Начало » Разговор с Димана Сотирова

Разговор с Димана Сотирова

Визитна картичка

Родена съм във Варна. Вкъщи се шегуваме, когато някой ни пита откога живеем тук – от началото на миналия век. Потомка съм на много талантливи и препатили хора, от които съм наследила влечение към всякакви творчески и духовни занимания. През 1897 година дядо Марко, по онова време пастор в едно македонско село, се преселил тук и построил къща в гръцката махала, а после и първата протестантска църква в България, която днес познаваме като Евангелската методистка църква между Общината и Севастопол. Друг мой дядо назад в поколенията става страстен сладкар и притежава една от двете най-посещавани сладкарници във Варна тогава – “Охридско езеро”, конкурираща се само с тази на Княз Борис. Единият ми прадядо е написал няколко неиздадени книги и е имал преживелици в Белене. Дядо ми Иван Ставрев, и той човек на перото, само че поет, много обичан и ценен като творец и една от най-чистите души, обитавали някога тази планета.

Откъм жените… много помагащи и холистични професии. Имах една прабаба Руска, която гледаше на книга (все още не съм чувала за втори човек с подобна връзка с Висшите сили) и от много села се стичаха при нея за отговори. Две баби медицински работнички, отдадени на добруването до последно. Леля ми Жанета, с която съм много близка, като мен е привърженик на източните практики… Майка ми и баща ми, актьори и оратори, са непресъхващ извор за оригинални идеи и са най-ярките образи на будители в живота ми.
Колкото до мен самата, израстнах в НПО сектора в работа по каузи и след малка пауза се връщам там, явно вече завинаги. Живях за кратко във Финландия и в Казахстан…

Безвъзвратно вярвам в доброто във всичките му проявления. Занимавала съм се с повечето изкуства, особено на сърце са ми пеенето, танците, театъра, но това, без което не мога, е писането. От няколко години съм член на българското NaNoWriMo общество и от година – на Сдружение на писателите – Варна. Имам публикувани кратки разкази, пръснати по различни алманаси и периодични издания, а напоследък правя често и представяния на книги във Варна. Животът обаче ме тласна към една друга страст последните години, която сега превръщам в професия. Завърших „Психология и психопатология на развитието“ във ВСУ с идеята да работя с жертви на насилие и трафик, най-вече жени и деца. Лична кауза ми е и много ме тегли. Случват се неща около нас, които ми пречат да спя нощем, и единственият начин да живея със себе си е ако правя нещо по въпроса. В допълнение към това се интересувам от духовни практики – йога, медитации, лекувам енергийно, чета таро и Акашови записи. За хоби не питай – хем са много, хем съм обсесивна в тях. Редя пъзели, уча фински, решавам кръстословици, създавам светове, гледам много сериали, експериментирам в сладкарството, пътешествам, когато мога, а отскоро съм и начинаеща в екстремните преживявания, нищо че веднъж паднах в една шахта.

Варна от твоето детство…

Първите години живях в къщата на дядо Марко. Там успях да си докарам сътресение по витите стълби, препъвайки се в един шал и търкаляйки се додолу. Горе-долу по същото време почти си сцепих главата в цимента, падайки надолу от една люлка. Доколкото знам фонтанелата ми е била отворена до 4-годишна възраст, а съм чувала и че травмите по главата отключват връзката с Космоса. Та не знам дали гравитацията се е опитвала да ме заличи или просто да настрои антената. Отделно от това много боледувах и не ходех на градина, само на разходки с баба или мама. Това така активира креативната ми мисъл, че когато тръгнах на училище ми се стори, че връстниците ми нямат никакво въображение и се затворих в света на книгите почти до влизането в университет. Иначе за разходките, помня, че имаше кончета на входа на Морската градина. И че като се приберем от разходка, баба ми сваляше обувките и ми даваше в една алпака чинийка компот от бели череши.

Най-ясно помня големите снегове. След седмата ми година живеехме във вилната зона в началото на Винишкия път, където сега е кв. Бриз, на място със слаб трафопост и неасфалтирани пътища. Колите затъваха в кишата и със седмици не можехме да излезем отвъд двора. Баща ми се обаждаше в училище и казваше: „Чакайте Димана на пролет.“, а аз учех по телефона, от записки на съученици. Като духнеше малко по-силен вятър, токът спираше и вечеряхме на свещи. През деня четяхме книги и строяхме мебели и къщички от стегнатия сняг, а вечер играехме карти. В най-големите виелици, камината бумтеше, надувахме мексиканска музика и виехме като мариачи, облечени в летните си дрехи. Всичко това се случваше с много настроение – всеки ден беше празник, игра и съзидателност. На рождените си дни много ревях, защото вечно бяхме затрупани и не можех да празнувам с приятели.

Затова и не съм видяла много от Варна като малка. Знам, че беше хаос – тогава не разбирах контекста на прехода, но виждах неща, които могат да бъдат по-добре, и си изфантазирах една друга Варна, която още ми помага да усъвършенствам себе си и света наоколо.

Как започна твоят път в писането?

Нямам ясен спомен, но според семейството съм написала първото си стихче на 4 години. Следва един период на несвързани проблясъци, а като станах на 12, рязко започнах да изписвам цели тетрадки с проза. Катализаторът беше „Ийри Индиана“ – детски приключенски сериал, който тогава излъчваха по телевизията. Разказва се за две момчета, които разследват необикновени случки в малък странен град. Намерих техните истории за толкова вдъхновяващи, че не можах да се примиря, когато приключиха, и започнах да пиша продължение. Постепенно започнах да пиша кратки разкази и импресии, започнах няколко фентъзи и фантастични романа… И лека-полека тръгна, макар още да не съм издала нищо самостоятелно.

Всъщност точно преди да разпиша фен-фикшъна си по Ийри Индиана, имах нещо като Големия взрив в творчеството. Един ден бях много ядосана и излях гнева си на белия лист пред пишещата машина на баща ми (тогава още нямахме компютър вкъщи). Описах как един летен дъжд се превръща в буря. Бях се улисала в писане, усетих, че нещо става навън, едва когато токът спря. Обърнах се и, вярваш или не, навън се случваше същата буря, която си представях, до най-малката й подробност. Бях толкова впечатлена от тази синхроничност, че откровено си се поуплаших и реших да спра по средата. Оставих листа в пишещата машина, недовършен. Няколко дни времето беше много лошо и после предположих, че има още една синхроничност, на която трябва да обърна внимание. Когато хвърлих листа в коша, нямаше и час, и времето се оправи. Нямаше повече бури до края на лятото.

Оттогава съм благодарна на всички синхроничности в живота си. Намирам ги за вдъхновяващи и насочващи и, макар прагматично настроените да го считат за случайно или когнитивно обяснимо, аз избирам да вярвам, че е силна връзка с интуицията и природата – намирам го за много полезно в писането на фикция в по-разчупени жанрове. Също както естествено създадения ми навик да повярвам в няколко невъзможни неща преди закуска, много преди да прочета Алиса.

Разкажи ни за Иван Ставрев…

Моят прекрасен дядо, изключително талантлив и плодовит поет и една от най-чистите души, които някога ще срещна. Говореше с дълги паузи, сякаш подбираше всяка дума с най-голямо внимание – не всеки можеше да го изтърпи, светът вече е нервен и забързан, сетивата ни са разглезени. Беше мъдър и деликатен човек. Не се познавахме в смисъла, който влагат повечето хора – не си знаехме навиците и ежедневието, не говорехме за семействата си, за училище или новини. Разменяхме си творчество – това беше почти цялото ни общуване. Аз му пращах разкази, той на мен – стихове. Видях го как скърби и как се влюбва.

Цял живот се опитвах да си обясня по някакъв начин, защо не успявам да общувам с него нормално, да се виждаме по празниците, да му споделям неща, да го питам как е. Иска ми се да вярвам, че имейлите с поезия и разкази просто бяха нашия начин да се намерим един друг и да се почувстваме разбрани и приети от света. Надявах се с цялото си сърце да е така, обратното би означавало, че съм се провалила и може би че съм го предала по човешки. И един ден ми се потвърди, че всъщност през перото сме създали необикновено силна връзка помежду си, която няма нужда от други форми на признание.

Няколко години след като втората му жена почина, той ме извика на сладкарница. Изкара ми акъла, не правеше така обикновено. Оказа се, че се е влюбил в една талантлива жена и аз разбирах първа за това. Цялото му същество като че ли се прероди тогава. Жестикулираше, говореше бързо, погледът му гореше от ентусиазъм, сякаш за първи път в живота си се вълнува от жена. Тогава си пожелах горещо повече хора на неговата възраст да усещат съществуването в толкова чиста форма. Щастлива съм, че успях да споделя с него подобен момент. Времето ми с него беше ограничено, но необикновено и ярко, това бяха най-откровените отношения, които могат да съществуват. Иска ми се всички да си ги позволяваме по-често.

Общество на младите писатели – Варна…

Обявата за сформирането на Обществото дойде при мен през не знам колко препращания по имейл, като първата среща беше някъде в началото на 2013 година. Помня някои неща много ясно, защото през голяма част от времето бях в шок каква група сме се събрали. Както на всяко друго безплатно творческо събитие, тогава дойдоха както талантливи и смислени хора, така и големи пациенти. Очаквах да има повече хора на моята възраст. Едно момиче с наполовина бръсната глава обяви, че прави музика, но гледа да се изолира напълно от всяка друга, за да не й влияят чужди произведения, и за целта ходи с тапи в ушите по улиците. Изсвири и изпя няколко авторски парчета, от които помня само вълчия вой и как повтаряше „аз съм курва, курва…“. Момчето, с което дойде, така и не се представи. После се оказа, че не си е казала истинското име, и че сме имали честта да се запознаем с една от младите звезди от медицинския университет, Ели Урумова. Може да се каже, че беше гвоздеят на програмата тогава. Не помня дали дойде втори път.

После останахме може би към десетина души – част от редовните бяха Радост Георгиева, Венцислав Василев, Милена Белчева, Елена Владова. Събирахме се всяка сряда в Дома на писателя. Поставяхме си теми, пишехме редовно, четяхме заедно анонимните текстове и ги оценявахме. Беше интересен начин да се опознаем един друг, а който печелеше най-много точки, определяше следващата тема и осигуряваше почерпка. Постепенно останахме 4-5 човека, които се самоопределихме като ядрото на Обществото, ама реално бяхме цялото Общество от един момент нататък. Оказах се най-малката и най-неопитната в колектива, с повечето имахме разлика от около поне 10 години и няколко издадени книги. Всеки имаше различни интереси в писането, но лека-полека открихме, че ни свързват много повече неща. Тео и Огнян Антов бяха библиотекари; тримата с Мариан Желев са страстни планинари; аз и Огнян се занимаваме и с музика… Огнян пое инициативата да пише протоколи от срещите, които някак естествено се превърнаха в творческо предизвикателство към всички – редувахме се да ги пишем, всеки в своя си стил. Някои от тях са си направо произведения. Имахме членове и фен клуб, които настояваха всеки път да черпят, независимо от резултата. С напредването на времето храната като че ли малко измести фокуса от писането и за някакъв момент се прекръстихме неформално на Обществото на гладните писатели.

Като се наситихме на домашно приготвена храна, създадохме литературно-театрален проект, който кръстихме Varna Project. Аз, Мариан, Огнян и Елена хванахме по един аспект от Варна, върху който хвърлихме светлина всеки в свой си жанр, и споихме всичко с музика. Огнян написа очерк за тогавашните нашумели протести, Мариан излезе с философски поглед върху самоубийствата от Аспаруховия мост, Елена ни върна в ученическите си години, а аз направих импресия за Морската градина. Представихме го на едно-две места, после не знам защо спряхме. Можеше и още. После дойде времето на МОТИВ вечерите, които бяха творческа ръкавица, хвърлена към младежите в целия град. Правихме ги на сцената на The Center, имахме спонсори, които осигуряваха награди за най-откроилите се. Там бях по-скоро участник, организацията беше в Мариан и Елена. Отначало бяха само за писатели, после форматът се разшири и към другите изкуства…, но и това утихна сравнително бързо, не знам защо. Към онзи момент вече и за самата мен онези неща не бяха приоритет вече.

Струва ми се, че в един момент се разочаровах и се оттеглих, без лоши чувства. Времето в НПО сектора ме беше заредило с енергия и желание да правя големи промени, но нивата ми на ентусиазъм и желание за лична инвестиция в процесите изобщо не отговаряше на онова, което останалите бяха готови да вложат. Идеята да си направим сайт, да задвижим определени проекти, се посрещна много по-лежерно от колектива, отколкото се надявах, и нещата се движеха твърде бавно за моя вкус. По едно време открито поставих въпроса за сериозен ремонт на Дома на псиателя, защото до ден днешен мястото е изключително потискащо и неприветливо, няма адекватно отопление и поддръжка, и определено не се усеща като творчески дом. Идеята явно беше толкова амбициозна, че се прие от останалите най-вече с чувство за хумор, даже с времето се превърна в шега на колектива, което до ден днешен ме изпълва с определена досада. Но това е един от недостатъците на всеки, който е откърмен в работа по каузи. Вечно нещо те дърпа да продължиш напред, да направиш още едно усилие, да си поставиш голяма цел, да отдадеш себе си на някаква идея. И когато попаднеш сред хора с различна нагласа към живота, понякога дори изглежда обидно, безцелно и се усеща сякаш те дърпат назад. Вероятно, ако имаше поне още един човек на моята вълна, нещата щяха да се получат, но нямах желание да бутам сама за всички. А може би бях поставила много високи идеали за себе си и за другите, и се разминахме във визията си за нещата.

В общи линии Обществото беше сформирано спонтанно и от нищото. Бързо стана ясно, че нямаме ясна цел и затова може би не просъществувахме особено дълго като колектив. Но пък си имахме добрите моменти, много споделен смях и експерименти. А това си е част от триумфа на творческата мисъл и осмисли тези срещи. За петата годишнина си направихме весела носталгична среща, която овкусихме с домашни гъдели и прочитане на протоколите от първата година. Все още поддържаме връзка с някои, макар и рядко. Интересен момент от живота ми беше със сигурност.

Съвременните технологии и писателя?

Първите си неща ги пишех на ръка, а после известно време – на пишеща машина. Удобно е да се пише дигитално, отвхърляш по-голям обем работа. С години исках да си купя таблет с клавиатура, че да съм възможно най-мобилна. Може би някой ден ще го направя, но всъщност последните години се завръщам към писането на ръка. Има нещо много ценно в бавното писане, в търпението и вниманието, което изгражда. Технологиите могат да са много полезни, просто ми се струва, че не трябва да зависим от тях, за да творим, и е добре да поддържаме живи и другите канали на писането. Познавам много хора, които първо пишат на ръка и после печатат на компютър, и ги разбирам. Като пиша на ръка, усещам енергията как тече по мен, през клавиатурата това не се случва. Химикалката и листът са естествено продължение на ръката и ми носят усещане за свързаност с всичко наоколо.

Виж, ако става дума за разпространение, вече дигитализацията е задължителна. Живеем в ера, която го налага, няма как. Ако ни няма онлайн, все едно ни няма изобщо. Имам си съпротивите, защото нямам достатъчно познания в дигиталния маркетинг и социалните медии, но от един момент нататък зависи колко ти е голяма амбицията, до колко хора искаш да стигнеш, и до каква степен си мотивиран да се приспособиш, за да го направиш.

Над какво работиш в момента?

Последните години пишех основно курсови работи. Писането ми тръгна в друга посока, лечебна за душата. Водя си дневник, всяка сутрин пускам водата на ума, като стана, избирам си красиви тефтери за целта. Записвам си сънищата, някои от тях стават истории. Като цяло художественото перо в момента не ми е приоритет. От известно време отключих дарба да лекувам енергийно през писането – с това се и занимавам вече, освен психологичното консултиране и таро четенията. И това е най-мощната връзка с писането, която съм имала някога – целенасочена любов за лекуване на душата. Огромно удовлетворение носи.

Къде можем да прочетем твои творби?

Старият ми дигитален блог се казва „За истината, мечтите и магията“. Писала съм статии за Успелите.бг. Имам публикувани разкази и импресии на различни места – в Антология „Галактики“ на изд. Колибри, в броя на „Ти си Варна“ от декемри 2017, в Алманах на Сдружението на писателите, Вестник КИЛ, бр. 4 от 2021 г., Градското списание, на сайта на Общество на писателите – Варна… И на старомодна принтирана хартия в личната ми библиотека вкъщи.

Твоето виждане за развитието на литературата – форми, теми, герои…

Не ми харесва, че падна много летвата на качеството в глобален план. Стана много лесно да издадеш книга, да бъдеш публикуван, да достигнеш до много хора, но и съвременното течение е такова, че каквото и да извадиш на бял свят, е окей да го наречеш изкуство. Наречи ме сноб, ама смятам, че трябва да има някакви рамки и изисквания, за да може нещо да се нарече произведение. В днешно време стават бестселъри неща като „Петдесет нюанса сиво“ – беше много трудно да преглътна, че нещо, написано толкова гротескно и недодялано, може да се продава така. Свободата, която дигитализацията ни предлага, е опасна, защото информационното замърсяване ни дави, пазарът е наводнен с какво ли не и изключително трудно се отсяват добрите находки.

За мен стойностна литература е онази, която говори на душата, която те разбутва, после те намества, и накрая те оставя едновременно малко празен и много по-богат. Темите винаги са били едни и същи – чисто човешките въпроси са добро и зло, за страстта към ентропията, за първичното опиянение от силата, за трудностите на израстването – и всичко, което произлиза от тях. Има една приказка, че възможните сюжети се свеждат до няколко, които се броят на пръсти, и Шекспир ги е описал всичките. Истината е винаги в центъра на смисъла на една книга. Една книга говори ли истината, търси ли я, провокира ли я, тя е стъпка във възходящото развитие на литературата и на духа. За мен е удоволствие да виждам, че сред морето от предложения има и безценни неща и безкрайно талантливи творци, някои от които имам честта да познавам лично.

Ще ми се само в глобален мащаб да се вземат малко по-насериозно жанрове като фентъзи, фантастика и дори ужаси, защото в крайна сметка те също говорят истината, просто по различен начин. В известен смисъл говорят по-дълбоко на душата, отколкото фикция за познатото земно време-пространство – защото сънищата и фантазията идват от едно и също място. Същото място, в което се крият най-дълбоките истини за нашата същност. А и вярвам, че описаните фантастични и паралелни светове са реални спомени, описани от астрални пътешественици.

Теодор Иванов