Всеки човек има свой роден край.
И него той носи в душата си,
където и да се намира…
Ето, че и аз напуснах родния град. Изпълнената до пръсване с „Поручик Голицин” кола гонеше заснежения път и ме отнасяше все по-далеч от моя Котел. Далеч от прегръдката на всезнаещия, всепомнещ и всеопрощаващ Балкан.
Тъжно ми беше… Много тъжно! Разбира се, знаех, че ще се връщам многократно тук, че пак ще се упоявам от мириса на цъфнала иглика, медена акация, гнили листа и скрежасал бор. Знаех, но гърлото ми сякаш се бе вкаменило.
А пък уж бях за завиждане, защото започвах съвършено нов живот. Там нейде из неповторимото Търново, пазещо спомени за царе, духовници и просветители. Нова работа, нови познанства, нови върхове за покоряване… Ами да, не е шега – цял асистент и то – във Великотърновския университет. Щях да се подвизавам из научните дебри, съпроводен от веселата глъчка на немирната студенция.
Всичко беше страхотно. И както винаги става в живота, на това място следва онова, неизбежното „Но”… След поредния динамичен ден се прибирах сам в мразовитата квартира, уморен и напрегнат от всичко и всички и търсех…, търсех…, липсваше ми нещо…, имах нужда от нещо…, да, ама какво? Носталгия ли беше това? Лутах се насам-натам, докато накрая осъзнах: липсваше ми той – Венецът на природата, нещото, в което се съдържаше всичко – Балканът! Същият онзи мой Балкан, събрал в себе си цялата красота на живота. Не можех да се успокоя и започнах да му търся заместители – гледах телевизии, четох вестници и списания, с часове се скитах из вездесъщия Интернет – резултатът беше нулев. И старите, добре познати писатели и книги, изпитани нееднократно в душеспасителни борби, също не даваха решение на проблема. Нахвърлих се бясно върху новата българска поезия и проза. Копнах тук, копнах там – опит напразен и болезнен. Нищо и половина! Зави ми се свят от напъните на спиртосани некадърници или полуграмотни мутри с полирани мозъци, гаврещи се с белия лист, пълнейки го с телесни течности, копулативни органи и каруцарска словесност. Отчаян, се зарових дълбоко в науката, с надеждата, че тя по някакъв начин ще успее да загаси или изсуши онова ръфащо живо месо нещо, което сякаш завинаги се беше загнездило в моите гърди.
Лятото беше в разгара си: аз търчах улисан покрай часове, статии и конференции, когато моят професор Марин Ковачев, ей така, съвсем случайно, както обикновено си стават нещата в живота, ме запозна с Него. Висок, с ясен поглед и силен глас, той ми подаде покана за предстояща среща в търновската библиотека по случай 75-годишнината му. Ей сега на, направо хукнах! Ето ти пак поредната пенсия, написал повече книги, отколкото прочел, изнудващ редактори, издатели и библиотекари, изживяващ се като световен поучител от „висотата” на годините… Но пък професорът да го хвали?…
Лятото отмина, след дълги скитания отново дойде ред да се притърновя и да се настройвам за новия учебно-научен сезон.
В една слънчева есенна вечер стара моя позната ме заведе на литературна среща в библиотеката. Оказа се, че това е Неговата юбилейна среща, за която вече имах покана. Голямата читалня бе препълнена с мъже и жени, по-големи от мен с 40-50 години. Сякаш, че ланшният сняг се беше ухилил победоносно над летните градусови рекорди.
Докато се любувах на дивната гледка, започна силно цигулково соло на класически произведения, изпълнени виртуозно от десетокласник с бяла риза и черен панталон… Със затворени очи се наслаждавах на изливащите се върху мен звуци, когато изведнъж настана тишина и… свределът, дълбаещ душата ми, получи следващия размазващ удар:
„Аз зная, мамо, как си ме чакала,
ръце костеливи към мен си простирала
и в тишината на старата къща,
с моето име, ти си умирала”…
Гледах през плътна алена пелена, слушах подсмърчането на хората край мен, усещах емоцията в гласа му. Думите се застъпваха, без да ми дават време да се опомня, сърцето ми откликваше по-бързо от слуха, а той не спираше:
„Под плочите със мъх и лишеи
и с кръстове на тях вдълбани
лежат във горското затишие
под дъбовете великани
добрите стари махалени”…
Най-сетне го открих! Ето го моя Котел, с неговите отрудени, честни, всичко преодоляващи балканджии, останали верни на завещаното от предците, пренасящи традициите във времето, достойно дочакали края си и полегнали завинаги в земята, където:
„Вместо тамян – на здравец лъха
от гробището край букака
и странен минзухар разцъфнал
посипва синьо, синьо в мрака”…
Не помня как се прибрах, ходех напред-назад, не можех място да си намеря, а в главата ми като в разровен мравуняк препускаха мисли и откъслечни строфи. Грабнал лист и химикал, се опитвах да възстановя поне нещо, но не успявах. Опитай се да си откраднеш късче от дъгата!…
Най-бавната зора на този свят първо избели, после запали небето, а пухкави облачета като пожарникари се щураха бясно, подгонени от тънък ветрец.
Как дочаках да отвори библиотеката, само аз си знам. Награбих всички налични негови книги и се запътих към къщи. Гладен, жаден, недоспал, изключих всички телефони, разпръснах томовете като ветрило по леглото, масата, бюрото и се гмурнах…
„Христо Медникаров е роден на 18.04.1930 г. в с. Разпоповци, Еленско. Завършва гимназия в Елена, а после руска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Учител по руски език в Елена, Горна Оряховица и Велико Търново. От 1971 до 1990 г. работи в редакцията на Великотърновския вестник „Борба”. Носител на наградата на Съюза на българските журналисти „Златното руно” и на орден „Св. св. Кирил и Методий” – І степен. Номиниран през 1996 г. от Международната академия за изкуства със седалище в Париж за книгата си „Размисли и прозрения”.”
Четях и като на лента виждах безвъзвратно отминалото детство. Наесен, когато силната дъхава кераца се смачка хубаво с гумени ботуши и после се затвори в старото буре, настават дни на терзания в непосилното очакване на онова вълшебство, наричано по нашия край „шара”. И ето сега, потопен до забрава в разказите и стиховете на Христо Медникаров, сякаш пак пиех този петмезеносладък, гъст, полепващ по гърлото еликсир, носещ в себе си дневния зной и нощния мраз на балканджийското лято; мириса на дървесна смола; силата на планински водопад и нежността на дроздова песен.
А аз четях ли, четях… Опитвах се да обхвана всичко наведнъж, да съпоставя, да разбера…
Окото на художника беше уловило и успяло да предаде наситени картини на потресаваща, лееща се болка; на падение и възвисяване. Страстите човешки се преплитаха с авторовите размисли. Обичта към хората покълваше своите филизи в преклонението към родния край, наливаше се със сок и аромат в радостите и тъгите за България и разцъфтяваше с пълна сила в любов към цялото човечество.
„Аз имах щастието да се родя в Разпоповци, селце в предпланините на Еленския балкан, където преминаха детските и ученическите ми години” – споделя Медникаров и посвещава много страници на „обикновените селяни”, привличани не от „материални богатства”, а от „духовното”…
„Бог не ви даде земя плодородна,
Той с дух надари ви и с мисъл свободна,
С мишци корави, с думи милостиви
с жени чародейки, стан гъвкав извили,
къщовници, майки и верни съпруги.
Балкан ги е раждал – какви да са други?”…
Страшно развълнуван, четях за Бай Христо, който бие разпоповската камбана, за смъртта на… Борис Христов! Или емоционалното писмо „На многая лета, Гец!”, описващо величието на балканджиите.
През сълзи четях „Скъсаната струна”, „Детето от некролога”, „Качулатата птичка”, „Не казвайте никога на една майка” – обрисували тегобите на този вечен светъл извор на живота – изстрадалата майка, пазеща вечно жива топлината на домашното огнище. Мъката на родителите, изгледали очите си по своите пораснали деца, преминала в болезнен стон:
„Ще заглъхне къщата, а двора
ще потъне в бурени и лайка…
Тук ще дойдат нови, чужди хора,
ще я няма бедната ви майка.
Ще мълчат оголени липите,
небесата ще се спуснат сиви…
Майките ви чакат пред вратите.
Идвайте си, докато са живи!”
От тази спираща дъха първа среща мина много време. Постепенно свикнах и с Търново, както и с много други неща. Но и до днес, озовавайки се на натоварено житейско кръстовище, търся помощ в Неговите произведения.
Живите, емоционални творби на Христо Медникаров носят в себе си онази частица синовна любов, която ни помага да вървим напред, скътали в сърцето лицата на предците си, и, слушайки повелите на кръвта, ежеминутно да живеем и дишаме за нашата България!
СПИСЪК НА ЧАСТ ОТ ПРОИЗВЕДЕНИЯТА НА
ХРИСТО МЕДНИКАРОВ
1. Разкази, есета, стихотворения
Нашепнато от Балкана. В. Търново, Пик, 2005. 304 с.
Пъстроцветия. В. Търново, УИ „Св. св. Кирил и Методий”, 2002. 152 с.
Посечената вяра на Зографа. В. Търново, Star way, 2000. 152 с.
Размисли и прозрения. В. Търново, Абагар, 1994. 128 с.
2. Краеведски и литературоведски изследвания
Родословие и роден край на Емилиян Станев. В. Търново, Астарта, 2008. 96 с.
Животописецът Йордан Попов. В. Търново, Слово, 2003. 66 с.
Последите на Емилиянстаневите герои. София, ОФ, 1982. 160 с.
Неразделни като в песента. В. Търново, Астарта, 2003. 160 с.
В съавт. с Пенчо Чернаев.
Под диктовка на сърцето. В. Търново, ПИК, 1998. 96 с.
В съавт. с Пенчо Чернаев.
Родени от Балкана. София, Пеликан Алфа, 1995. 224 с.
В съавт. с Петко Петков, Васил Славов.
