Начало » Сметище

Сметище

КРАТКА ИСТОРИЯ В ТРИ ЧАСТИ

1. ЩАСТИЕ
Здравейте! Как сте? Не ме ли познахте?! Е, да, напоследък се промених малко, но все пак, погледнете ме, не сме ли се виждали някъде? Не сме? Ще трябва да ви припомня. Спокойно, ще се сетите… Пък и как да сте ме виждали? Мернех ли се и вие веднага правехте чупка в кръста, забивахте очи в земята и най-много някой да опре вонящите си уста в моите ръкавички. Колко много патиха от вас! Мадам си умираше да подава ръце с някакво измислено, уж аристократично движение, а вие, заслепени от мен, угоднически залепяхте треперещите си устни. А как учестеното й сърце разлюляваше безбрежните гърди и сякаш всеки момент щеше да ме разкъса и да изскочи навън…
Ще кажете, че пак се отплесвам. Съжалявам, но от доста време не съм говорила толкова. Пък и с кого ли да го правя? Когато ме смъкнаха на студеното летище, чувах само някакви непознати думи. Нищо не разбирах. И цветовете бяха толкова потискащи. До сега в живота си не бях виждала толкова много нюанси на сивото, събрани на едно място. Е, имаше тук-там и черно… Гадост! И колата, която впоследствие разбрах, че носи име на река, също беше сива, а седалките – черни.
Оф, и така няма да стане. Явно ще трябва да се представя. Виждам, че много от вас изобщо не могат да разберат за какво им говоря.
Аз съм Синята копринена рокля. Колко простичко звучи сега, но още от най-древни времена такива като мен са украсявали кралици и принцеси, ставали са свидетелки на заговори, преврати и любовни интриги и са крили в себе си тайни писма, които са предизвиквали гибелта на милиони.
И в днешно време нещата продължават по същия начин. Аз обаче извадих късмет… Или поне си мислех така.
Вие сигурно не знаете кой е най-важният момент в живота на една рокля? Сега ще ви разкажа. Някои си мислят, че всичко започва от един плат. Не! Отначало ти си само въздух, слънце и вода. Аз се родих край една маслинова градина, където под съпровода на птичи песни и галени от солен морски бриз, върху големи рамки от сламчици смешно кимаха трудолюбивите буби.
После, по строго пазени и предавани от поколения рецепти, мургави италианци ръчно смесиха еластичните нишки с множество тайни съставки и се превърнах в омагьосана тъкан, която може да приема всякакви форми. Стоях надиплена заедно с моите братя и сестри и чаках присъдата на най-стария майстор. На преклонна възраст, сляп, той седеше на своя инвалиден стол и сякаш четеше всеки от нас, докосвайки го с изтънелите си пръсти. Нужен му бе само миг, за да разбере дали лъскавата тъкан е побрала в себе си достатъчно светлина, радост, любов или здрач, тъга и студ. Някакъв далечен спомен за усмивка едва раздвижваше съсухрените му устни и от тях тихичко се отронваше доживотна присъда: „Бял!”… „Жълт!”… „Черен!”… Много се зарадвах, като получих синия цвят.
Доскуча ли ви? Спокойно, само още малко ще ви помъча. След така обещаващото начало попаднах в един парижки склад, където поседях известно време, и тъкмо започвах да проклинам съдбата си, когато ме показаха пред Нея. Ех, тя беше нереална, сякаш слязла на земята богиня. Само на седемнадесет години, а вече беше обиколила всички световни подиуми със своята цигулка. Щастието ми се усмихна отново – не само щях да украсявам този ангел, но с направата ми се зае Геният. Да, Той, с трудното име! Наистина вложи всичко от себе си и за кратко време разцъфнах в синьо подобие на моята посестрима, която обгръщаше със дискретната си нежност самата Одри Хепбърн в „Закуска в Тифани”…
А после… Краят на приказката сложи една лошо миришеща ръка с изгризани нокти, която най-безцеремонно ме измъкна от гардероба в хотелската стая. Докато се усетя, непознатият ме смачка, нави ме около кръста си, закопча сакото, предавайки ме в плен на бодливия хастар и киселата пот, а обувките му бързо затропаха по мраморните плочи.
Така започна моят кошмар!
Представете си как се озовавате на друга планета, а там живеят странни същества, говорят на странен език, вършат странни неща и са враждебно настроени към вас. Какво ще направите?!
Бях загубила представа за света, когато ме положиха пред охранен мъж с квадратна глава, кръвясали очи и женствени устни. Моят похитител постоянно се кланяше, въртеше, кимаше, хихикаше и се задъхваше от желание да угоди, като ме опъваше с грубите си пръсти, а големецът, обвит в аромата на скъп алкохол и кубински пури, се мръщеше и мърмореше неразбираемо. Накрая си стиснаха ръцете и след това се озовах, прилежно сгъната и парфюмирана, в едно кашонче, а върху мен внимателно положиха една червена роза.
В този вид бях представена, или по-точно – доставена – в покоите на Мадам. Още ме побиват тръпки от първата ни среща. Отначало усетих няколко плахи почуквания, след това лекичко се залюлях, а после… После попаднах в епицентъра на тропичен циклон, който завърши с грозния звук на яростно разкъсан картон. Заслепена от внезапно бликналата светлина, едва забелязах хищнически свити пръсти, които подобно на змия се стрелнаха към мен и вече почти усещах поредната грубост, когато нетърпеливите грухтящи звуци рязко бяха заменени от изпълнен с болка писък. Падайки, успях да зърна розовия храст, отмъстително впит в дланта, откъдето се появи алена капчица, набъбна, откъсна се и със закачлива усмивка меко падна върху мен. След като новата ми господарка тичешком излезе от стаята, една възрастна женица със смирени черти и топли очи благоговейно ме вдигна от пода и ме прибра в някакъв огромен шкаф. Така, под оскъдно процеждащите се от процепите светлинки и задушавайки се от ужасни бели топчета, аз започнах своя нов живот.
Дрешникът, този добродушен стар особняк, някога, още преди да свърши голямата война, е бил собственост на един професор по музика и може би затова бързо намерихме общ език и станахме приятели. По цели нощи той си спомняше за своята младост и скърцаше от болка, безсилен да спре невидимите дървояди, които го ръфаха безмилостно. До мен имаше още няколко рокли и едно голямо палто. Оказа се, че по едно или друго време те също са отвлечени от различни краища на света и вече са навъртели доста години в тази страна, чието име – България – чувах за пръв път. Разказаха ми разни фантастични неща, че в това крило сме събрани така наречените „буржоазки”, а в другото са „пролетарките”, но трябвало да правя всичко възможно да не се изпречвам пред очите им, защото много ни мразели и дори една среща можела да се окаже фатална. Не проумявах как някой може да ми мисли злото, без да ме е виждал. И много други неща не можех да разбера тогава, но с течение на времето и случките, които преживях, научих, че тук такива неща като търпение, добри обноски и божии закони липсват напълно. Научих още, че Мадам е телевизионна говорителка, а любителят на алкохола и тютюна е неин началник и любовник.
Следващата среща с моята господарка беше пред голямото огледало в нейната спалня и също завърши със сълзи и викове. След няколко напразни опита да вмъкне пищните си телеса в мен, тя ме захвърли гневно върху лъскавия паркет. Не помня колко часа си седях така намачкана, протрита, замръзвах и вече мислех, че са забравили за мен, когато тя се завърна все още по бельо и придружена от възрастен мъж с олисяло теме, който ухаеше силно на лавандула, а ръцете му наподобяваха щипки на сварен гигантски рак. В следващите минути дядката, паднал на колене, с изплезен от усърдие език, най-съвестно измерваше гръдната обиколка, ханша и бедрата на Мадам, като не пропускаше от време-навреме да я пощипва не много деликатно на разни места. Тя го хокаше строго и сърдито цупеше устни, но си личеше, че това й доставя огромно удоволствие. Най-после пробата завърши, опаковаха ме в един вестник и следващото, което видях, беше сумрачна таванска стая. Голямо оранжево перде висеше от тавана и я разделяше на две, като в лявата половина имаше голяма маса и шевна машина, а отдясно беше разположена дъска за гладене, печка и сгъваемо легло. Цялата стена беше накичена с конци, ластици, ширити, ножици и игли с различна големина, а между тях на централно място стоеше чернобял портрет на плешив военен с черни мустачки и много медали.
Докато любопитно се оглеждах, старецът запали печката, облече една зелена престилка и нежно ме постави върху работното си място. От поведението му пред Мадам не бе останал и помен. Това беше съвършено друг човек. Страшните ръце се оказаха изненадващо меки и приятни. Едва усещах, докато движеше пръсти по мен. Все едно гледах моята Принцеса, която също така със затворени очи и потръпващо тяло прокарваше лъка по струните, а духът й сякаш се разхождаше из вечността и крадеше от там божествени звуци.
Шивачът започна тихичко да си тананика някаква бавна, тъжна мелодия, нещо като молитва. Несъзнателно ме вдигна и обърса с мен овлажнелите си клепачи, после се сепна, погледна снимката на стената, прекръсти се бързо, взе една голяма ножица и започна внимателно да реже конците ми.
Не се плашете! Ние, роклите, сме много силни. Не усещаме болка, дори да ни мачкат, тъпчат, стискат, горят… На парчета да ни направят, пак ни няма нищо. Така е било, така и ще бъде, докато в нас живеят лъчите на искрящото италианско слънце, ароматът на узрели маслини и шумът на страстния като целувка на девица прибой.
Честно казано, мислех си, че ще ме променят малко – колкото да може Мадам да успее да ме облече. Рано или късно това се случва и всяка от нас го носи в гънките на паметта си…
Но аз пак се отнесох… След като махна всичките ми шевове, той взе листчето с мерките, груб дървен метър и започна да прави някакви свои сметки. После ме провеси на една закачалка, отиде от другата страна на пердето и ме остави на леглото.
Чувах го още дълго как ходи напред-назад, трака с ножиците и пее под носа си някакви маршове. Най-сетне угаси лампите и всичко утихна.
Нощта мина бавно. Стоях и наблюдавах как мръсното прозорче започна да изсветлява и отвън започва да се носи обичайният шум на току-що събуден град. Не се притеснявах много за бъдещето. Просто си седях в учудващо топлата стаичка и се унасях в спомени за местата, на които бяхме с моята принцеса. Как стотици хора стояха прави и ни ръкопляскаха, а после идваше гримьорната, побрала в себе си диханието на безброй цветя… Чудно, даже сега ги усещам толкова силно. Хлопването на вратата и сладникавият мирис на лавандула ме върнаха към реалността.
След като се преоблече, шивачът ме постави на шевната машина, измъкна от някъде голямо парче плат, който имаше същия цвят като мен, долепи ме до него, прекръсти се, натисна педала и острата игла затанцува своя древен танц.
Може ли една рокля да полудее или да сложи край на живота си? Колко неща съм преживяла досега, но никога не бях си задавала тези въпроси. Много пъти съм виждала чисто нови дрехи, които са неудобни, излъчват студенина, обгръщат господарите си с нездрав, безплътен блясък, и съм мислела, че са направени с недостатъчно умения и желание. Дали и те са били в моето положение…
С две думи – ушиха ме наново! Да, не се шегувам! Когато шивачът ме вдигна към лампата над главата си и ме обърна наопаки, успях да разгледам какво се е случило с мен. Кройката не беше променена, и шевовете стояха като недокосвани, и аз уж бях същата… Само че в мен вече живееше чуждото тяло. Отначало, когато съскащата ютия започна да движи нажеженото си желязо по мен, усетих силна миризма на гнила слама, овча тор и сурово мляко. Досмешя ме… Как можаха да ми пришият такова нещо?! Все едно да сложиш дървени струни на цигулка. Каква музика ще искаш от нея? Гледах се и недоумявах – как някой ще облече такова нещо?! Че те направо ме обезобразиха… Този, Натрапника, беше от съвсем друга материя. Дори и цветът му вече изглеждаше много по-мътен. При определен ъгъл на светлината съвсем заприличвах на зебра.
Мадам явно беше на друго мнение. Без никакъв свян от прислугата, веднага хвърли халата, с който беше наметната, и напълно гола се вмъкна в мен. То не бяха подскоци, крясъци и прибежки из всички стаи. Дори си помислих, че сигурно ще сподели постелята с мен и се нагласях за поредното безсъние, но за радост ме върнаха в стария прояден гардероб при моите сестри по съдба.
Беше ужасна нощ. Този паразит като огромен космат паяк беше бръкнал дълбоко в душата ми с уродливото си пипало и убиваше всички мисли и чувства, с които обикновено завършвах деня. Сякаш бях разделена на части и между тях беше опънат, направен от бодлива тел, люлеещ мост. Дори и най-силното ми оръжие – музиката, с мисълта за която успявах да преживея и най-тежките неща, дори и тя се изгубваше някъде в нищото и до мен достигаха само звуци, подобни на ритната тенджера с вода.
Моята Принцеса имаше една любима книга, която четеше навсякъде и по всяко време, и аз сега все едно бях попаднала на мястото на малката героиня. Как звучи само: „Синята рокля в страната на чудесата”, или май ще е по-точно: „… в зоната на здрача”?
Така обезобразена се втурнах с пълни сили в столичния светски живот на българските първенци.
Въпреки че вече бях от доста време в София, аз не я познавах изобщо. Съществуването ми се въртеше около три точки: апартамента на Мадам, който така и не можах да нарека „у дома”; гримьорнатата, където обикновено стоях и очаквах Мадам да свърши поредната емисия новини и припряно да ме нахлузи; безбройните, напълно еднакви сбирки, които тук наричаха банкети.
Моята, така да се каже, премиера беше на някакво тържество на телевизията. Аз вече разбирах доста от езика, а пък и моите сестри по съдба ми бяха разказали това-онова. Господарката беше в стихията си: разхождаше величествени телеса покрай отрупаните маси и великодушно приемаше поздравления, но всъщност следеше постоянно своя възлюбен, който беше със съпругата и децата си. Усещах, че Мадам страда много от тази гледка и нито антуражът от подмазвачи, нито аз, нито многобройните пресушени чашки успяваха да развеселят сърцето й. Ех, как се подготвяше тя за тази вечер – взе си няколко почивни дни, а колко народ се извървя – маникюристи, фризьори, масажисти, гримьори. И накрая да остане в сянката на някаква си, дето носи тюрбан като факир. Въпреки, че всички знаеха коя е главната в телевизията…
Когато дойде време да си тръгваме, до стоянката за таксита висеше нашият човек, който беше закарал семейството и се беше върнал. Мадам упорито мълчеше, докато пътувахме, но когато спряхме на едно безлюдно място, виковете й продраха нощната тишина. Какво ли само не му каза, как ли не го нарича, а той само се хилеше и отпиваше от плоска метална манерка, после диво я сграбчи и за миг аз се озовах на облегалката, докато двамата сумтяха като животни и пробваха здравината на автомобилното окачване.
Подобни неща се случваха често. Всичко ми беше толкова омръзнало – първо на някой от тези безкрайни банкети, а после вечерта завършваше или в апартамента, или в колата. Мадам понякога ме обличаше, без да е взела душ, или не се епилираше няколко дни, косъмчетата ставаха твърди като грамофонни иглички и постоянно проникваха през мен. Обаче Натрапника се чувстваше много добре в тази обстановка. Сякаш разцъфваше и започваше да блести по различен начин, шепнеше си свои неща и започваше да издава някакви нежни звуци.
Веднъж нещата не се развиха по познатия сценарий. Мадам беше свършила работа отдавна, но още стоеше в гримьорната и си рисуваше лицето. Сигурно очакваше някого. По едно време погледна часовника, облече ме бавно и тръгнахме по коридорите на телевизията. Стигнахме до една врата, на която имаше включена зелена светлинка и влязохме в пълна с камери и силни лампи голяма стая. Цялата тази техника беше насочена към една малка маса с два микрофона. Явно това беше студиото, в която се правеха емисиите, но защо ние бяхме тук? Да не би да имаше извънредно предаване? Докато моята господарка се настаняваше удобно на стола и отпиваше глътка вода, в стаята влезе нейният шеф и седна на един стол. Няма да ми повярвате какво се случи в Държавната телевизия на центъра на столицата. То и на мен още ми се струва, че е било някакъв сън. Със заучено движение Мадам започна да чете, като при всяка новина сваляше нещо от мен. Първо махна лявата ръкавичка, после дясната, после ме смъкна до кръста си, а след това ме съблече напълно и ме захвърли върху единия от микрофоните. През цялото това време дебелият мъж, с неизменната пура и чаша, подхвърляше някакви шеговити коментари, дюдюкаше и цъкаше шумно с език. После тя пристъпи към него с най-съблазнителната си походка и излязоха от стаята. Цяла нощ прекарах на мястото, откъдето тръгваха вестите към цялата страна, а на сутринта една от чистачките ме намери и ме занесе обратно в гримьорната.
Ей в такъв порядък вървяха нещата, но по едно време явно омръзнах на Мадам и тя все по-рядко се сещаше за мен, докато накрая съвсем ме забрави. Най-после намерих малко спокойствие, а напоследък посвикнах с Натрапника и животът не ми изглеждаше толкова лош. Скоро се появиха нови „звезди”, отмъкнати също като нас, на които предстоеше да изпитат чудесата на тукашната действителност.
Не знам колко време мина, може би няколко години, но един ден вратичката на дрешника се отвори, прислужницата ме откачи и ме занесе в стаята на Мадам. Отдавна не бях я виждала, но си беше все същото похотливо женище. Стоеше пак по бельо, а до нея беше седнал старият шивач. Говореха си тихичко и не можех да разбера какво кроят, но определено ставаше дума за мен. Разговорът свърши, стиснаха си ръцете и аз отново заминах за таванската стаичка, гадаейки какво изпитание ми подготвя този път съдбата.
Обстановката в ателието не беше променена изобщо. Силната лавандулова миризма беше навсякъде, а плешивият военен гледаше строго от стената. Докосването на огромните космати ръце беше също толкова нежно, както и преди, само че този път нямаше излишно суетене и сълзливи песнички. Шивачът сложи една кофа с вода на печката, изсипа вътре някакви прахове и когато започна да се вдига пара, ме хвана с една голяма дървена щипка и ме потопи вътре. Сякаш злобата на целия свят се беше събрала в тази вряща течност. Хиляди адски мехури се гонеха по дъното в някаква безумна борба за надмощие, блъскаха се, а после рязко се устремяваха нагоре и избухваха на повърхността, като обсипваха всичко с кървавите си пръски.
Не си падам много по вулгарности, но сега се сещам за любимия анекдот на любовника на Мадам: „На вратата пишело „Жени”. Един я отворил, а вътре – тоалетна”. Подобно разочарование видях в очите на старика, когато ме извади от врялата течност. Аз си бях същата, но Натрапника беше станал ярко червен. Горкият човек, толкова години да е в този занаят и да не знае, че аз съм синя и ще бъда синя, докато съществувам. Така се пребоядисва италианска коприна! Сега наистина заприличах на зебра, само че синьо-червена. А после с какви обидни думи го обсипа Мадам – тя се гласяла да се появи в червена рокля на много важно място, по-случай четиридесет години от Победата, а той, некадърникът му с некадърник, не може една работа да свърши като за света… След като го изгони, повика портиера и гневно му заповяда да ме изгори в котела на парното.
Бях се примирила, че това е краят, и съжалявах само, че не можах да се сбогувам с приятелите си, но се оказа, че този път късметът е на моя страна. Вместо в огнения ад, се озовах в ръцете на старата прислужница. Със същото страхопочитание, както и първия път, тя ме сгъна и ме постави в един голям куфар, който седеше под леглото й. Там също постоях известно време, после обаче се случиха някакви неща и господарката беше принудена да напусне големия апартамент, а моята избавителка се прибра в родното село. Не след дълго тя си отиде от белия свят и нейните наследници обявиха къщата за продажба – вещите й бяха изхвърлени на това сметище. Тук ме откри и този добър човек. Откъде разбрах, че е добър ли? Всъщност отначало се уплаших доста, като го видях такъв черен и страшно слаб, с напукани устни и мазолести ръце. След като ме занесе в къщата си… Каква ти къща, то беше един прост ламаринен фургон. Първата му работа, като ме вкара вътре, беше да вземе един изтънял от употреба нож и да започне да маха всички конци, които ме свързваха с Натрапника, като ядосано мърмореше как е възможно да има такива хора, дето да постъпят по такъв начин и да развалят тази красота…
Доскучах ли ви? Надявам се да простите на страдалницата, но най-сетне чувствам, че намерих мястото, където ще доизживея дните си. Не знам дали сте чували, но ние роклите си имаме едно поверие – че всяка от нас приема характера на господарката си. От своите премеждия аз разбрах едно важно допълнение към това – да, приема, но характера на първата Носителка! Затова не се сърдете, ако някоя от нас е надменна, свадлива и грозна – тя просто е попаднала в лоши ръце.
А аз сега съм щастлива. Мръсна, поразкъсана, но щастлива. Щастлива, макар и да служа за покривало. По цели нощи слушам класическа музика от едно прашасало транзисторче, и единственото, което ме смущава понякога, е почукването на дъждовните капки по покрива и измъченият шепот на книгите под мен.

2. НА ОСТРОВА

Знаете ли какво се чува, когато умира човек? Ето го, лежи си там напълно неподвижен, искриците в очите изгасват една по една, нещо в гърдите почва да трепери, да стърже като стара къща при земно вълнение, после гърлото се втвърдява и от устата излиза едно тежко хъркане, изтръгнало се сякаш от недрата на цялото му съществувание. Някои казват, че с този звук душата напуска тялото.
Сега си представете, че човекът не умира спокойно на домашния одър, а върху него е паднала половинтонна грамада. Какво ли ще се чува? Ами ако човекът не е един, а са хиляда? Ами две хиляди? Ами… Как ви се струват сто хиляди предаващи Богу дух на едно място? Ами един милион? Ами… Ами… Ами, десет милиона?! И грамадата да тежи колкото цялата планета? Може ли разумът ви да побере в себе си такова нещо? Май не ви се вярва! Мислите, че лъжа? Няма как! От стоновете на милионите излитащи души и следите на завинаги замлъкналите се родих аз!
Не помня добре как започна всичко. Както всички божи твари, и моят Творец си имаше онова особено място, където човек крие своите болки и радости. По някое време там се появи една думичка. Дали това стана още в гимназията, или в Ростовския университет? А може би по-рано, в гладните години, когато тъгата по невидяния баща сковаваше нощем детските гърди… Не знам. Но когато немските снаряди обсипваха блиндажите през Отечествената война – моят Създател, тогава млад, напет старши лейтенант, вече беше усетил нейната огромна сила. Накичената с ордени рубашка трудно прикриваше разгарящия се огън в гърдите му. Една-единствена най-обикновена дума, изписвана често с няколко разкривени буквички, но само благодарение на нея той успя да устои на всички изпитания, които му изпрати съдбата, и накрая излезе победител в битката, на която обрече целия си живот. На една от първите ми страници Той написа следното: „В тази книга няма измислени лица, нито измислени събития. Хората и местата са назовани с истинските им имена”… И пред Нобеловия комитет той заложи пак на тази думичка. И до ден-днешен в целия свят отеква ехото на нашата родна поговорка, с която завърши речта си: „Една дума истина целия свят ще надвие!”
Човешкият живот е чудно нещо. Хиляди машинарии святкат, бръмчат и пъплят по белия свят, а понякога всичко зависи от две-три изречени с любов или злоба срички. Днес добри хора говорят лоши неща, а утре става наопаки. Странна работа. По местата, където Провидението изпрати моя Създател, имаше всякакви люде. Виждал ли е някой от вас току-що разбъркана при минус 40 градуса вар? Плътна, сива, дишаща смес, от която безжалостното сибирско небе изсмуква топлината под формата на гъсти струи млечна пара и се втвърдява за секунди. Точно на такова нещо ми приличаха всички тези „каери”, „песове”, „нагаждачи”, „битоваци”, „фитили”, които, под зоркия поглед и тежката десница на кумове и въртухаи, водеха някакво подобие на човешки живот. На пръв поглед тичаха, шумяха, страдаха по изгубени постове и вещи, молеха се на забранени богове, мечтаеха за свобода, раждаха, убиваха се един друг, но всъщност бяха фигурки в играта на мустакатия батюшка, който беше превърнал неизбродимата ни страна в пленница на зверските си инстинкти.
Не ме разбрахте?! О, извинете, понякога забравям, че ние, „островитяните”, имаме съвсем различен говор от останалото човечество. Нямаше как да не сътворим свои изразни средства след толкова години в ежедневни изпитания, понякога преминаващи отвъд границите на душевните и физически сили.
Малко ме е страх да не влезе тази зараза и във вашите вени, но за да се разбираме, ще се опитам да ви разясня най-често използваните в каторжния живот думи.
Има една специална обществена прослойка, която с хладния си ум, чисти ръце и горещо сърце, в името на Родината безстрашно рискува живота си на Тихия фронт. За тях се изписаха романи, стихове, песни се пяха… Тези хора нещастният зек нарича „сини кантове”, „сини фуражки”, „оперативници” или с малката, навяваща сватбени радости, дума „кум”. В лагера, шарашката и командировката Кумът е пътят, истината и животът! Независимо дали гони служба, или богатство, дните му са съградени от кръвта и костите на нашего брата. Но най-големият враг на зека са „въртухаите”, или лагерните надзиратели. „Зек” е съкратено от затворник, тоест зековете това сме всички ние. И въпреки, че никой не ни брои за нищо, при нас също има строга вътрешна йерархия. Криминалните, или „социалноблизките”, действат в любовен сговор с ченгетата, като заедно с тях издевателстват над политическите, наричани „каери”, сиреч контрареволюционери, а такива са повечето от нас. От крадците и убийците има и такива, които се обръщат срещу своите и водят с тях война на живот и смърт. Наричат ги „песове”. Тези, които успяват чрез пари или връзки да се уредят на топло местенце, са „нагаждачи”, а ходещите трупове, или тези, които лагерният живот е довел до крайно изтощение, носят позорното прозвище „фитили” или „мръшляци”.
Зекът се страхува най-много от „командировка” – това е малка група, която изпълнява задача в някое забравено от бога място из суровата сибирска тайга, а най-голямото му желание е да попадне в „шарашка”, или „пандизбюро”, както наричаха специалните работилници, където световноизвестни учени и откриватели отбиваха сроковете си и създаваха чудеса за Бащата на народите. Случваше се там човекът да се почувства човек. От случайното кратко пребиваване на Създателя в такова конструкторско бюро се роди моето братче с библейското име.
Чудя се какво още да ви разкажа. Навремето всички радиостанции и телевизии започваха своите предавания с нашите премеждия. Първите страници на вестниците бяха изпълнени с виковете на нашите защитници. Като казвам нашите, разбирайте Създателя, неговото биологическо семейство и ние, изписаните страници, попили в себе си сълзите, кръвта и последните хрипове на милионите невинни души.
Волята на Създателя се оказа по-силна, по-мощна от всичките им армии, телени огради и доносници. Късно, много късно „Глиненият колос” разбра, че нашето раждане е смъртоносен удар. Още преди да видя бял свят, което за съжаление не стана на така свидния роден език, Звяра някак си понесе плахия Денисич, а после Матрьона, Захар… Но след „Болницата” и „Кръга” кохортата на Мустакатия разбра, че след всяко попадение стрелата на истината се забива все по-надълбоко и по-надълбоко. И по-надълбоко, за да стигне до онова място, от което няма връщане назад.
Да, бяхме във война и въпросът беше – ние или те… Хората после не вярваха какви неща бе принуден да изтърпи Той. Как сядаше пред белия лист и вместо неповторимите звънтящи слова, които с всичка сила да изсипе като стопен метал върху разлагащия се червен труп, в съзнанието му се заплитаха интригите в писателския съюз, предателството на първата съпруга, мизерията на социалистическия бит, всевиждащото око и постоянните заплахи… Впоследствие се намериха и такива, дето твърдяха, че Създателя е бил едва ли не галеник на съдбата, че е творил в пълно разбирателство с властите, някои стигнаха дотам да го обявят за агент на тайните служби…
А всъщност…
Мисля, че всеки може сам да отсъди кое как е било. Знам, че и вашата страна е пострадала много от комунистическите своеволия. Знам, че тачите паметта на писателя Георги Марков, загинал заради истината, и наричате „български чадър” оръжието, с което е убит, както и смятате, че за пръв път е употребено срещу журналиста Владимир Костов. Защо ли? Ами, същият този рицин бе използван върху Създателя още през лятото на 1971 г. Не знам дали си каза думата здравият организъм, намесата на Провидението, или просто неопитността, но тогава палачите не успяха в тъмното си дело. А за клетата Лиза Воронянская разказвал ли ви е някой? Една бедна, болна женица, която от страх да не се изгубя, беше запазила един машинописен екземпляр от мен. Още чувам прегракналите й викове, когато „косматите роднини” я удряха и ръгаха с ножове… Затова върху моите плещи тегне огромна отговорност не само пред паметта на „островитяните”, но към всички, които Звяра смля на парченца, докато се опитваше да ме докопа с кървавите си нокти.
Натъпкана до пръсване с чернилката на лагерния живот, с могили от строшени кости, облаци разкъсана вяра и блуждаещи мечти, аз не вярвах, че мога да приютя душата на още една клетница, но случи се, че тъкмо тя скъса тетивата и ме запрати право в сърцето на Звяра. Смъртта на Лизка беше последната капка, която преля търпението на Създателя, и той с гняв изстреля: „Незабавно да се отпечата!”.
Въпреки, че Провидението пожела да минат много години, докато страниците ми се изпълнят с родните руски думи, ударът наистина беше страшен. Тези, дето с една дума пречупваха нечий гръбнак, сега просто онемяха. Многогласният им вой се превърна в жално скимтене. Здраво им приседнахме! Светът реагира невероятно бързо. Една след друга се пукаха и падаха с трясък всички лъжи. Досега никой и никога не беше изваждал на светло по този начин истинската, подла и озъбена природа на Звяра. Много пъти си мислех, че борбата ще свърши с моята поява, а се оказа, че тепърва предстоят много кървави битки.
Сбогом таен живот! Най-сетне на светло! Неумолимо, като придошла пролетна река, помитах милионите прегради, задъхано влизах във всеки дом, докосвах света и карах сърцата да променят своя ритъм.
За другите книги не мога да говоря, не знам, но при мен, още от времето, когато Създателя ден след ден изпълваше белите листи с мънистения си почерк, има нерушима връзка между всичките ми проявления във времето и пространството.
Независимо дали са на английски, или на френски, дали на китайски, или испански, дали са в две-три книжки, или в списание – аз съм във всички тях и с всички тях. Стоя си на библиотечната лавица, но едновременно съм и в някой дворец или в сламена колиба. Случки всякакви. Някои ме четяха бавно, тежко, подчертаваха с молив цели пасажи, после се връщаха пак на тях, пак подчертаваха. Други ме поглеждаха едва-едва и бързаха да забравят всичко. Много пъти върху мен падаха помътнели от спомени сълзи и цялата изгарях от тяхното докосване. Случваше се в безсилен яд и с ботуши да ме тъпчат, и в разжарени камини да ме хвърлят…
След началното стъписване врагът малко се освести и веднага контраатакува. Какво ли не измислиха, какво ли не опитаха, за да ме унищожат. Използваха целия натрупан през годините арсенал от лъжи и насилие, ала този път сметката не им излезе. От моите страници ставаха и се втурваха в атака герои от Отечествената война, извисяваха глас лекари, учени, актьори, писатели… Духовете на милиони безследно изчезнали като на шега бродеха из болшевишкото минно поле, а обичта на техните семейства и приятели завинаги гасеше рубинените призрачни светлинки, запалени от ледения дъх на смъртта.
През всичкото това време Създателя, вместо да отмерва последните мигове на поваления Звяр, продължаваше да работи. Друг на негово място отдавна да е затворил писалището и да примижва доволен, ако беше написал дори само една частица от неговите страници. Досега на никой руски писател не бе писано да изкачи творческия Олимп до самия връх и дано никога повече да не се случва това. Русия няма да оцелее, ако отново плати такава цена.
А Той денонощно продължаваше да нарежда пчелната пита от думи. Зад светещите очи и толстоевата брада се криеше един покрит с рани войн, който не обръщаше внимание на джафкането и помията около себе си. Веднъж определил новата си цел, Той насочи всички сили в нея и бързаше като обезумял. По характер организиран и строг, сега се беше напрегнал до изнемогване, сякаш дните му бяха под брой. Пишеше и водеше отчаяна борба със сърцето си, опитвайки се да смекчи, да заглуши раздиращите го болки. А те бяха толкова много и сякаш вече водеха свой собствен живот. Пулсираха, дишаха, стенеха, извираха от всяка страница, от всеки написан ред, стискаха душата в железните си пръсти, а после я захвърляха бездиханна в поредния масов гроб за съвести, с каквито е изпъстрена снагата на човешката история.
Една такава незарастваща рана се оказаха отношенията със Сан Трифонич. Да, същият този неповторим художник, който така просто, по човешки, показа на света елегантната простодушност на селска Русия. Да, същият този честен комунист, който лекуваше партийната си вяра, като безмилостно измъчваше едрото си тяло. Да, същият човек, който даваше така нужните отговори на Създателя. И ето, че идваха минути, когато чудото почти беше станало, особено накрая, когато Трифонич израстваше буквално за минути, чупеше стоманените обръчи, късаше многолетната дебела оловна обвивка и… тъкмо тогава съдбата махваше с презрителния жест на отегчена придворна дама и между двамата настъпваха дни на раздори и отчуждение.
Не помня вече колко пъти бях измъквана от някое скривалище с надеждата, че очите на поета направо от моите страници ще поемат дъха на островния живот. За добро или лошо, тази дългоочаквана среща не се състоя.
Ех, не доживя Трифонич… А може би му трябваше още много малко, мъничко и то щеше да е фатално за последните, най-страшни лъжи, които плътно ограждаха и задушаваха в зародиш блясъка на истината.
Погребваха първия поет на Русия. На първа линия бяха самодоволните, охранени мутри от портретите, а до тях червеноармейци с лъскави щикове стояха на стража. Хиляди венци, цветя и червени знамена. Нечистата сила дебнеше отвсякъде, сякаш се беше просмукала във въздуха и не искаше до последно да го изпусне от костеливите си пръсти. И като гръм от ясно небе, изумявайки всички с появата си, Създателя енергично премина през тях, надвеси се над застиналото, мътнобяло като пролетна бреза лице и го прекръсти. А по-късно позорно ги зашлеви с паметното: „Има много начини да се убие един поет!”…
Как ми се иска да ви разкажа и за река Истия, която галеше китното селце Рождество, но усещам, че взех да ви омръзвам. А и това са минали неща. Прекалено лични и много, много стари. Хората са ги забравили отдавна. Сега времената са други.
Между хилядите жертви на Людоеда по моите страници, гордо вдигнали глава, вървяха много достойни люде от „Страната на розите”, но минаха двадесет години, докато застана пред вас, на вашия език.
Един ден, докато стоях на лавицата и наблюдавах през витрината нестихващия поток от развълнувани хора по студените улици, на улицата спряха три черни автомобила, няколко здравеняка много бързо се скупчиха и влетяха в книжарницата. После бях прилежно опакована в амбалажна хартия и скоро се озовах в кабинета, където най-важните хора вземаха най-важните решения. Стопанинът – стар професор с дебели очила, се настани удобно, разтвори ме и просто забрави за целия свят. Телефоните на масата звъняха, светеха, личният му секретар няколко пъти се опита да докладва нещо, а той, забравил за всичко край себе си, неистово плъзгаше поглед, бършеше внезапно овлажнелите си очи, подчертаваше, понякога отиваше до работната маса и сверяваше прочетеното с различни дебели книги.
След първия задъхващ трескав маратон професорът ме постави на една от секциите, между многолюдна семейна фотография и трицветно знаме, а после, когато оставаше за минутка сам, отново и отново бродеше из мен. Случваше се дори да слисва чуждестранните си гости, когато на официални срещи четеше цели пасажи с развълнуван глас.
Въпреки деловото безличие на служебната стая аз се чувствах добре. Даже много добре. Като семе, попаднало в плодородна земя, аз виждах как изпълнявам това, за което съм създадена, променяйки изцяло живота на този мъдър човек. Знам как Твореца вземаше перото, без никаква надежда да види творбите си публикувани приживе, но знам и колко силно ликуваше, ако написаното от него успяваше да изстърже наслоената мръсотия и да проправи пътя на светлината, дори само в една-единствена душа. Да оправдае замисъла на своя създател и да направи хората по-добри – това е най-голямата награда за една книга.
Една сутрин се случи нещо странно. Явно беше дошла поредната делегация. Костюмирани мъже се ръкуваха, ухилени глуповато, потупваха се по раменете, отпиваха от кристални чаши, тук жужаха камери, там мигаха светкавици, с две думи – обичайната говорилня. Когато събитието приключи и всички излязоха, в стаята, вместо професора, остана едно голобрадо момче със смешна лимба. То изпука рязко с пръсти, цъкна с език и започна да се разхожда собственически, като мимоходом отваряше шкафчета, дърпаше папки и книги, разтваряше ги, някои връщаше на място, други пускаше на земята. Напъха се даже и зад големите завеси, сякаш проверяваше дали не се крие някой там, после се приближи към бюрото, като си тананикаше нещо и пляскаше в такт. Освен, че пееше фалшиво, имаше и говорен проблем – произнасяше „Р” като французин.
Новият господар седна на въртящия стол, прокара пръст по лакираната повърхност и с детско усърдие започна да вдига една по една телефонните слушалки, а след това взе да разглежда подредените документи. Качи си краката на бюрото, после стана и с танцова стъпка пак се разходи. Сякаш бе излязъл от филм на Чарли Чаплин.
Като се налудува на воля, младежът с бодра крачка излезе, за да се върне на другия ден в още по-цветущо настроение. След като се съблече, той извади от ръчната си чанта портрета на един плешив старец с овчарско изражение и се запъти към мястото, където професорът държеше любимата си снимка. Изтри с пръсти натрупалия се прах, внимателно постави рамката и тогава ме съзря…
Побрала съм в себе си много думи, но всичките няма да са достатъчни, за да опиша това, което премина през лицето му. Стоеше като вкаменен и просто ме гледаше, а очите му бавно се наливаха с кръв, а после от тях изригваше хилядолетен мраз, дошъл направо от дъното на ада.
За миг всичко ми стана ясно. Не за пръв път се сблъсквах с такива погледи и знаех много добре какво означават. Още от първите си стъпки по белия свят, когато някои завинаги заживяваха и дишаха с мен, а други гузно отвръщаха очи и се преструваха, че никога не са ме виждали. Знаех и какво ще последва.
Първо се отърси, сякаш се събуждаше от лош сън, след това замахна с всичка сила и помете целия рафт на земята. После извика една от сътрудничките си, посочи ме, започна да подскача и да крещи дивашки. Гледах го и се чудех дали осъзнава колко е смешен в своята болшевишка истерия пред моите островитяни. За миг съжалих младата секретарка, която бе изпаднала в потрес от видяното, но вниманието ми бе привлечено от друго. Докато издаваше всевъзможните си звуци, момченцето беше стъпило върху моя досегашен съсед – малкия трикольор, и го разкъсваше яростно с обувки.
След като се навика на воля, той хвана гнусливо двете ми томчета, широко разтвори един прозорец и докато се усетя, полетях в снежното януарско утро.
Приземих се на мръсен, отровножълт паваж. И до днес се чудя как не бях смачкана или разпиляна от стотиците ръмжящи автомобили.
Спаси ме един бездомник, който с риск за живота си прекоси улицата, пъхна ме в продраната си найлонка и ме отнесе на някакво площадче, където се продаваха много книги. А след това, понеже в мен има собственоръчни бележки от стария професор, бях продадена за доста солидна сума на един скъпо облечен мъж, който, от своя страна, ме подари на друг мъж по време на някакво честване. Моят нов стопанин се оказа български зек, но той никога не ме разгърна. Веднъж, като отиваше в балканската си вила, ме взе със себе си, спря някъде по пътя и ме хвърли в гъсталака.
И там ме намери този добър човек. Отначало, като го видях такъв черен и страшно слаб, с напукани устни и мазолести ръце, си помислих, че е някой от моите братя. После той ме занесе в ламариненото си фургонче, излъска кориците ми с парцал натопен в прясно мляко и ме сложи най-отпред, върху една ръчно скована лавица, където имаше още много книги, и ни покри с нещо много красиво, синьо и добро.
От тогава насам, скрита в сърцето на вековната гора, на сухо и топло, всеки ден си бъбря с толкова много мои братя и сестри, слушам как раздрънканото радио води безуспешна война с бездънната тишина и ми се струва, че най-сетне намерих своя последен пристан…

3. ЛЮБОПИТСТВО

Обедното слънце беше превърнало купето в нещо ужасно. Баща ми „галеше” газта на купената преди седмица служебна „Лада”, внимателно слушаше неразработения двигател, маневрираше по разбития път и търпеливо отговаряше на безкрайните ми въпроси.
– Добре де, ти карал ли си „Волга” с три скорости?
– Че и питаш! В казармата, освен че ми се водеше големият „ЗИЛ”, имаше каквито искаш коли. Нали си гледал снимките… То не само „Волгата” беше с три скорости тогава. И старият джип също…
– Кой джип? „Текезесарката” ли? – не пропуснах да блесна с дълбоките си познания.
– Да, ама „текезесарка” се казва този с двете врати, а там джипките бяха „командирски”, с четири врати…
Когато докараха от Русе чисто новата руска красавица, последва солидна почерпка в районното и след това започна голямото ходене по мъките. Аз от малък обичам да се мотая напред-назад с баща ми, особено ако е по служба, но сега и на мен ми се отвори работа. Първо бяхме в Ямбол при един негов познат тапицер, където цял ден си играхме с обличане на седалките и поставяне на балатума по пода. На другия ден отидохме до гаражите на Окръжното управление в Сливен за монтаж на радиостанцията и техническо обслужване, а после купихме едно радио „Респром” с говорителчета, които за мое щастие щяха да поставят у нас. След дневните непоносими жеги вечерната хладна прегръдка на Балкана ми се струваше най-хубавото нещо на света.
Първото измиване на колата беше планирано за събота, но преди да отидем до пожарната, решихме да мръднем до гората и да видим как циганите са съборили дърветата, които щяхме да кастрим утре и да подготвяме за извозване до къщи.
– Дали „ГАЗ-63” е по-проходима от „Виетнамката”? Нали на такава си се учил навремето?
– Еми не знам, все пак „Виетнамът” е доста по-нов, сигурно ходи повече…
– Аха… Не мога да си представя камион, а кабината му да е от дърво.
– Не, „ГАЗ-63” не беше от дърво, а другата – „ГАЗ – 51” – тя беше, ама аз нея не съм я карал. Но виж, „ЗИС-овете”, тези преди войната, все едно са правени по трудово. Казвахме навремето едно стихотворение:
„ЗИС пят, машинка, дървена кабинка.
Механизми нет, манивели – пет”…
Причината за този разговор бе, че от много време насам житейската ми страст бяха старите руски автомобили. Всъщност, откакто се помня, съм си така. Отнякъде изскача нещо, загнездва се здраво в мен, започва да ме човърка и аз ослепявам и оглушавам за всичко останало. То не бяха парашутни скокове, събиране на марки, спортна стрелба, дърводелстване… И на гъдулка свирих доста време, а пък като се разболях по ветеринарната медицина… Не е за приказване.
Обикновено става така – шетам си като божия птичка по белия свят, навирам си дългия нос във всичко, което се изпречи пред мен, и продължавам напред във вихъра на прекрасното „детство мое, реално и вълшебно”. Но колкото и да се опитвам, не мога да огледам и опитам от всичко. И от време на време нещо съвсем ежедневно и невинно, което през деня съм закачил само с крайчеца на окото си, после се завръща в малките часове на нощта, тъкмо като съм захъркал блажено, връхлита ме като стадо мустанги, инжектира във вените ми хиляди волтове ток и побягва обратно със земетръсен тропот, а аз оставам бездиханен, с блокиран разум, за ужас на всичко живо покрай мен.
И тогава стана по същия начин. Моят най-добър приятел беше отмъкнал от дядо си ключа за тавана. Не, това не беше просто таван. Още от най-ранна възраст това беше тайнственото място, въплътило в себе си всичките ни детски мечти. Светлината плахо надничаше през прашасалите капандури, гредите простенваха и си мърмореха нещо неразбираемо, а от неизброимите тъмни ъгълчета надничаха герои от любимите ни приключенски и детективски книги. За нас беше празник успеехме ли да изкачим прогнилите стъпала. Все едно скърцането на затварящата се зад нас врата ни пренасяше в друг, вълшебен свят, където дори най-смелите ни фантазии можеха да се сбъднат.
И така, в съответствие с всички правила на конспирацията, се озовахме на така желаното място. Стъпвахме внимателно, въоръжени с големи прожектори, защото дори и през деня си беше доста тъмничко, а пък не можехме да светнем, понеже таванът имаше отделен електромер и дядо му веднага щеше да разбере, че лампата е работила по времето, когато уж бяхме другаде.
Времето минаваше неусетно, докато внимателно изследвахме съдържанието на безбройните чекмеджета на един огромен шкаф. Със сълзи на очи от сдържаните кихавици разгръщахме стари фотоалбуми и класьори с марки, разглеждахме колекции от руди и минерали, намерихме няколко трилитрови буркани, пълни с червени значки, вмирисахме се на бензин от двигател с педали за старо симсонче… Пещерата на Али Баба да има много здраве!
В една от преградките бяха наредени потъмнели от времето книги. Повечето бяха на чужди езици, но вниманието ми бе привлечено от едно руско заглавие „Отечественные автомобили” . Прелистих я набързо и продължих с тръпнещо сърце да се ровя из събираните дълги години съкровища.
Няколко дни след тази експедиция сънувах объркан сън – с много хора, машини, шумотевица, напрежение… Аз трябваше да подкарам някакъв камион, но все не успявах, а работата беше на живот и смърт. И уж вече от няколко години бяхме в режим на демокрация, а пък отнякъде се появи учителката ми по руски и каза, че трябва да ми бъде намалено поведението и да ме изключат от училище, защото истинският пионер трябва да знае всичко за съветското автомобилостроене.
Седнал на терасата, с разрошени коси и налудничав блясък в очите, посрещнах първите лъчи на горещото съботно утро, правейки план за незабавни действия: да поискам книгата от дядото на моя приятел, това ще бъде пълен провал на нашето секретно предприятие, последван от караници, наказания и куп още неприятности, а пък градската библиотеката не работи в почивен ден. Чудовището в мен беше зинало с огромната си паст, ръфаше с острите си зъби и за да се спася, трябваше да го нахраня по най-бърз начин.
Спасителната мисъл дойде, когато вече се бях отчаял. Сетих се, че миналото лято, когато варосвахме мазето, се натъкнах на един кашон с вехтории и там имаше няколко учебника от буйната младост на баща ми. За моя радост се оказа, че нищо не е изхвърлено, и няколко минути по-късно нададох дивашки вик, когато в ръцете ми се появи прокъсаната зелена книга „Учебник за шофьора трети клас”.
Както вярващите поемат с цялата си душа божието слово, така и в мен се изливаха като еликсир нечувани досега думи: диференциал, жигльор, разпределителна кутия, демултипликатор, дросел… Научих, че първият съветски автомобил се казва АМО, както и още много неподозирани заводи и марки. Страниците бяха изпъстрени със стотици прелюбопитни илюстрации на отделни механизми и системи. Въпреки, че учебникът си беше доста дебеличък, до понеделник успях да го прочета няколко пъти и когато застанах пред библиотекарката, сипех фрази със самочувствието на дългогодишен шофьор.
Добре, че бях във ваканция. Зарязах всичките си други неща и четях денонощно, а след като приключих с библиотеката, отворих касичката със спестявания и първо посетих пощенския клон, за да се абонирам за няколко вестника и списания, а след това акостирах в малката книжарница на площада. С постоянните си приказки за ходови части, карбуратори, хидравлики и пневматики успях дотолкова да подлудя няколко верни приятели, че те също тръгнаха по моите стъпки, и вечер, когато слънцето се криеше зад билото на Балкана, се събирахме на улицата и си устройвахме цели изпити, които понякога преминаваха в кавги, съревнования и облози.
Човекът, който най-силно пое удара на новата ми мания, беше моят баща. Отначало само така, за загрявка, го препитвах по материала от стария учебник, но после нещата се усложниха и започнахме да провеждаме дълги, стигащи до два-три часа разговори. Вечер с нетърпение го чаках да се прибере, или през почивните дни, само да седнеше някъде, бавно се примъквах и започвах да го засипвам със стотиците измислени през деня и нощта въпроси.
Наскоро съдбата ми поднесе подарък под формата на кормуване. Естествено, успях да изпробвам уменията си само на една поляна, но затова пък карах и „Запорожец”, и „Москвич”. Това не само ме издигна в очите на връстниците ми, но разшири бензиновия ми кръгозор и върху съвременните автомобили…
След като отидохме на сечището, баща ми скри под едно съборено дърво брадвите, с които утре щяхме да кастрим, а после отидохме да измием новата „Лада”. На другия ден първо щяхме да пътуваме с автобус, после малко пеша, а след това да използваме обратния курс на един камион от Горското, за да докараме дървата в къщи. След като се навечерях, отидох в стаята си и извадих всичките си книги и вестници, за да намеря и прочета нужните ми неща – трябваше да бъда добре подготвен за първото си возене на „КАМАЗ”.
Ранното ставане никога не ми се е отразявало добре. Отдавна бяхме слезли от рейса и вървяхме по една пряка пътека, но аз още не можех да се събудя, лютеше ми на очите, а раницата сякаш тежеше един тон. Местността беше доста живописна – много гъсти дървета, чиито корони образуваха през лятото искрящ от зеленина тунел, откъдето са минавали римляни, а в по-ново време беше насипан малко чакъл за временно ползване, докато проправят и асфалтират пътя, който сега беше важна връзка между Северна и Южна България. Най-често оттук минаваха дървари, свинари и, естествено, колите на БКС-то, понеже наблизо се намираше голямото градско сметище.
Пристигнахме първи, което беше добре дошло за мен, защото докато чакахме да дойдат циганите и колегата на баща ми, с когото щяха да си разделят дървата, аз успях да полегна и събера сили. Отначало работата тръгна бавно, но постепенно набрахме скорост. Първо минавахме и кастрехме всички клони, после циганите режеха материала на метър, а накрая ги цепехме по дължина на две или на четири. Процедурата беше много проста и много уморителна. Двадесет кубика са доста сериозно нещо, откъдето и да ги погледнеш.
След няколко часа резачките прегряха, циганите налягаха под каруците и най-спокойно заспаха. Ние също се подслонихме на сянка, под оцелелите засега кичести букове. От силното слънце сякаш времето беше спряло и нищо не помръдваше. Дори и нахалните мухи се бяха покрили вдън земя. Стоях загледан в пожълтелия къпинак и се чудех дали няма да изпълзи някоя змия, цялото ми тяло пулсираше болезнено, а мислите ми се прочистиха от всякакви автомобилни дивотии. До мен баща ми се ядосваше, че ще окъснеем, а после отново ще трябва да се търси свободен камион, по едно време ми направи знак, че водата пак е свършила, и понеже беше мой ред, аз станах, макар и неохотно, завързах носната кърпа на главата и затътрих безсилните си крака по нажежения път.
Изминах около триста метра и се спуснах в едно сенчесто долче, където няколко птици се опитваха с песните си да заглушат веселото бърборене на каменната чешмичка. След като се наплисках на воля и напълних жълтата тубичка, купена преди много време от Хисаря, реших, че за днес ми стигат слънчевите бани и тръгнах през пътечката, минаваща напряко през гората.
Вървях и проклинах този, който беше измислил печките с дърва; проклинах слънцето, брадвите, щилките, катърите, бъдещата си мускулна треска и изобщо всичко, което ми минеше през ума. Целият се бях отдал на активна мисловна дейност и чак когато слънчевите лъчи ме халосаха силно, разбрах, че неусетно съм излязъл на открито. Пред мен се ширеше много широка поляна, отрупана с огромни купчини от всякакви джунджурии. Маранята обгръщаше всичко в къдравата си вълшебност и с невидимо въже теглеше нещастното ми сърце да се гмурне във всичките тези съкровища, но умората и огромната жега надделяха над изследователските пориви, обърнах се и се насочих към дебелата сянка. Не бях направил и две крачки, когато отнякъде силно засвири… симфонична музика. Да, посред гората божествените звуци на цигулки, виолончела, флейти и фаготи яростно се гонеха, после полягваха едни върху други, застиваха, а след това се прескачаха и кикотеха като немирни деца.
Напълно ми беше ясно, че цялата тази красота се носи от грамофон, радио или някаква друга техника, но все пак по средата на бунището да звучи класика, дето дори в читалището никой не я слуша… Просто нямаше как да го пропусна, огледах се за брод през боклуците и, наострил слух, енергично закрачих.
Първо забелязах два огромни дъба, които образуваха нещо като портал. Между тях имаше спусната червено-бяла бариера, а на нея беше вързан дебел синджир, който се губеше зад висока могила от старо желязо. Продължавах да ходя и пред очите ми се появи и самият кафяв кон, който се криеше в сянката на дърветата и мигаше сънливо. По-нататък видях каруца, чешма с ламаринено корито вместо мивка и продълговата зеленчукова градинка. От някъде се надигна огромно рунтаво куче, направи няколко крачки към мен и мързеливият му мощен лай заглуши музиката, която идваше от един ръждясал фургон – същият като тези, които бях виждал край много строежи.
Взех една дебела арматура и докато наблюдавах внимателно, дочух тих глас:
– Не страхувай, сину! Бочу не страшен, не хапи – обърнах се и съзрях един човек с четвъртита шапка от вестник, който бавно идваше към мен. Аз, естествено, съм общувал с много цигани, но когато ме доближи и се здрависахме, разбрах, че това е най-черният човек, когото съм виждал в живота си. Какво ти черен, по-скоро тъмносин, също като звездите на NBA… Очите му бяха толкова светли, все едно нямаше зеници, а най-странното бе, че не миришеше изобщо.
– Хади, да влезниш вътри! То и вътри жега, ма къщата е на сянка. Имам вътри едно моторчи, дето бръмчи и духа. Ела, ела вътри! – потупа ме гостоприемно по рамото и тръгнахме към фургона.
Докато слушах дрезгавия му глас и се чудех как говори и се смее, без да си отваря устата, влязохме в неговата обител…
Чудно нещо са спомените. Дядо ми обичаше да казва, че времето покрива маловажните неща с пелената на забравата. Дали е вярно това? Хората са различни – един се радва на нещо, а друг страда от него. И изобщо има ли такова правило, дето е универсално за целия живот? Но да не ви занимавам с моите дървени философии.
Без много да му мисля, прекрачих прага и се озовах в доста тясно пространство, изпълнено с книги! От пода до тавана бяха направени дървени рафтове и на тях имаше стотици… не, хиляди книги с най-различна големина. Някои грееха като чисто нови, други бяха поразкъсани, а имаше и просто снопове напечатани листи, вързани само с канап.


– Ох, кучешки животец, сину! – прошептя зад мен пазачът на сметището. – По цял ден съм в боклука. В очите, в носа, в устата, в ушите – боклук! Аз самият станах боклук! – Някак успяхме да се разминем, той отиде до другия край на помещението и класическата музика зазвуча отново.
– Ти сигурно си ученик?
– Да, в десети клас съм.
– Четеш и пишеш?… А аз не мога… Не мога… Знам само подпис да правя, трябва ми за работа – тежко въздъхна той. – Ех, татко ми как свиреше на кларнет, ех… И това не правя, а кога е тежко, цъквам радиото и като писнат тези музики… Стяга ме за гушата, не мога да дишам, но в мен става хубаво – явно старецът щеше да се разплаче, а и ми стана скучно да слушам сълзливите му излияния и опитах да сменя темата:
– Ами като не можеш да четеш, защо си събрал тези книги? Какво ще ги правиш?
– Говорят си, сину! Не, не съм мръднал… Чувам книгите, и не само тях…
– И какво точно ти разказват?
– Не… Не с мен, една на друга говорят… Сега, лятото няма много да се прави навън, ма като е студено, по цял ден съм там – идат фадроми да ринат, огън тъкмим и като съм там, и ги чувам. Там стоят, под боклука затрупани. Сърцето взема да ме свива и нощем ходя да ровя – очите му проблеснаха пак. – Чувал съм как в старото време са погребвали живи хора. Ей такова е…
Той вдигна от пода един мръсен, разкъсан от употреба червен парцал, подържа го в ръката си и замислено рече:
– С това бърша пода, вечер подпъхвам прага да не вее, лъскам подковите на коня. В собата няма да гори… Мръсен боклук! – Силно замахна и го изхвърли навън, после се пресегна и свали една голям черен том, на който с жълт цвят беше нарисуван човек с много кахърна физиономия:
– Много мъка има в нея! Много… На всички… – той размахваше книгата като ветрило и започна бавно да се друса, сякаш беше изпаднал в някакъв транс. Честно казано, малко ме дострашя и започнах лекичко да се измъквам навън.
– Хубаво е да не мога да чета. Хубаво… Ако мога, нямаше да живея досега… Ако знаех всички неща… – тъкмо притварях вратата и това беше последното, което чух от него.
Слънцето вече се беше поукротило и трябваше да побързам, защото май доста се бях позабавил. Дано не са тръгнали да ме търсят, че после щеше да има строева подготовка.
Косматият пес се беше пльоснал точно пред вратата и туловището му заемаше пътечката, по която бях дошъл. Ако имах време, сигурно щях да го заобиколя, но сега просто се засилих и го прескочих, очаквайки всеки миг да усетя някой зъб в крака си. Кучето не ми обърна никакво внимание. Помислих, че спи дълбоко, но когато се обърнах, видях, че с предните си лапи е застъпило хвърления от господаря му парцал и наблюдава внимателно как един червей прави пружинки върху него.

 

Всички разкази от сборника “Заличаване”

 

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!