Начало » Смях

Смях

За смеха и производните му състояния са казани толкова много неща, че ако теглиш чертата, току-виж се оказало, че това е най-страхотната красота на земята, но пък животът постоянно ни доказва, че универсални истини и правила просто няма, а както се оказа в моя случай – нещата здраво бяха забили в другата крайност.
Ако казват за някого, че ще го затрие голямата уста, широките пръсти или някакви други пороци, то моят най-голям и свиреп враг сигурно е този, станал вече пословичен, неудържим като природно бедствие смях.
Нашите казват, че открай време съм така, но лично на мен първият спомен за сблъсъка с това чудо датира някъде от втори или трети клас, когато някой се „изцепи”, че полето ражда тикви, а балканът – хора. Развинтената ми фантазия тутакси ме изправи пред една разлистена гора от ръце, крака, носове, очи, уши, които клякаха и ставаха, мигаха и сумтяха… И тогава се захилих… Ама така го направих, че всичко, дето мърдаше на собствен ход, дойде да ме гледа, после като видяха, че работата излиза от контрол, се уплашиха, извикаха майка ми, баща ми, и чак като ме закараха вкъщи, започнах да идвам на себе си.
Имаше още много случки като тази, но хората взеха да свикват и вече не бях такава атракция. Оставяха ме да се насмея на воля и щом се съвзема, сам се връщах в час или продължавах да играя с моите приятели.
И може би нещата щяха да се наредят някак, но като взех да пораствам, навлязох в нов етап, когато смехът започна да ми носи класни неприятности…
Беше съвсем в началото на гимназиалните ми похождения, когато в един хубав майски ден избягахме от час по физическо, за да отидем в близката сладкарница и да се напием с най-студената, прясна и вкусна боза на света, понеже големите все ни изпреварваха през междучасията и за нас не оставаше нищо. Влязохме там, наредихме се, взехме заветните широкогърли шишета и когато след малко стенехме от сладостни болки в челата, един от групата нещо се задави и изплю на масата едно… космато мишле. Горкото животинче явно се беше промъкнало да хапне сладък ечемик, без да предполага, че вместо пълно тумбаче съдбата ще му поднесе ферментация и бутилиране. Както и да е, докато моят съученик хълцаше, точеше лиги и се давеше от спазми в корема, гърлото ми забълбука и изведнъж над всички, в цялата си прелест, се изсипа проклетият ми смях.


А после стана една… Случайно отвън минавала учителката ни по математика и като дочула възторженото ми цвилене, веднага довтаса при нас, а пък тя имала нещо доста хър-мър с директора и явно това й дойде дюшеш. Нямаше как да изпусне златния шанс да му натрие носа за анархията, която цари в повереното му училище – масови бягства от час, неприлично държание на публични места и още не знам какво си – вследствие натрупаната помежду им дългогодишна злоба се изля върху нещастните ни главици…
Посърдиха ми се след това приятелите, помрънкаха, ама какво да се прави, станалото – станало. Не така се получи обаче със следващата ми „проява”, която се случи точно преди Нова година.
Отидохме с майка в „НАРКООП-а” да купим цитрусови плодове, наредихме се на опашката и зачакахме. Пред нас имаше едно циганско семейство и когато дойде техният ред, момчето, някъде с три години по-голямо от мен, погледна мрежичките с мечтаните портокали, грейпфрути, банани и мандарини и с треперещ глас извика:
– Мамо, мамо, искам от всички фòртули…
Помня, че ме пръскаха с вода, ядох шамари, но не можех и не можех да спра. Сега само като се сещам, и ме напушва пак… Оттогава на циганчето му остана прякорът „Фòртулата” и омразата към мен – колко вода изтече и още не ми говори, а срещнем ли се, минава на другия тротоар.
По едно време съвсем сериозно се бях заел с озаптяването на това тежко проклятие. Първо опитвах по най-бързия начин да напусна местопроизшествието с идеята, че като се отдалеча от дразнителя, всичко ще премине от самосебе си без вредни последствия, но това не беше решение на проблема. След това исках да изпитвам силата на волята си и само при най-малкия знак за приближаващия вихър, започвах да стискам зъби, очи, корем, юмруци – даже стана по-зле. Колкото се опитвах да го задържа в себе си, толкова по-огромна сила добиваше, докато в един момент всичко избиваше като газ под налягане и помиташе всичко пред себе си.
Докато си правех такива експерименти на общо основание, се случи и следващата издънка, която получи доста широка популярност и без малко да има фатални последици.
По комсомолска линия ни тропнаха да отговаряме за подготовката на някаква вечер на септемврийската поезия и с няколко другари по съдба наблюдавахме как пионерите украсяват камерната зала на читалището с агиттабла, знамена и портрети, как разучават бойки песни и повтарят до затъпяване дървените стихове. Един ден така, втори, трети…, нещо взе да не ни свърта на едно място и почнахме да си търсим странични извори на забавление: разхождахме се из огромните коридори, надничахме в гримьорните, намерихме дори един незаключен склад с най-различен реквизит.
И докато децата си вършеха съвестно работата, а ние редовно докладвахме пред дружинната, че всичко е тип-топ, градските самодейци решиха да направят постановка по „Гераците” и за отрицателно време окупираха всичките ни владения, разкарваха се с важни лица, правеха ни забележки… Изобщо царството небесно свърши и се наложи пак да стоим при малките и да слушаме омразните рими и маршове.
Обаче по едно време някой направи важното откритие, че дясната врата на балкона към големия салон, в който провеждаха театралните репетиции, е отворена, и цялата банда от жадни за изкуство активисти се промъкнахме тихомълком и започнахме тайно да гребем с пълни шепи от труда на местните таланти. Оказа се, че присъстваме на генералната репетиция, всички бяха облекли красивите сценични костюми, звучаха протяжни фолклорни напеви, а сценаристите явно бяха преработили класическата творба из основи, защото около стария Герак се бяха събрали доста хора, които ридаеха и се тръшкаха, а умиращият ги докосваше с треперещите си ръце и със сетни сили се прощаваше с тях. Сред участниците бяха наши добри познати и роднини, а в ролята на стария Герак беше един от учителите по военно обучение, кадрови офицер, който притежаваше едно такова гласище, заради което всички патриотични стихотворения отдавна бяха станали негова запазена марка и не минаваше голям или малък празник без гръмовното му рецитиране.
И така, крием се ние зад фенерите, сдържаме сълзите си и зяпаме, а на сцената наближава трагичната кулминация, гласовете са притихнали, музиката се чува съвсем тихо, старецът се дави в предсмъртни хрипове и изведнъж… някъде вляво, зад кулисите, се разнесе ужасяващ шум, сякаш нещо много тежко падна върху нещо много твърдо. Цялата магия се изпари за миг, актьорите наскачаха, започнаха да се оглеждат, а немощният старец, дето почти беше предал Богу дух, се преобрази за миг, надигна глава и мощният му бас започна да засипва персонала на читалището с такива пиперливи псувни, каквито не си бях й представял досега.
Аз, естествено, бях съвсем наясно, че няма как положението да не прерасне в ситуация и трябваше веднага да се изпаря от терена, но сърце не ми даваше да изпусна такива „изящни” образци от златния фонд на каруцарската словесност.
В името на житейското познание реших за сетен път да се жертвам: хапах си ръката, изпусках балончета през ноздрите, пуфтях като изстинал дизел, но уви, старата школа си каза думата – държа ги цели пет минути във въздуха и тъкмо ураганното торнадо взе да губи разрушителния си устрем, когато щафетата бе поета достойно от… Да казвам ли от какво? Безкрайно, неконтролируемо гръмогласно кикотене, което излиза на талази от всички възможни места и ехидно показва среден пръст на напразните ми опити да го спра или поне да го вкарам в приемливо за човешкия род състояние…
Няма как, този път работата опря до Детска педагогическа стая и през невръстните ми плещи премина най-натуралното в досегашния ми живот „конско”, побрало в себе си неистови крясъци, хвърчащи листи, пенести слюнки и жално дрънчащи от думкането по масата прозорци.
След като на ченгето му премина първоначалният бяс, той запали цигара и ми заговори с бащински тон:
– Добре де, чичо, не можеш ли така… да се стърпяваш малко? Да не цирикаш като изтърван, а? Ей баща ти и майка ти, добри хора, трудолюбиви, ти откъде им се обеси на главата…
– Мии…
– Не ми „микай”… То пък из махалата също няма такива чешити – направи опит да се пошегува, но явно се усети, че не е редно да се държи така с малолетен „последствен”, а отгоре на това бяхме и съседи. – Виж сега, чичо, не си малък вече, дай да измислим нещо, че тия „от горе” ме изядоха заради теб.
– Ми, аз какво съм виновен, ето миналата седмица ме водиха на контролен преглед в Пловдив и във влака с нас пътуваше баща с пет-шестгодишно момче, ама в купето жега, а детето не го свърта, ту излиза, ту влиза и накрая на бащата му писна и го ошамари.
– И?
– Ми, детето го погледна ядно и му вика, ама така, през сълзи: „Не ме бий, да не кажа на хората, дето пикаеш в мивката!”. Как да не се захилиш?
Докато слушах тютюнджийското му бахучене и го тупах свойски по гърба, разбрах, че и този път ми се размина, и си дадох обещание, че никога, ама никога повече няма да допусна подобен фал. Едно посещение на този кабинет ми беше предостатъчно за цял живот.
Човек така си се зарича, дава сурови обещания пред огледалото и току-виж ги спазил, но съдбата изведнъж решава да си направи весело и нещата излизат от контрол.
А бяха настанали славни години, почти бяхме изкласили – едни такива незабравими вечери с китари, песни, танци и космически мечти… От няколко години беше нашумял филмът „Да обичаш на инат” и моите приятели все ме кодошеха, че това е само за мен работа – да се изтъпаня пред цялото училище и да буча и рева като за последно на фалшивия даскал, а аз ги убеждавах, че от известно време съм напълно нов човек с железен самоконтрол и не съм си позволявал даже мимолетно подобие на усмивка…
Има ли нужда да казвам, че с тези самохвалства дръпнах дявола за опашката?
И ето, в средата на април цялото училище строено в задния двор, трицветни и кървавочервени байраци се веят под съпровода на фанфари и барабани, а мустакатият портрет на патрона строго ни наблюдава от една тераса. Физкултурникът излайва обичайните команди, всички застиват и пред микрофона застава директорът, който започва нескончаемото си слово за отговорността пред величието на падналите в борбата и тъкмо гласът му заплашва да предизвика слухови деформации във всички, когато нещо се сепва и рязко замлъква…
Докато се чудех какво става и протягах жирафски врат, за да не изтърва нещо, пред строя изведоха един шестокласник, който се беше облякъл, меко казано, безобразно – вместо в задължителните бели и черни тонове, той носеше яркооранжева риза и жълт панталон.
Както гледах това папагалско подобие и вътрешно се надсмивах над бушуващата в мен безсилна стихия, директорът се приближи до ученика и му залепи една плесница, ама така, с отскок, направо му откачи главата. И тъкмо набираше злоба за някакво назидателно слово, когато видях как по задника на злополучния „минзухар” се образува едно кафяво петно, което бързо се уголемяваше пред очите ми. Е, дотук успявах да потискам жадното за подвизи чудовище, ала когато започна да капе от левия крачол, вече не издържах, поех колкото можех въздух и затръбих като слон през размножителния период.
А после… Този път минах метър, но пък уволниха директора за причинена телесна повреда, а родителите на несъвсем нормалното дете започнаха тежкото ходене по мъките, за да спасят спуканото му тъпанче.
След учението дойде ред и на родната казарма. Както започваше един учебник по начално военно обучение: „Още през първите минути в редовете на българската народна армия младите бойци започват да усещат благотворното влияние на непринудената братска атмосфера, която изключително допринася за тяхното културно и политическо израстване…”.
Дотолкова се облагородих, развих и култивирах във всяко възможно отношение, че дори моето житейско наказание си намери майстора – не помня поне веднъж да съм се усмихнал, какво остава за онова предишното безпаметно кикотене. Не е като да нямаше подходящи случки, напротив, за един ден преживявах повече, отколкото през целия си живот навън, и то такива, от които преди просто щях да се пръсна, а сега ги наблюдавах безстрастно и само рязкото „дръпване” под лъжичката показваше, че все още изпитвам нещо.
Веднъж, след като поставих рекорд в поредното съревнование по бране на липов цвят, за награда, вместо отпуск или някаква друга благинка, бях разпределен в групата на гарнизонния караул. Това си беше чиста проба късмет, защото охраняваното място се намираше в края на вилната зона на Толбухин и там човек най-малкото можеше да удари някоя хранителна аванта или да се наспи на тишина и чист въздух.
Обектът представляваше няколко оръжейни склада и заемаше доста голяма площ, заобиколена от две огради със сигнализация, вътре имаше още вишка и караулно помещение, и макар че всички ги тресеше шпиономанията и понякога изпадаха в крайности заради секретността, подръжката на телените съоръжения беше поверена на един пенсиониран елтехник, който пък, от своя страна, най-безсрамно се възползваше от предоставените му възможности и беше пуснал няколко крави и един смахнат жребец да пасат на воля из забранената територия.
Докараха ни следобед с издуханата джипка, разтоварихме багажериите, първите часови поеха по пътеката, а на фатмака, който ни беше за старши, му се дояде варена царевица и изпрати двама в ширналата се наблизо добруджанска нива, след което излъсканата бака закъкри апетитно над стъкменото с подръчни материали огнище.
Седях в стаята на почиващата смяна и с изплезен език довършвах едно писмо, когато дочух през отворения прозорец как моите набори започнаха блажено да мляскат и побързах да изляза, че току-виж омахали всичко на общо основание.
Събрахме се на тераската пред входа, гризяхме като невидели и докато целехме с оглозганите кочани поставената долу, на малкия плац, тенекия от сирене, едно лакомо теле се дотътри и без да се помайва, се навря право в импровизирания кош, заклещи се и надавайки бойни звуци, започна да се мята наляво-надясно, опитвайки да изхлузи ламаринения намордник. В това време пък на хоризонта изникна конят и в движение започна да рита нещастното добиче. И за да бъде картинката пълна, в разгара на битката се появи огромна крава, която с рогата напред се засили да защити рожбата си от цвилещия нападател. Мучене, пръхтене, джаскане – овършаха де-що имаше, под копитата дрънчаха тенекии, варели, пейки, железа за чистене на кубинки, а сандъкът с пясък сякаш се разпадна от самосебе си. Край на цялата олелия сложи старшината с един автоматен откос във въздуха.
В нормалния живот щеше да падне такова хилене – отдавна да са ме изкарали с носилка, но сега ми стана много тегаво, като се замислиш – ние как озверявахме, затворени тук насила, а какво остава за горките живинки!
Хубаво-лошо, в крайна сметка войниклъкът свърши и нямах време да се чудя дали някога ще мога да се смея както преди. Животът беше станал съвсем друг в рамките на дни и часове, железобетонните порядки ставаха на пух и прах от вихрушката, която беше завъртяла страната от Ноември насам.
А и аз бях вече в такава възраст, че не ми пукаше от нищо, нали се измъкнах жив и здрав от онази простотия, е, почти – оставаше да отида до военното окръжие да се зачисля по запаса, а взема ли си обратно паспорта… Ще видим кой кого…
Тропах силно и разтривах ръце в напразни опити да се стопля, докато чаках първия рейс за Сливен, а до мен в скрежасалия сумрак се бяха скупчили няколко души и оживено бистреха политиката.
Разговорът бе прекъснат от появата на един прегърбен турчин, който дърпаше самоделна количка с празни гюмове от мляко, някой от мъжете го повика и започнаха припряно да обсъждат някакъв общ познат:
– Ей, ма не е човек, разбийш ли! Не е… Още като карах „Жука” на Бекасето , стигнах го по пътя, качих го нагоре по урвата, разбийш ли, и по едно време – пляс, на пътя една разфърляна кутия с инструменти… Ма хубави, знайш как ги прави германецът, за цял живот… Слизам аз да ги събера, и той слезе с мен и почва да събира, и аз мисля, че ми помага, разбийш ли, а той… Събра ги най-нахално, сложи си ги у торбата, кима към мен и вика на другите: – Той взе достатъчно, стигат му… Разбийш ли, к’ъв катил… – разказвачът така се беше разпенил, имах чувството, че ако човекът беше тук, щеше да пострада сериозно. – Ей такъв катил ти казвам, ей Хасан го знае, кажи, Хасане, тоз сега к’во прави?
– А, остави го, той тоз голям делия. Онзи ден кат се напил и фърлил жена си през терасата… – в този момент лекичко усетих забравения гъдел и докато се чудех дали все пак ще се разсмея, или не, млекарят си свали такето, помачка го в треперещите си ръце и ме довърши: – То, остави жената, ми той сетне и кравата фърли през терасата…
Отдалечих се на бегом, скрих се зад „Репа” и с пълна сила започнах да наваксвам отминалите две години, сигурно целият град ме чу как буча и трещя, добре, че автобусът закъсняваше, иначе докато се окопитя, после имаше да вися още няколко часа.
Когато се върнах до сектора, мъжете още продължаваха да обсъждат същия образ:
– Ама, не ви лъжа, бе… Той е бил агент на Меверето…
– И аз го знам това, колко народ е патил от него…
Старият турчин гледаше ту единия, ту другия и не можеше да повярва:
– Ама, не може това да бъде, не е истина!
– Може, може, ей там като кажете нещо в селото и докато тръгнете, това-онова, и в Меверето вече го знаят…
– Бе, що не ми казахте досега… Аз… Навремето такава тайна му казах…
– Смятай, че все едно директно си я казал на ония…
Горкият човечец – целият се разлюля, очите му се наляха, но в този момент заснеженият „Чавдар” спря пред мен и аз побързах да се пъхна в топлата му пазва, без да дочакам края на разговора, пък и още ме държеше лигата и не ми се слушаха разни драматизми.
Мина известно време, докато шофьорът качи багажа, подпечата пътния лист и откъсне билетите, и тъкмо излязохме от автогарата, когато група развълнувани хора ни препречиха пътя
През запотените странични стъкла не се виждаше нищо, но като слязох и разбутах зяпачите, заобиколили едно дърво до реката, видях стария млекар, който се полюшваше на собствения си колан, а под него, в хипнотичен такт, се кандилкаше едно обърнато гюмче…

 

Всички разкази от сборника “Заличаване”

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!