Начало » Специалист

Специалист

Доктора се задушаваше. Сякаш някой беше метнал копринен конец на врата му и опъваше с пълна сила. Всичко около него беше забулено в червена пелена, все едно му бяха плиснали горещо олио в очите, а ударите на сърцето кънтяха в ушите му като огромни пневматични чукове.
Хриптейки ужасно, той се напъна и разкъса бялата престилка. Ръката му напипа нитроглицерина в джоба на ризата и когато малката таблетка се озова под езика, той се отпусна тежко на въртящия стол.
Постепенно кризата премина и цял рояк бесни мисли отново забиха жилàта си: Ама с какъв акъл се навря между шамарите? Защо му трябваше изобщо да ги слуша? Що не си гледа живота, ами хукна да става депутат? Ама и Фалцета – майка му мръсна – това гаднярче, нали уж каза, че всички документи са унищожени…
Въпреки че още дишаше на пресекулки, той си наля водка, разгърна областния седмичник и пак се втренчи в безмилостния текст:
Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия извърши проверка на лица по чл. 26, ал. 1, т. 1 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армиялица, регистрирани от ЦИК за кандидати за народни представители. След като проучи и обсъди наличните материали, Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия
Р Е Ш И  :
установява и обявява принадлежност към органите по чл. 1 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия на следните лица…
В приложения списък на челно място стояха трите му имена, рождена дата, след това – звание и име на вербовчика, дата на вербуване и агентурен псевдоним. Никога не беше и помислял, че за няколко минути може да се срине целият му живот. А ето колко лесно било – три-четири реда в някой вестник и край. Край! Представяше си как минава из града и всички го сочат с пръст и викат: „Ето го! Това е той – АГЕНТЪТ! Ние го имахме за толкова човечен, толкова добър лекар, доверявахме му се, а той… Колко ли доноса е написал! Колко ли души е погубил!”
Доктора замахна немощно с ръка, чашата излетя, но не успя да улучи оцветения в бяло прозорец, падна на пода и се разби. Гледайки мокрия балатум, той зашепна трескаво: „А къде бяха тогава те?! Майка им мръсна! Всеки се беше наврял на топло в дупката си! Щеше ли някой да се застъпи за мен? А?! Нямаше и малкия си пръст да мръднат! Кой им дава право да ме съдят?! Изроди! Те са виновни! Те! Те!” – тялото му се разтресе от ридания и тежко се строполи на пода.
А всичко започна от една невинна момчешка пакост.
Той се роди и израсна в най-обикновено, както се казваше тогава, „работническо” семейство. Майка му беше продавачка на обувки, а баща му – шофьор на автобус. Дядо му, когото той не помнеше, бил доста тъмен и поради това го наричали „Смолата”. Така викаха и на баща му, че и на него, въпреки, че той носеше светлите коси и зелените очи на майчиния си джинс. За да бъде картинката почти като у Чудомир, същият прякор носеше и приличащият на плюшена играчка домашен кокершпаньол.
Единственото, което го отличаваше от другите деца, и то още от най-ранна възраст, беше постоянното му четене и голямата памет. Четеше по всяко време, на всяко възможно място и помнеше всичко. Сякаш се хранеше с написаните думи. Веднъж – да е бил към осемгодишен – когато една вечер заспа с лампата в леглото. Добре, че баба му усети миризмата на тлеещите завивки, та успяха навреме да ги отведат заедно със сестра му в болницата. Тогава беше и първата му, макар и неуспешна, среща със смъртта. След този случай в него се породи желанието да стане лекар. Много пъти си представяше как върви, а хората го гледат все едно на земята е слязъл някой бог.
В училището всичко беше повече от добре. Пълен отличник и участник във всички извънкласни занимания, а по-късно отряден председател и комсомолски секретар. И военната му служба премина в същия дух – многобройни награди за успехи по бойната и политическа подготовка.
А пък радостта на току-що приетото в медицинския университет бедно провинциалистче просто нямаше граници. Въпреки своята крехка възраст и скромния житейски опит, той беше направил подробна програма за бъдещото си следване. Още от начало знаеше, че ще стане хирург и ще си намери прекрасна съпруга, ще има куп деца… Той не мечтаеше за кариера в елитна клиника, а искаше да се върне в родното градче и да използва наученото, за да помага на хората.
Общо взето нещата вървяха по план и в края на учението си беше постигнал почти всички набелязани цели. Предстоеше блестящо дипломиране, желано разпределение, сватба и дай боже – син! Да, синеоката колежка, с която се запозна в трети курс, му беше вече годеница и в доста напреднала бременност.
И така, времето на раздялата със студентството и на първите стъпки в трудната лекарска професия наближаваше и той все по-често си ходеше у дома. Все пак се очертаваха важни събития и трябваше сериозна подготовка.
Веднъж, както бръмчеше със стария „осмак”[1], улисан в текущи задачи, той срещна един съученик и след радостни възгласи и прегръдки получи покана за рожден ден. Да се повеселят, както само те могат, и да си припомнят буйните ученически години.
Съгласи се без капка колебание. Напоследък му се беше събрало доста:  денонощното зубрене, изтощителното хамалстване на Централна гара за някой допълнителен лев, наедрялата красавица…
Сбирката започна малко вяло. Не бяха се виждали отдавна и докато се изприкажат, докато се нахвалят, мина полунощ. Лека-полека веселбата набра скорост и изведнъж всичко стана като в доброто старо време, когато най-важното им занимание беше постоянно да правят нови и нови лудории. Така и тази вечер. Надпреварваха се да измислят най-различни предизвикателства, все едно бяха петнадесетгодишни хлапаци. И до днес не е ясно на кого точно му хрумна тази блестяща идея, но тогава всички с детински възторг и усърдие хукнаха навън в студената нощ. Естествено, най-бързо от всички тичаше той, въоръжен с кутийка  „Ково”[2].
Ех, каква неповторима нощ… Тревожното чувство за отиващата си безгрижна младост се сливаше с тишината на отразените в снежните кристалчета бледи лунни лъчи и предизвикваше лудешка отчаяност. Някаква първична стихия пълнеше вените с адреналин и създаваше усещане за всемогъщество и безнаказаност. И те се гонеха и събаряха в дълбоките преспи, виковете им смущаваха заспалия град, а после всеки си харесваше било електрически стълб, гаражна врата, или стена – потапяше пръст в черната боя и рисуваше пречупени кръстове…

Изцапан до ушите като ваксаджия, изморен и щастлив, Доктора се прибра, легна с дрехите и заспа моментално. Събуди го силно блъскане по вратата. Софийските навици се бяха вкоренили дълбоко в него и се заключваше дори и вкъщи.
Разрошен, сънен и махмурлия, с несигурни движения превъртя ключа и докато се усети, бе подхванат здраво от двама униформени, които го затътриха надолу по стълбите и без много церемонии го набутаха в зелената патрулка.
А после стана, каквото стана. Въпреки всичките изчетени книги за революционери, партизани и борци за свобода, Доктора не беше си и представял, че нещо подобно може да се случи и с него. Да го държат буден с дни, да го бият с гумени палки и да го поливат със студена вода. Да го наричат с най-ужасни обиди и да го заплашват със затвор и разстрел. Усещаше на моменти, че достига границите на разсъдъка си: започваха да му се привиждат любимите сини очи, топли пясъчни плажове, горска тишина, и когато някакво подобие на усмивка размърдваше спуканите му устни, ледената кофа го връщаше обратно към мрачния под на милиционерското мазе.
Това беше втората му, отново неуспешна среща със смъртта.
Напоследък, при безбройните разкарвания нагоре-надолу по етажите, все му се струваше, че някой много внимателно го следи с поглед. Възпалените му от безсъние и удари очи не можеха да наподобят никакъв нормален образ и той отдаваше всичко това на някаква мозъчна реакция в отговор на огромния стрес.
Една вечер, докато беше в тоалетната, усети някаква моментна суматоха пред вратата, после тя се отвори и той дочу много познат глас:
– Батьо, как си? Малко на кофти място се срещаме, ама… такива са обстоятелствата!
– Фалцет… Ама това ти ли си?
– Да, батьо! Чуй ме сега, положението ти е доста сериозно! Утре напиши заявление, че искаш да направиш самопризнания за сътрудничеството си с МИТ[3], предай я на следователя, а другото е моя работа! – кратко хлопване показа, че гостът си е отишъл.
Отначало Доктора помисли, че разумът му пак си прави лоши шеги, но после, като го върнаха в килията, премисли хубаво случката и реши да рискува. Никога не беше чувал думата „МИТ”, но положението не можеше да стане по-зле.
Ама какво прави тук Фалцета? Навремето беше най-дребният и слабичък в цялото училище и сякаш да го довърши, природата го беше дарила с много тънък, почти безплътен глас, заради който получи това прозвище. Дори и след години, когато стана истинска върлина и говорът му доби нормални мъжки параметри, всички продължаваха да го наричат така. Въпреки, че Доктора беше по-малък от него, на няколко пъти го беше спасявал от побойници и поради това Фалцета го уважаваше много.
Едвам изчака да съмне и веднага извика дежурния да му даде лист и химикал и когато започна работното време, положението му рязко се промени. Дойде един цивилен и го заведе в стая, където го очакваше приготвен поднос с топла закуска, а след това му предоставиха легло и той потъна в безпаметен сън.
Събуди се от леко покашляне и видя Фалцета, седнал до масата, да разглежда една папка:
– Батьо, батьо… Така си се накиснал, че в най-добрия случай заминаваш директно в Горна Кремена[4]
– А в най-лошия?
– В най-лошия… Пазарджик или Зарата! [5]
Стомахът на Доктора не издържа и устата му избълва зелено зловоние. А докато се миеше под чешмата, в главата му бясно се въртяха множество ужасии, които беше чувал за тези места.
– Явно си роден с голям късмет! – щом седна и Фалцета започна веднага. – Миналата година завърших Първи факултет, но едва преди месец ме преместиха тук. Да знаеш, ако ме нямаше – направо беше отекъл…
– В смисъл… Ще оправим нещата, нали?
– Ами да! Да не мислиш, че съм забравил колко си ми помагал? А пък и отличник по медицина и бъдещ татко! – в очите му се появиха игриви пламъчета и той патетично добави: – Партията никога няма да ни прости, ако постъпим така!
– И какво ще правим?
– Няма много варианти за действие. По-точно има само един начин. – Фалцета му подаде един лист и химикал и с неочаквано строг глас му заповяда: – Попълваш тази декларация, подписваш я и си отиваш вкъщи! Или… – паузата беше повече от ясна.
Така се роди агент „Семашко”!
В първите дни на своето ново битие, Доктора изживяваше истински потрес. Фантазията му развиваше страшни сюжети. Очакваше всеки миг да го накарат да извърши убийство или да жертва живота си, но постепенно видя, че работите стоят съвсем другояче. От него искаха предимно пикантерии от личния живот на работещите в болницата или пък да разпитва пациентите от турския район за най-банални неща. Офицерите от Държавна сигурност го караха да им издава фалшиви болнични, да им урежда балнеосанаториуми и разни други благинки.
От известно време насам той даже започна да си мисли, че съдбата всъщност му е направила подарък, защото няколкото му потенциални съперника с помощта на Фалцета бяха разместени по други окръзи и за кратко време той успя да стане началник на хирургичното отделение, а след това и главен лекар.
Живееше си той така, наблюдавайки блажено света от своята камбанарийка. Семейният живот вървеше нормално, работата също. След случая със свастиките не даваше да се издума нещо за политика. Общественото положение му позволяваше на няколко пъти да отклони поканите от Бюрото на Общинския комитет. Така се беше кротнал и изведнъж – Възродителен процес! Отначало се изплаши, но след известни размишления по темата прецени, че това май ще е нещо правилно – хем ще им покажат на „широките гащи” къде им е мястото, че напоследък се бяха съвсем забравили, хем и в залисията никой няма да се занимава с него. Човек предполага, но…
В една студена февруарска нощ Доктора беше седнал пред камината, загърнат с дебелия домашен халат, и глезеше душата си с леко затоплена сърнешка пастърмица и кераца в изпотено млечно бурканче. Дърветата пукаха сънливо, месцето се топеше в устата, а от винцето бузите ставаха алени…
Остър телефонен звън прекъсна идилията:
– Вземай чантата и слизай долу! – безцеремонно нареди Фалцета.
Като дресирано кученце, Доктора остави всичко, облече се надве-натри и хукна навън, където със запален двигател го чакаше побелял военен джип.
Светлината на фаровете се мъчеше да пробие падащите парцали и придаваше призрачен вид на родния му град. Когато пристигнаха, в първия миг той не можа да разбере къде се намират. Уж беше сред гъста гора, но от едната страна имаше огромни четвъртити  предмети, а от другата – много мъждукащи светлинки. Една от тях се приближи и той видя, че това е Фалцета, който му маха да тръгва. Скоро приближиха тъмна сграда и Доктора не можа да повярва на очите си – оказа се, че стои пред Природонаучния музей. Докато се двоумеше, го поведоха вляво от главния вход, после една тежка врата се разтвори широко и хлътнаха в задимена от цигари бяла стая.
Доктора беше ходил в музея многократно, но не беше предполагал, че съществуват такива тайни входове. Вътре беше пълно с униформени. Те възбудено разговаряха, пушеха, ядяха някакви консерви и явно бяха на градус. Следвайки Фалцета, той премина в малко, тясно коридорче и се озова пред надпис „Препараторна”. На немия въпрос в очите му Фалцета само повдигна рамене и натисна дръжката.
Когато вратата се затръшна, Доктора пристъпи и се озова в едно просторно помещение – може би пет на десет метра. В носа го блъсна остра миризма на химикали, желязо, кръв и урина. Всичките „Седморки на Блейк”[6] и тем подобни фантастики, които синът му гледаше в захлас, бледнееха пред това, което видя вътре.
Множество луминесцентни лампи осветяваха покрити със сини плочки стени, мозаечен под и бял таван. Цялата дясна стена представляваше чешма с огромно корито и два плота, отляво имаше огромна секция с рафтове, а до нея около петдесетлитрова поцинкована кофа с голям бързовар.  Вляво от Доктора бръмчаха два огромни хладилника „Зил”. А в средата на стаята се намираха четири маси, които бяха качени на дървена платформа и образуваха квадратен тезгях с четири настолни лампи, над които имаше четири масивни ченгела. А на тях се гърчеше, закачен с дебел синджир за глезените и мишниците, човек. По-точно нещо, което някога е било човек.
– Бъистрее![7] Не се туткай, а виж дали ще може да издържи още полчаса[8]! – Иззад тезгяха се надигна, облечен в камуфлаж и гумена престилка, нисък, слаб човек. –  Ама какво си се опулил? Действай!
Доктора се приближи, погледна човека и повърна.
–  Що с табой?[9] – човечето скочи и му залепи една плесница. – Я се стегни! Пък те похвалиха – наш човек бил, специалист бил, чак от София идвали да се оперират при него! Дай чантата и бегом на чешмата!
С отработено движение военният извади ампула и спринцовка, приготви ги и заби иглата в гърдите на издъхващия.
След като се изми, Доктора се окопити и погледна пак към униформения. Интересно, какъв ли е този изрод – заваля думите по руски и такъв тен през зимата…  Май в първата стая говореха за някакъв майор от Афганистан… В това време висящият се размърда, опита се да каже нещо, но от устата му излизаха кървави мехури и странно бълбукане. Доктора извика на помощ целия си опит и отмести глава към „работното място”. Човекът беше почти одран, край него мътно проблясваха окървавени препараторски инструменти, а Афганеца самодоволно въртеше на показалеца си едното му око.
– Таааак,  у Хюсеинчо нет глаза![10] – с палав тон намигна на Доктора. – Йок гьоз![11] Не бой се, виж какъв избор – той отвори шепата си, която беше пълна с жълти, зелени и кафяви топчета и ласкаво продължи: – Пък… ако ни разкаже за Демократичното братство! Само две-три думички и получава каквото оченце поиска – мечешко, вълче, еленско… Само да каже…
Нямаше никакъв спомен как е излязъл от музея. Свести се от страхотен студ. Лежеше на земята, а някой грубо разтриваше лицето му със сняг. Когато се размърда, усети в ухото си топлия дъх на Фалцета:
– Тази вечер не си ходил никъде! – пиянски фъфлеше той. –  Не си си подавал дебелия гъз от къщи! Ако ти се живее…
След тази случка Доктора започна сериозно да пие. Случваше се по средата на операция да излезе, да се затвори в кабинета и да пресуши няколко бутилки. Изобщо не реагира, когато една вечер Фалцета му каза, че е изгорил декларацията и всичките му  донесения. Даже съвсем беше забравил за тях.
До днес…

 

Бележки

[1]              „Осмак” – Москвич 408. – Б. р.
[2]              „Ково” – марка боя за обувки. – Б. р.
[3]              MIT – Национална разузнавателна служба (Турция). – Б. р.
[4]              Политически неблагонадеждните граждани са били принудително заселвани в Северозападна България. – Б. р.
[5]              В старозагорския и пазарджишкия затвор са изтърпявани политически присъди. – Б. р.
[6]              “Седморката на Блейк” (“Blake’s 7”) – изключително популярен британски научнофантастичен сериал от 70-те  години, излъчен по българската телевизия в края на 80-те. – Б. р.
[7]              Быстрее (рус.)  – по-бързо. – Б. р.
[8]              Полчаса (рус.)  – половин час. – Б. р.
[9]              Что с тобой? (рус.) – Какво ти става? – Б. р.
[10]            Нет глаза (рус.) – Няма очи. – Б. р.
[11]            Yok göz (тур.) – Няма око. – Б. р.

 

Всички разкази от сборника “Заличаване”

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!