Начало » Разговор с Илияна Делева

Разговор с Илияна Делева

Визитна картичка

Родена кога или къде? Дамите не се питат за възраст. Но все пак – за протокола: родена съм в годината на Световното първенство по футбол в Лондон. Рожденият ми ден е през пролетта, когато цъфтят люляци и божури – на 23 май в София.
Учила съм в кварталното училище, по онова време 14 ЕСПУ (единно средно политехническо училище), носещо името на последния български енцикопедист Асен Златаров – учен, просветител, социалдемократ. Завърших Държавния библиотекарски институт със специалност „Книгоразпространение“. Но книжарка съм само по панаири и премиери. После на два пъти учих в Софийския университет. И двата пъти това си беше сериозно приключение. Първо завърших „Педагогика“ и втора специалност „Българска филология“. За целта положих изпити повече на брой от лекарите. А вторият път беше когато записах магистратура „Творческо писане“. Така че съм дипломиран писател, ако не истински такъв.
Трудовата ми биография започва с една днес непозната длъжност – дружинен ръководител. След това станах начален учител и така до ден днешен, и вероятно докато остарея достатъчно, за да се пенсионирам.
Досега имам издадена една поетична книга „Сто Лични“ на издателство „Скалино“ през 2017 г.
Награди – имам няколко грамоти от участия в конкурси на “Български хайку съюз” и на националния конкурс за кратък разказ “Мостове”. Така се получи, че твърде рано започнах да раздавам награди – като жури. А и ако има световно първенство по пропускане на срокове за участие, то вероятно щях да бъда шампион.
Член съм на Национален дамски писателски клуб “Фортуна”. Други членски карти нямам. По ми приляга да съм свободен електрон и в творческите и в политическите среди.

Родното място е много важно за един писател. Какво е София за твоето писане?

Градът.
И аз съм в него – звук.

Всъшност наистина София ми е важна. София е герой, а не бекграунд в стихотворенията и разказите ми. Има нещо магично в реките – канали, които прорязват градското пространство. Витоша, която всяка нощ е „теменужена и нежна“, както пише Смирненски, и която служи на човека, който я обича и познава, за опора и за ориентир. Сградите от бетон и стъкло. Трамваите. Метрото. И не на последно място – хорският мравуняк. София има много повече от сто лица.

Какви промени донесе появата на литературните сайтове?

За появата на литературните сайтове не мога да кажа много. Когато ги открих, тях вече си ги имаше. Но видях залеза им. Видях как социалните мрежи ги изместиха. Все пак за времето на техния възход (а това си беше повече от десетилетие) бяха едно важно пространство. Място, където да се самопубликуваш (поне условно), да четеш, не непременно „класиците“, а хора като теб, да се съпоставиш и да си дадеш самооценка. Вероятно дадоха самочувствие и старт на немалко автори. Но освен място за публикации, те организираха доста интересни конкурси, създадоха клубове на читатели. И подкрепиха издаването на книги на прохождащи автори.

Какво е твоето участие в тях?

Първият сайт, който открих и то, по ирония на съдбата, не във виртуалното пространство, а срещайки се на живо с организаторите му на едно обучение за НПО, беше „Буквите“. Много бързо се вписах там не само като потребител, а и като редактор. Една от инициативите ни тогава беше да създадем магазинно списание за литература “Книгите“. Един проект, на който отдадох много време и емоции. Едва като буквичка научих за „Хулите“, „Стиховебеге“, „Откровения“…  А малко по-късно срещнах и „Грозни пеликани“. Но то е повече електронно списание, отколкото литературен сайт за самопубликуване.
Всъщност списанията са нещо по-работещо. Редакторите им могат да зададат тон, могат да възпитават вкус. Сътрудничех на „Градското списание“ (то е по-скоро за култура и пътешествия), на „Диаскоп комикс“ (което също е за култура), на младежкия проект „Отвъд кориците“. И съм пращала публикации на най-различни места. Радвам се, че в-к „Северен форум“ хареса мой разказ, нещо, което се случи и със „Сборище на трубадури“.

С какви хора те срещна писането?

Писането е занимание самотно и интимно. Самото писане не те среща с други хора. Срещите започват тогава, когато решиш да публикуваш и да търсиш срещи с читателите. Както и желанието да се свържеш и съпоставиш, да се включиш в групи от себеподобни. Та писането, или по-скоро самочувствието да представя написаното, ме срещна с много интересни хора. Още работата със сайта „Буквите“, ме срещна с други пишещи. След това бях светски репортер и културен репортер за „Грозни пеликани“ и „Градското списание“. А това ме накара да търся срещи с хора на другите изкуства – музика, изобразителни изкуства. 
Безценни за мен ще останат срещите ми с Ивайло Иванов – невероятен поет, за когото тепърва ще се говори, Иван Цанев, Никола Иванов, а също Петър Апостолов, Айше Рубева, Мила Ламбовска, Аксиния Михайлова.
Имам и прекрасни запознанства с хора, които са ми по-важни като мои приятели, отколкото като творци. С което не подценявам прекрасните им неща.
А срещите с издатели, редовните ми участия в панаирите, базарите и алеите на книгата ме срещат с още много хора – читатели и автори.

От писател към литературен анализатор?

Ами това се случи някак естествено и дори неочаквано. Първата рецензия написах за една българска книга – „Тученица“ на Антоанета Богоева. А после продължих и дори след като електронното списание „Книгите“ прекрати живота си, публикувах рецензии и отзвуци за книги на доста места. Не можеш да си писател, ако не си читател и то задълбочен, мислещ и оценяващ читател. Е, аз съм точно това. Шегувам се, че съм професионален читател. А писането на истории за книги е вид превод, но не от един на друг език, а на езика на емоционалното възприемане.

Първата книга…

Първата ми книга излезе електронно и не се намира вече в интернет-пространството. Историята е следната: като редактор и колонкар (щото думата колумнист не ми харесва) в сайта „Книгите“ водех колонка с името „Кафе за отслабване“. Неделна колонка на прикрита блондинка. В нея споделях злободневни и вечни теми, политически и чисто женски мисли. Когато „Книгите“ прекрати съществуването си или някъде около това събитие, Иван Богданов ми направи нещо като прощален подарък, подготвяйки и публикувайки електронна книга с най-добрите чаши кафе.
Истинската първа книга – на хартия е „Сто лични“. Неин издател е „Скалино“. И тя излезе благодарение на енергията и настойчивостта на Емилия Миразчийска. Без тях книга нямаше да има. Но пък се получи нещо наистина добро. Колкото и да се шегувах, че правя СтихосПирка, всъщност направих концептуална поетична книга, в която събрах писани през различно време стихотворения, но всяко едно беше прецизно редактирано, а някои дори пренаписани. В този труд ме подкрепяше като консултант и вдъхновител Мила Ламбовска. Графичното оформление и подходящата корица са дело на Антония Атанакова. Всичко в тази книга е игра. Ако приемете заглавието като една дума, ще мислите за столични градски творби. И те са наистина такива. Ако разделите заглавието ще броите и ще търсите кое е сто – страниците или късовете (нито едното) и ще се чудите колко са лични. Лични са само в смисъла на препратката, че всичко е лично. Или в смисъл, че когато ги четеш тези парчета слово ти стават лични. Заглавията на частите са написани с лек отстъп надолу и могат да се прочетат като едно изречение, което носи един от смислите: „Изграден от жълтите павета и Морените човекът сънотвори как се прави книгата…“
Но има още пластове, които всеки читател маже да открие за себе си.

Ще ни споделиш ли поне три лични истории?

Тук в интимност ли навлизаме? Добре. Както казах, нищо не е толкова лично, че да бъде скрито, и нищо, което не е лично, не може да не бъде лично преживяно. Та „Бабо, разкажи ми приказка“:


Първата е свързана с Търново. Беше организирано пътуване за представяне на Тео Буковски. Пристигаме на автогарата малка задружна компания. Там ни посреща възрастна жена, която определено няма вид на просякиня. Наколко пъти минаваме оттам. Същата жена ни и изпраща. Нямаме съмнение в основното и занятие – просене. Така се роди едно от стихотворенията в Столични. (с.71 в раздел Човекъ-ът)

стойката ѝ е изправена горда
посреща и изпраща пътниците
на автогарата
достойна е за модел
на паметника Майка България
а прегърбено очаква подаяние
пред павилиона с дюнерите
опитва се да си преправи гласа
но е видно
играе роля
замислям се
каква ли роля е имала просякинята
преди да застане там
и да започне да посреща и изпраща
гостите на старата столица

Втората история е свързана с работата ми като учител. Там историите са не три, а триста хиляди, вероятно. Все още в София имаше хубави и навременни зими. В ранната сутрин откриваме – навяляло е сняг. Придвижваме се към училище. Готвим се за първия час. Влиза едно заскрежено момиченце (първи клас сме още) и казва: „Госпожо, тази сутрин минах през захарна гора!“ Разказвам го, за да покажа колко вдъхновяващи могат да бъдат децата. И как могат да провокират писателя да разкаже техните истории. В „Сто лични“ има стихотворение за случка в час по изобразително изкуство, а една от изпитните ми работи в магистратурата „Творческо писане“, когато за много кратко време трябваше да се напише разказ от хиляда думи на тема „Изгубеният рай“, просто разказах една възможна история за едно реално момченце, което цял срок плачеше и не приемаше новата си роля на ученик в столичния град, след като беше живяло волно в планината до този момент.

Е, май станаха три. Но няма да хитрувам. Ще разкажа още една. Тя е свързана с едно много интимно за мен място – Черноморец. Водила съм там деца на лагер. Отсядала съм на кратко летуване за ден-два със съпруга ми. И не съм стъпвала от години. Може всичко да се е променило. Но това е място, на което се усещам едновременно у дома и в небесата. Енергията е такава. Там деца, които бяха на лагер без мен, ми намериха и подариха змийска кожа. Там чух камбаните на църквата Свети Никола да вплитат име и наричане за вечност, там видях свещеник, облечен в рокаджийска фланелка да изографисва нова пристройка, а в двора зайчета, пуйки и растения от всякакъв вид, напомнят райска градина.

Кой е твоят любим български писател?

Този въпрос е повече от труден. Мога да отговоря с едно име. Мога да изреждам имена. Мога да кажа, че са много. Да се заиграя с това, от кое време да избера. Но винаги ще е измъкване от въпроса. Наистина не мога да се спра само на един. Но едно интервю не предполага изчерпателност, нали?
Избирам да споделя с читателите на този сайт любовта си към един забележителен разказвач – Емилиян Станев. Едва ли ще учудя някого, че първата ми среща с него е „Чернишка“. Откъси от романа винаги са били част от учебната програма в началното училище. По времето, в което съм била малка ученичка, това беше една от задължителните книги за лятно четене. Приказките му за животни са толкова вълшебни, че всяко дете се изживява като герой от тях. Катеричката Кики, лакомото мече, еленчето… предизвикват съпричастност и обич. Романите му за възрастни, макар и не големи по обем (с изключение на „Иван Кондарев“), са толкова дълбоки и многопластови, че подлежат на безкрайни прочити и тълкования. „Антихрист“ е роман за пътя, за вярата, за духовното извисяване на човека, но е и роман за властта и то не само в онова далечно средновековие, а и днес. Всеки, който изживява себе си като творец, трябва поне веднъж да се срещне с Тихик и Назарий.
Обичам това разказване. Води те като за ръка по стръмна пътека. А, когато затвориш кориците на книгата, си на върха на планината от чувство и познание, което само големите таланти могат да предизвикат. Обичам да раздиплям пластовете от алегории и метафори, скирти под сюжета. Да потъвам в това познание „единствено за теб“, което всъщност не може да е твое, защото разказва лични истории, които носят общочовешки послания.

Какво би посъветвала хората, които сега започват да пишат?

Да четат. Много, гладно, безогледно. Да четат стари и нови произведения. От всички жанрове и стилове. Да не се ограничават в жанра, който им харесва и в който искат да се изявяват.
Да редактират. Многократно. Да коригират и пренаписват. Да търсят помощ от бетачитатели. Да се доверяват на обратната връзка.
Да публикуват – нито късно, нито рано, а навреме. Да не бързат, за да не представят незавършен и недообмислен текст. Но и да не закъсняват твърде много, за да не се откажат.

Над какво работиш в момента?

Над себе си. Като всеки човек и всеки ден.
Истината е, че съм в някакъв латентен период за писането. Не знам дали ми тежи, че не се справям с това да издам приказките за пораснали деца или се похлупвам с различни ежедневности. Но не ми се получава с писането. А това ме кара да зациклям още повече. Когато не пиша, съм като болна. А когато не се чувствам добре, не мога да пропиша отново. Някакъв черен омагьосан кръг. Надявам се да успея да се хвана за косата и да се измъкна от него, да го разкъсам.

Какво научи от писането?

Писането учи на много неща. На дисциплина. На търпение. На увереност в собствените сили. И на вяра. В хората, в Твореца и в Творението.

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!