции, се утаяваше лицето на поредния невинно проснат на студения под, когато стабилни медии, финансови групировки и политически формации безпричинно започнаха да сменят собственици, лидери и знакови фигури – сякаш от нищото започнаха да никнат въпроси след въпроси: „Случайно ли навремето, същите тези червени човечета запазиха живота на остатъците от царската фамилия и най-вече на престолонаследника?”, „А дали не са същите, които го издържаха през всичките тези години, за да го докарат накрая обратно?”, „Не бяха ли същите тези другари, които първо раздаваха власт, претъпкани куфарчета и банкови сметки на външнотърговски дружества, а сега решиха да си върнат всички активи и лихви?”…
Докато играта на „Какво, къде, кога?” парализираше сетивата на всички, още една червено-жълта кукличка излезе тихомълком на сцената…

Теодор Иванов