Визитна картичка
Казвам се Николай Колев. Роден съм преди 50 години в град Велико Търново. По-голяма част от живота си съм живял в родния си град. По зодия съм Козирог, но не си харесвам зодията. От друга страна харесвам зимата като сезон. Харесвам и родния си град, защото е пълен с история и истории.
Висшето си образование получих пак тук, във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Имам две магистратури: по „Нова и най-нова история” и „Социално-икономическа география”. Желанието ми бе да бъда учител, но станах библиотекар, което се оказа по-добрият избор от гледна точка на отчайващата липса на историческа памет у нас българите.
Работя в Регионална библиотека „Петко Р. Славейков”. Този факт определям като едно щастливо обстоятелство, защото съм превърнал хобито си в професия.
През 1992 г. претърпях сериозна катастрофа и оттогава не движа лявата си ръка. Това увреждане ми дава правото да членувам в Съюза на инвалидите в България, както и да участвам в Управителния съвет на структурата му за Великотърновска област.
Председател съм на Литературен клуб „Никола Вапцаров”, който през март 2022 г. навърши 70 години.
Председателствам и Културно-просветно дружество „Клуб Велико Търново”, с което се опитваме да възстановим родната къща на автора на „Сладкопойна чучулига” – Цони Калчев в село Джулюница.
Сериозни литературни награди нямам, защото съм мързелив творец и не искам да издавам книга, защото смятам, че никой няма да я прочете. Последното ми убеждение съм формирал след близо 20-годишна работа в библиотека, както ѝ лични наблюдения на културния живот в държавата ни.
Велико Търново от твоето детство?
Детството ми бе хубаво, изпълнено в скитане по улици без автомобили и гори без педофили.
Дълги лета на село. Почивки на море по 14 дни, но не ѝ пионерски лагери. Белоснежни зими. Огромни дини, дъвки „Идеал”, шоколад „Кума Лиса”, „Корекомски яйца” и „Коп Кола”.
Ти си възпитаник на Великотърновския университет. Какви са твоите спомени за студентския живот и легендарните преподаватели?
ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” е същинска школа.
Студентските години – чудесни спомени.
Първо, второ и трето в стола, получени срещу купон за храна.
Първи опити в поезията, е, първоначално за кодош. Ето две показателни четиристишия (едното социално, другото „авангардно”):
Порцелан, порцелан…
Ти си хубав – порцелан!
Но когат’ си със салам.
Най си хубав – порцелан!
———————————-
Мура, мура – саламура.
Саламура – мура, мура.
Мура – саламура – мура.
Саламура – мура – саламура.
Саламурна мура.
…. и така до философската притча:
Прилепът оглуша. Така той ослепя напълно…
Относно преподавателите. Те си бяха цяла институция. Жалко че някои от тях днес ги няма: проф. Йордан Андреев, проф. Иван Стоянов, доц. Стоян Богданов, проф. Иван Тютюнджиев, проф. Минчо Минчев.
Какво ли нямаше: КЕВ-а, барикади, разпъване на кръстове (символично), колежки, купони ….
Спомени за цяла книга. Ще споделя един:
Едни колеги бяха събрали едни кални кости от средновековни разкопки. Хванаха се на бас с един юнак от Южна България, че за бутилка ракия не може да ги свари на бульон и да ги изпие.
Напротив! Свари един кален запенен бульон и го изпи. Така си осигури място в Ада.
Извинете за спомена!
Многократно си участвал и побеждавал в телевизионни интелектуални състезания… Ще ни споделиш ли истории от бекстейджа…
От малък обичам телевизионните предавания.
Естествено започнах с „Минута е много”, „Няма време” и „Какво, къде, кога”. Имаше и още много други, когато дойде демокрацията, например „Големи яйца” и „Брейнсторм”. Да не споменавам за колелото на Къцамун с момичетата на късмета и „Супершоу Не-Ва-Да”.
През 2005 г. „Минута е много” дойде във Велико Търново. Аз участвах на тема „Великотърновски манастири”, спечелих го, но след това в Габрово ме срази един младеж – голяма географска надежда от „Априловска гимназия”.
Голяма драма!
След това участвах в още няколко предавания, на теми: „Шопен” и „Троянски манастир”. Натрупах опит, но го спряха. Останаха ми добрите познанства с такива величия на мисълта, като Мартин Иванов, Орлин Крумов, Павлина Йоткова, Теодор Борисов и много други.
Все още не съм се запознавал с Димо Падалски, макар да съм имал възможност. Той е висока топка, но аз и не държа да го знам. Той е от хората, които са превърнали знанието в патология и има още много като него. Няма да се моря, да ги изброявам.
После играх и в „Стани богат”, за което кандидатствах много пъти. То не е нещо особено, но се попълваше един огромен въпросник с информационно-психологически въпроси, нещо като това интервю (ха-ха-ха!)
Имаше въпрос: Какво е това нещо, което сте научили, искате да ни го кажете, защото ние не го знаем?
Аз им обясних, по повод на един техен некоректен въпрос, че Йоан Кукузел не е получил името си, за това, че е ял боб, а защото се е хранил с бакла. Грешката им бе, че са се доверили на уикипедия, където си пише така. Истината е, че бобът идва по нашите ширини доста късно – през 16 век е донесен в Европа, а по нашите земи чак през 18 век. Казах им да проверяват в книжни енциклопедии.
След тази забележка ми се обадиха, може да е просто съвпадение.
Повикаха ме на кастинг, после и на участие.
Студиото им бе до стадион „Славия”, в Овча купел. В един бивш басейн бе разположена сцената с публиката.
Повикаха ме 15 часа, аз отидох още в 14, а седнах на „стола на богатството/резила” в 23.30. Голямо чакане.
После играх до 2 часа. Бях последният състезател, който игра. След това спряха състезанието. Имаше няколко предавания с ВИП-Брадъри, но обикновен гражданин не участва повече.
Разбира се, че го възстановиха по БНТ, а сега по БТВ, но аз бях последния „нормален човек”, който се изправи срещу Ники Кънчев.
Аз играх, като за последно. Разказах толкова неща, че сигурно поне 45 минути изрязаха.
Стигнах до 5000 лева без джокери, а на тази сума ги изгърмях и трите. Тогава имаше 4 джокери, но аз така се „обидих” на въпроса, че не пожелах да ползвам „обади се на приятел” и не познах. Тръгнах си с 3000.
Чудя се, ако бях познал, какво щеше да стане, като беше станало толкова късно. Не знам как щяха да съберат цирка за още едно предаване. Все пак публиката е там от 9 часа сутринта.
– Ще ме попитате „Какъв беше въпросът?”.
Беше много некоректен и статистически:
– Кои хора имат най-гъсти коси?
… и понеже аз от година не мога да се похваля с никакви коси, даже гребен не ползвам ги запитах „Как може точно на мен да ми задават такъв въпрос?”.
Отговорите бяха: „Брюнети”; „Блондини”, „Къдрави”; „Червенокоси”
Аз бях на 90% сигурен че са „Къдравите”.
Играх „50 на 50” и останаха „Блондини” и „Червенокоси”. После питах публиката, и тя се раздели „50 на 50”. Накрая питах извънредния джокер (който беше предишен играч, който бе стигнал до високи суми). На мен ми се падна „книголюбецът” Светлозар Желев, но той нищо не ми помогна.
Съдба!
… а през цялото време Ники Кънчев ме насочваше към „Блондините”.
Аз не му хванах вяра и сгреших.
С трите бона аз ходих до Израел и станах хаджия. Много се обогатих.
През 2020 г. играх в „Последният печели”. Там станах 11-кратен победител – доста сериозен резултат, защото до тогава хората си докарваха едва 4 победи.
Ще кажа, че то беше много уморително преживяване, както телесно, така и умствено.
На ден се снимаха по 6 предавания, между които можеш само да се преоблечеш и да пушиш по цигара.
Първо направих 3 победи, след което имаше пауза от 2 седмици.
Това бяха най-кошмарните 14 дни в живота ми. Загубих си съня и апетита. Ужасно беше,
После направих 6 победи и след 1 седмица още 2.
След участието ми боледувах тежко от КОВИД-19, но това е данък за „славата”.
Хубавото в случая е, че моите участия не приключиха и от началото на 2021 г. съм привлечен като сценарист и пиша въпроси за 1 и 3 кръг.
До сега трябва да са минали около 140 предавания с мои въпроси.
Много уморителна работа, но и много забавна, макар да се чувствам вече доста поизчерпан и сътворяването на въпроси да ми върви доста тромаво. Все пак на предаване измислям 77 въпроса, умножени по 140, се равняват на голяма база на знанието, а ѝ изискванията на БНТ са доста и дори понякога нелепи.
Разкажи ни за „Червения таван“…
За жалост „Червеният таван” остана една неосъществена мечта.
Сега като се замисля, мечта ли беше той, кауза ли, не знам. Лошото е, че остана да си виси в пространството като едно сираче.
Днес „Червеният таван” е просто един стар склад изпълнен с прашасали диаманти.
Със сигурност към него биха проявили интерес доста колекционери.
Иначе за тавана са писани статии, книги, правени са телевизионни предавания.
Може би през 2024 г. за него ще си спомнят множество журналисти, но на мен ми омръзна да повтарям едни и същи работи.
Ще приключа темата, че в него има какво ли не: Неотворено писмо до другаря Вълко Червенков, два акта за дарение за паметника „Бузлуджа”, плакати на т.нар. „спирани филми”, книги на повечето идеолози на червената идея, които днес са рядкост, защото те са били обявени за „врагове на народа”, както и много спомени за добре прекарани вечери (с водка „Сталин”, „Мао” и коняк „Енвер Ходжа”).
Колекционираш ли и други неща?
Разбира се, аз съм „човекът колекция”. Какво ли няма из моя дом? Като се преселя в по-добрия свят, наследниците ще има да хвърлят, да хвърлят. Не ми се мисли.
Иначе през последните години започнах да оформям една прилична колекцийка от грамофонни плочи. Интернет и Фейсбук предлагат доста възможности, човек да си набави такива неща, за които си е мечтаел от дете.
За книгите няма да отварям реч!
Писателят Николай Колев…
Няма да „отварям реч”, но те въпросите ме натискат все пак да кажа нещичко.
Тук няма да говоря за писателя, а за мързеливеца (както казах малко по-горе).
Сега е мястото да уточня, че аз, противно на общото мнение, не чета много. Или по-точно не чета, колкото ми се иска.
Любимите ми писатели са Маркес, Булгаков, Хармс, Стайнбек, Храбал и Радичков.
Опитвам се да събера и прочета всичко, което са написали. Хубаво е, че редица преводачи се стремят да попълнят празнините.
На въпроса „Защо не издавам книга?” ще отговоря така:
– Не харесвам книгите от типа „тетрадка”, каквито издават повечето съвременни писатели. Аз харесвам изданията с дебели корици, чиито коли са шити, а хартията им е дебела. Харесвам книгите с хубави илюстрации…
… но бързам да уточня, че проблемът не е само финансов, а също и в потенциала на читателската аудитория, както казах по-нагоре.
Меломанът…
Музиката е голяма моя страст. Още от малък съм се възпитавал да слушам доста разнообразни неща.
От ранна тийн-възраст слушам класика. С напредването на пубертета, заради липса на среда бях спрял, но във университета започнах отново да слушам, защото, както се казва „попаднах на хора”.
Сега смея да кажа, че имам добра обща музикална култура. Тя прекрасно кореспондира с интересите ми към другите изкуства, а многохилядната ми колекция от музикални носители (плочи, касети и дискове) дели пространството на моя дом с стотиците албуми с репродукции на любимите ми художници (Ел Греко, Дюрер, Бош, Брьогел, Вермеер, Гоя, Импресионистите, Муха, Климт, руските класици и модернисти, Иван Милев, Никола Танев, Щъркелов, Майстора, Златю Бояджиев, както и мн. др.).
Дълго време не можех да възприема джаз-изпълнителите, но с течение на времето и отварянето на моята естетика към авангардните творби, започнах да слушам и този богат стил.
Ако трябва да съм конкретен, в смисъла на предаването по БНТ – „Моят плейлист” ще подредя следната класация:
10. Alice in Chains;
09. Panican Whyasker;
08. Soundgarden;
07. Dead Can Dance;
06. Laibach;
05.The Stranglers;
04. Кино;
03. Нова Генерация;
02. Faith No More;
01. Primus
Разбира се тук умишлено не съм сложил класиците Бийтълс, Пинк Флойд и Дий Пърпъл, защото ми се иска да събудя у вас интерес към някои нестандартни музикални формации.
Накрая ще се спра на „феномена чалга”. Не я слушам, но познавам основни нейни изпълнители и музикални образци.
Понякога слушам неща, които са на ръба. Например има множество банди от републиките на Бивша Югославия, които на пръв поглед приличат, но не са. В тази връзка ще посоча Добиоза Колектив и Горан Брегович.
Съвсем наскоро съм „запленен” от творчеството на Иво Димчев, дори съм научил наизуст скандалната му песен „Момина свиня”.
Пътешественикът…
Няма да скрия, че много обичам пътешествията. Интересни са ми големите градове, които са пълни с история и изкуство, които имат силен дух и генерират енергия.
Бих посетил с интерес всяко кътче на света, без Централна Африка и Индия.
По линия на „100-те национални обекта” съм обиколил цяла България. Покорил съм основните върхове.
Покрай обектите съм посетил и много допълнителни места, наричани от един наш плодовит писател „101 отбивки”.
Книжката с печатите съм я напълнил един път, а сега пълня и втора такава, макар и не така интензивно.
Попълвам втора, защото първата се изпра, след като ме валя три часа дъжд, сняг, градушка, биха ме гръмотевици и ме духа вятър, на слизане от връх Ботев. Сега имам значки, но печати „йок”, а някои от тях бяха много ценни, защото вече не съществуват. Например печата от Софийската синагога, Карандила, или от криптата на „Св. Александър Невски”.
Е, разбира се, че сега има нови обекти, които представляват за мен интерес.
На „Червения таван” имам експонат от книжка с обекти от времето на Социализма и искрено се забавлявам с обектите „Кремиковци”, „Нефтохим”, „Химическия комбинат в Димитровград”, но най-вече с графата „Образцово ТКЗС – по избор”. (чудя се дали на читателите няма да им трябва речник, заради използваната от мен терминология?)
Когато взех да събирам печатите, реших последния от тях да бъде от родния Търновград, и много дълго отлагах да го взема, за да не свърши магията. Първият печат бе от пещерата „Бачо Киро” и Дряновския манастир, които взех през 2006 г. 99-ят печат бе от Кюстендил, който взех през 2012 г. (датите ги знам точно, защото всичко е описано с химикал, чието мастило трудно се измива от дъжда). Печата от Велико Търново го взех през 2016-та, когато внезапно реших, че няма смисъл да протакам.
Що се отнася до тежестта на печатите, смея да кажа, че най-голямо значение имат тези, взети след изкачване на върховете (подреждам ги според положените кански усилия): Ботев, Вихрен и Руен.
Наистина паметни изкачвания, които повторих, за да си взема печати за кампанията „10 планински първенци на България”.
Сега, като се замислих доста се измъчих с покоряването на връх Богдан в Средна гора. Той не е висок, но липсата на маркировка ми коства едно 10 часово лутане.
Някой читател може да ме запита за българския първенец Мусала, но с увереност ще кажа, че той не е никак труден за изкачване, но пък е много красив. Същото се отнася и за Черни Връх. Изобщо планините са една истинска приказка, а всеки нов покорен връх ме кара да пея.
В чужбина за първи път излязох през 2006 г. Причина за това бе една награда от „Минута е много”, а града който видях бе Прага.
Ще кажа, че този град е любим на всички българи и то не без основание.
Когато стъпих за първи път на пражка земя, моята домакина и гид ме заведе до Карловия мост, който ползвах като отправна точка за моите 6-дневни круизи, и до него видях една прекрасна и отлично запазена романска църква, издигната от времето на нашите царе Асен и Петър.
Там аз разбрах, какво нещастие имаме ние българите с „присъствито” на разни наши комшии.
Именно в Прага посетих т.нар. „Музей на комунизма”, който ми даде идея за моя „Червен таван”.
Тук е моментът, не за апартамента, а за едно уточнение: Небезизвестният варненски „Ретромузей” не може да се определи като музей. Той е просто една богата сбирка, в която няма никаква образователна концепция и създава погрешни впечатления у подрастващите за материалната обезпеченост през „Соца”. Ще затворя темата с рисковото твърдение, че „Ретромузеят” е царството на „носталгиците-възрожденци”.
Ще заключа тази част от интервюто с няколко спомена от Израел:
– Държавата е отлично уредена и от всеки ъгъл блика история;
– Решението да идем там с руска туроператорска фирма бе много удачно, защото руснаците са добре приети из цялата държава, както от юдеите, така и от палестинците;
– Много останах доволен, когато още първия ден от поклонението дойде местният гид и ни благодари, на нас, българите, че сме спасили нашите евреи през тежките времена на Холокоста (бяха се постарали да научат кои сред всички руснаци са българи и специално дойдоха, за да ни зарадват с признание). Освен това само на нас ни дадоха сертификат за хаджалък, подписан от кмета на Йерусалим и израелския министър на туризма, защото „само българите държали да придобият подобен атестат”;
– Много се впечатлих от Мъртво море и неговата гъста солена вода. Разбира се си направих снимка – легнал на морската повърхност и четящ вестник (сюжет, който съм си планувал да осъществя, още когато бях в 6 клас);
– Много се гордея, когато посветените в моите странствания хора ме наричат „дядо хаджи”. След завръщането си от хаджалък проведох множество беседи, придружени от обемен снимков материал, пред аудитория от цяла България. Тук искам да споделя, че макар да се приема, че човешкия праг на възприемчивост е 45 минути, всички присъстващи изтърпяваха моите 2-часови обяснения, след което задаваха доста въпроси.
Хубаво е да се пътешества! Хубаво и обогатяващо!
Подсказва ли ти твоята историческа мисъл накъде отиваме? Глобално – човечеството, и локално – България…
Не знам от къде се зароди нуждата да отговарям на този сложен въпрос, но ще се огранича да отговоря витиевато:
– Ние откъдето се връщаме (говоря за нас българето), другите сега там отиват (говоря за людските народи)…
Смисълът на живота?
Този въпрос, пък, буди у мен една по-особена асоциация.
Става дума за британската комична формация „Монти Пайтън”.
Знаете ги – Греъм Чапман, Джон Клийз, Ерик Айдъл, Тери Джоунс, Майкъл Палин и Тери Гилиъм.
Много харесвам шоуто им, наречено „Летящият цирк на Монти Пайтън”, както и техните филми „Животът на Браян”, „Монти Пайтън и Светия Граал” и „Смисълът на живота според Монти Пайтън”.
За да отговоря на въпроса, ще използвам посочените филмови заглавия в обратен ред:
Та, както се казва, изразът „Смисълът на живота” ще начене изречението, а неговият край ще заключи заглавието на най-популярната песен от библейския сатиричен фарс „Животът на Браян”, а именно: „Винаги гледай на живота откъм светлата му страна!”.
х. Николай Колев – ноември 2022 г.