Визитна картичка
Родена съм в Котел през 1973 година. Завърших ЕСПУ „Г. С. Раковски“ през 1991 и същата година започнах следването си в учителския институт „Любен Каравелов“, гр. Кърджали, където завърших полувисше образование със специалности „Български език и литература“, „Руски език и литература“ и „Физическо възпитание“. През 1999 г. завърших висшето си образование в ПУ „Паисий Хилендарски“.
През 1995 г. започнах работа като учител по БЕЛ и физическо възпитание в с. Филаретово. Там работих 23 години в чудесен малък колектив и въпреки трудностите при ежедневното пътуване, имам само хубави спомени от училище „Д-р Петър Берон“. Все още поддържам връзка с колеги, бивши ученици и техните родители, с приятели и познати.
От 2018 г. до сега работя като учител по БЕЛ в НУФИ „Филип Кутев“. Явно съм голяма късметлийка в това отношение, защото и тук попаднах на прекрасен колектив, работя с талантливи деца, а това действа стимулиращо. Едва тази учебна година за пръв път имах възможността да преподавам и руски език, да упражня най-сетне втората си специалност почти 30 години след нейното завършване.
Твоето детство в Котел…
Родена съм в Котел, но не цялото ми детство е минало тук. Родителите ми работеха като учители в с. Градец, така че първите 4 години от живота ми са преминали там. Дори имам смътни спомени от детската градина, от квартирата ни, от едно кукерско шествие, което много ме изплаши, защото за пръв път виждах хора с такива облекла и маски.
Родителите ми ме гледаха на смени – татко работеше предиобед, а мама – следобед, като възпитател. Но понякога се случваше да имат застъпване на часовете и понеже нямаше на кого да ме оставят, водеха ме със себе си в училище и ме предупреждаваха, че трябва да стоя много тихо и мирно на някой чин и при никакви обстоятелства да не ги прекъсвам. Най-щастлива бях, когато татко караше физическо с някой клас. Тогава беше позволено да си поиграя с какичките и батковците. На батковците хич не им се занимаваше с мен – те искаха да играят футбол, баскетбол, волейбол, но имаше много мили какички, които с удоволствие ме водеха на разходка, четяха ми книжки, учеха ме на разни игри, люлееха ме на люлките и ме забавляваха.
След раждането на сестра ми се преместихме в родното село на баща ми. От Медвен имам вече по-ясни спомени. Родителите ми започнаха да работят в медвенското училище, а детската градина беше в същия двор. Първата ми учителка там беше моята кръстница (Бог да я прости! Отиде си доста млада от рак.) Тя беше първият човек, с когото ми се наложи да общувам по два съвсем различни начина. Вкъщи ми обясниха, че когато съм в детската градина не бива да я наричам нито „кръстничке“, нито „лельо Николинке“, а „другарко“. Не бива да я прегръщам и целувам, нито да си мисля, че ще тя ще ме гушка, глези или дава подаръци, както се случват нещата у дома. Честно казано, на възраст четири години и половина, това е много трудно за осмисляне. Необходимостта от подобно двойствено държание ми се видя толкова глупава и безсмислена, че аз чисто и просто отказах да спазвам тези нелепи правила. Още първия ден заявих на всички деца, че другарката може да е учителка за тях, но на мен е кръстница и естествено ще ме обича повече. Те се разстроиха и типично по детински я попитаха истина ли е това, а аз бях смъмрена и наказана. У дома последваха същите дълги и досадни обяснения, чийто смисъл отново не разбрах, но за да не огорчавам повече всички (пък и за да не бъда отново наказана за неподчинение) – започнах да спазвам правилата.
Когато трябваше да тръгна в предучилищна група, се преместихме в Котел, така че целият ми училищен живот е минал тук. Откъдето и да го погледна – виждам го щастлив и безгрижен, с много приятели, с едно идеално съотношение между задължения и забавления, отговорности и свобода. Бяхме задружен клас и въобще – задружен випуск. Имах прекрасни учители. Не знам кое по-напред да разкажа. Толкова много спомени с толкова много хора! От лагери, от екскурзии, от бригади, от състезания, от кръжоци, от купони… Знаехме си задълженията, но умеехме и да се веселим. Намирахме баланса. Осъзнавахме необходимостта от дисциплина – и в училище, и в къщи. Нямахме нужда от психолози, защото имахме най-добри приятели, пред които да изплачем мъката си, да споделим тайните си и да знаем, че ще ги пазят. Не се съревновавахме кой има по-хубави дрехи и вещи и не си завиждахме за такива неща. Ако сме се конкурирали, то е било кой е по-добър в нещо, кой повече умее нещо, кой повече знае нещо, кой повече напредва в нещо.
Студентските години…
Следването ми започна в ония гладни години, когато в магазините стоките бяха оскъдни и всичко беше скъпо. Заплатите едва стигаха да покрият сметките и храната, за друго и дума не можеше да става. Въпреки това на родителите ми и за миг не им хрумна да отложим моето следване. То беше приоритет. То беше над всичко и в негово име бяха готови на всякакви лишения. Заявиха, че ако трябва по корем ще се влачат, но ще ме издържат; хляб и сол ще ядем, но аз трябва да уча и то в редовна форма на обучение. Едната заплата ще идва при мен, с другата ще карат някак те и сестра ми. В същото време много други хора, по-заможни от тях, решиха, че децата им ще учат само ако е задочно. Не бяха готови чак на такива лишения и саможертви. Тогава бях седемнадесетгодишна и не съм си давала ясна сметка какво всъщност са направили за мен в този така важен период моите родители, колко много лишения са изтърпели, какъв риск са поели в онези времена, когато имаше масови съкращения и всеки момент някой от тях е можел да остане без работа. Вероятно съм го приемала като даденост или пък не съм се задълбавала в размишления. Оцених го по-късно, когато ми се наложи сама да си правя сметката за всичко и отначало тя все не излизаше.
Понеже никога нищо не ми е липсвало в детството и никога от нищо не съм била лишавана, научих по трудния начин поговорката: „Човек знае и две, и двеста.“ Мъкнала съм куфари и чанти, тежки горе-долу колкото самата мен, пълни с провизии, за да си готвя и да не харча толкова за храна. Оттогава намразих консервирания зелен фасул. Тогава проядох сланина и пръжки – неща, които категорично отказвах да близна дори. Но когато човек е млад, по-лесно свиква с всичко, оптимист е и е по-склонен да игнорира лошото и да се радва на хубавото. А хубави неща имаше. Въпреки оскъдицата, всеки взет изпит се отбелязваше с щур купон, та ако ще да се заплати после с тридневен глад. Често се събирахме да учим заедно, а така се учи по-лесно и по-интересно. Четяхме много, но после съумявахме да „изпуснем парата“, за да съберем сили за следващия изпит. Много си помагахме във всяко отношение и създадох приятелства, изпитани в множество трудности, следователно – истински. Дали заради младостта, дали заради недоимъка, или заради комбинацията от двете, но тогава умеех да изпитвам истинска радост от най-дребнички неща. Това е прекрасно чувство! Улавям се, че вече не мога да го изпитам, заради вечното напрежение, препускане, притеснения, задачи, проблеми, заради натовареното и несигурно ежедневие. И толкова много ми липсва, така тъгувам за него, така мечтая отново да го умея!
Професионалното развитие…
„Всеки учител е ученик.“ казва Елиф Шафак в книгата си „Чест“. Кратка и много вярна мисъл. Повечето хора си представят учителския труд така: Следвал си известен брой години и си научил всичко, което ти трябва. Постъпваш на работа и започваш да повтаряш наученото час след час и година след година. В 13.30 часовете ти свършват, отиваш си вкъщи да си почиваш или пък да се занимаваш с лични и къщни дела. Отделно три месеца в годината си във ваканция. Най-леката и сладка работа!
Ако учителите бяха роботи, това щеше да е точно така. Обаче ние сме хора, които работят с други хора. Един урок никога не протича точно така, както си го планирал. Един и същи урок не минава еднакво в две, три, пет различни паралелки. Съвестният учител никога не влиза в час само с това, което има като знания по темата в главата си. Той прави план на урока, подготвя подходящи за дадения клас въпроси, задачи, упражнения, презентации. Мога да застана и да говоря цял час за Ботев например и да изрецитирам почти всички негови стихотворения, обаче на учениците не им е необходимо всичко това, а само най-важното. И една конкретна творба. Така че следобед аз не сядам да чета книга, както ми се иска, а хващам работната тетрадка и се залавям с планиране на утрешните си шест часа: какъв план на урока ще напиша на дъската, какви въпроси ще задам на учениците, какво най-важно ще издиктувам, за да го запишат, какви упражнения върху материала ще направим, кои да са устни и кои –писмени, с какви снимки, таблици, аудио или видеофайлове да онагледя урока си. Да го сложим по звадесет-тридесет минути за урок и ето ти ги два-три часа. Още поне половин час административна работа – попълване на материал, извиняване на отсъствия, разни справки, писане на доклади, разговори с деца и родители (понякога ни в туй, ни в онуй време). Проверката на домашни, тестове, контролни или класни работи също отнема часове. Да, последното не е всеки ден, но поне веднъж седмично за учителя по литература, преподаващ в четири-пет различни класа, е неизбежно.
И тъкмо си речеш: „Е, за следващата година вече ще го имам и ще си спестя време.“, хоп – сменят учебната програма. Махат едни произведения, слагат други или местят някои от дванадесети в десети клас, от шести в пети клас. И започвам отначало. Защото дори произведението или езиковият материал да е същият, ако трябва да го преподам в друга възрастова група, не мога да го представя по същия начин. Мисленето и възприемането при децата се променят с всяка изминала година. По един начин се обяснява в седми клас, по съвсем друг – в дванадесети клас.
Когато имаш да подготвяш някакво тържество, рецитал, честване, конкурс, често жертваш почивните си дни, оставаш и следобед на репетиции. Изпращат ни все по-често на различни обучения. Те също се провеждат в почивните дни или през ваканциите. Така че това с работата на половин ден е голям мит. Само семейството ми знае колко пъти не съм наготвила, не съм си ошетала къщата и дори не съм избърсала праха, защото съм заседнала на компютъра да правя презентация или над тетрадките – да проверявам домашни.
През двадесет и пет от двадесет и осемте ми години педагогически стаж, съм била и класен ръководител. Това е едновременно най-хубавата и най-трудната част на учителската професия. Ако по предмета, който преподаваш, имаш учебна програма и разпределение, които да следваш; имаш учебници, помагала и други ресурси, то като класен ръководител имаш само любовта към децата, търпението да направиш от двадесет различни личности един колектив, желанието да извлечеш най-доброто от всеки и да дадеш най-доброто от самия себе си. И повярвайте, няма по-голямо щастие от това – да получиш от класа си картичка с надпис: „На нашата втора майка от нейното второ семейство!“
Кои герои от българската и световна литературна класика наблюдаваш ежедневно в реалния и виртуалния живот…
Макар да ми е тежко и неприятно да го направя, ще поставя на първо място байганьовците. Като че ли в последните трийсетина години този ген у българина все повече взема надмощие. Ние изпростяваме като нация и това е толкова тревожно и страшно, че не намирам думи да опиша до каква степен ме ужасява. Максимата: „Прост народ лесно се управлява.“ е приложена върху нас с цялата си сила и достоверност. Байганьовците мислят, че щом човек е материално задоволен, няма нужда ни от обща култура, ни от духовна храна, ни от нови знания, ни от елементарна грамотност. На Бай Ганьо му се свидят пари за театър, за книга, за картина, но пък доста по-солидна сума с удоволствие би похарчил в скъп ресторант. Защото смята, че така демонстрира престиж.
Все по-често виждам и тартюфовци. Нагаждачеството и лицемерието са се превърнали в някаква мода, която не мога да разбера. И не искам. По-страшното е, че обществото вече не се отвращава от тартюфовците, а приема поведението им за естествено. Стигнало се е дотам много родители умишлено да възпитават тартюфовци, за да им е по-лесно на децата в живота.
Слава Богу, все още срещам тук-там и донкихотовци. Те си личат още от малки и веднага ги разпознавам сред учениците си. Честно казано вече и аз се чудя какво да ги посъветвам – да си останат такива или да се променят. Ако останат такива – ще страдат те, ако се променят – ще страда светът. Светът има нужда от донкихотовци, но байганьовците и тартюфовците ги смазват, стъпкват, унижават. И мен ме боли за тях. Заради битките, които им предстоят. Заради неизбежните разочарования, огорчения и болка, които ги очакват.
Разкажи ни за баща си…
През целия си живот татко също работеше с деца. Бил е начален учител, възпитател, учител по физическо възпитание, водил е спортни секции по лека атлетика и борба. Работил е в Котел, Медвен, Градец, Соколарци и Филаретово. Обичаше децата и те го обичаха и уважаваха. Когато почина, дълго време получавах съболезнования от негови бивши ученици и техни родители. Някои ми писаха от чужбина, питаха дали е вярно, изразяваха съжалението си, разказваха ми спомени и случки, подкрепяха ме в този тежък момент.
Другата му страст беше литературата и той много се гордееше, че аз завърших точно литература. Никога няма да забравя изражението му на изумление и родителски възторг от първото детско стихче, което съставих. Случката се е запечатала ярко в съзнанието ми – един от онези спомени, които по необясними причини остават толкова ясни дори след тридесет, четиридесет, петдесет години, сякаш са се разиграли вчера. Беше лято. Отивахме на лозето в Медвен. Вървеше се дълго пеша през гората. Предната вечер татко беше чел на майка последното стихотворение, над което работеше, и аз – на около четири години и половина тогава – намирах това мелодично съчетаване на думите за някакво чудо. Беше ми станало много любопитно как се прави и по пътя му зададох въпроса: „Татко, как се пише стихотворение?“ Той се позасмя и отговори, че още съм много малка и няма как да ми обясни, при положение, че не мога ни да пиша, ни да чета. Но все пак опита да ми покаже под формата на шега какво е рима: печка, мечка, клечка и юрдечка; какво е ритъм: редчетата да са еднакво дълги. „ И аз ще измисля едно.“ – заявих, а родителите ми се спогледаха и засмяха. През остатъка от пътя, докато подтичвах напред-назад, берях си цветенца и диви ягоди, мисълта ми беше заета да измисли нещо като стихотворение. Малко преди нашето лозе заявих, че съм готова и изрецитирах:
Бягай, бягай, розово балонче,
бягай като малко конче!
Духни го, ветре бял!
Но вятърът далеч е отлетял,
не чува думите той на детето
и скита, скита през полето.
Физиономиите на родителите ми бяха така стъписани, че чак се уплаших. И двамата бяха застанали неподвижно, с втренчени в мен очи и зяпнали усти. Така мина сякаш цяла вечност. Мама се окопити първа и попита дали случайно не сме учили това стихче в градината. Как другояче е можела да си го обясни? Каза, че ако е така, не бива да лъжа, че сама съм го измислила, защото това е лошо и грозно. Татко се присъедини и каза, че като порасна голяма сигурно наистина ще напиша свое стихотворение, но дотогава трябва много да чета и да се уча как се прави, защото то не става просто така. Аз ревнах с глас, обидена до дъното на душата си, че не ми вярват, а толкова много мислих по пътя как да го съставя и бях твърде доволна от себе си. После ме успокояваха. Когато най-сетне ми повярваха, се затюхкаха как нямат под ръка лист и химикал, за да го запишат. И за да не го забравим и да потъне в небитието, се изреждахме да го повтаряме, докато се върнахме вкъщи.
Като родител баща ми беше строг и взискателен. Държеше много на възпитанието и обноските ни, на общата ни култура, на добрата ни грамотност, на дисциплината и поведението ни. Когато бяхме малки, все ни се струваше, че твърде често ни критикува и твърде рядко ни хвали. А с учениците си се хвалеше. С всяко тяхно постижение и успех. Едва когато пораснах си дадох сметка, че е намирал за нескромно да хвали пред хората собствените си деца, а нас самите не е искал да разглези по някакъв начин. Така го е разбирал. Бях вече студентка трета година, когато в писмо ми изпрати стихотворение, което беше посветил на мен и за пръв път чрез него беше изразил топлите си бащински чувства пряко и толкова откровено, че ме разплака. Пазя оригинала до днес и често си го чета.
Вкъщи не даваше да се издума дума против някой учител. Случвало се е да бъда ощетена с оценка по даден предмет, но той винаги казваше, че трябва да се старая повече и да докажа на учителя, че заслужавам повече. За разлика от сега, в моето детство учителят винаги беше прав, а ученикът – виновен.
Като човек баща ми беше непримирим към нечестността и несправедливостта, отвращаваше се от нагаждачеството и подмазвачеството, ненавиждаше лъжата и измамата и мразеше подлостта и хитруването. Не беше от тези, дето си премълчават, когато сметнат нещо за нередно и прямотата му на моменти идваше малко прекалена. Хич го нямаше да се преструва или прикрива – всичко му се четеше по изражението. Винаги знаехме в какво настроение е. Бързо се палеше и избухваше, но и бързо му минаваше. Не беше от лесните характери, но през целия си живот не е извършил нито една недостойна постъпка. Семейството и работата му бяха винаги на първо място – нещата, на които най-много държеше и с които не си позволяваше дори най-малкия компромис. Така възпита и нас.
Пред какви предизвикателства са изправени българското училище и учителската професия…
Неизброими са. Това ми е болната тема. Всяка следваща учебна програма е по-безумна от предходната. Децата са все по-натоварени с излишни факти, а не знаят елементарни неща от българската история, география, литература. Твърде много предмети, твърде много нов материал, твърде малко практически упражнения. Научават нещо, но като няма време да го затвърдят – след месец все едно не са го чували. Да не говорим каква огромна част от материала не е съобразен с възрастта им. Какво ще разбере едно дете в пети клас от романа „Под игото“ или един шестокласник от повестта „Немили-недраги“? Те ги имат за лятно четене точно на тази възраст, защото им предстои да ги изучават в шести и седми клас. Ама това са сериозни, дълбоки книги, подходящи за една по-зряла възраст – поне десети клас. Освен неподходящ, материалът не е и систематизиран. Едно стихотворение от Ботев в пети клас, друго – в шести, трето – в седми. То не е ли като вземеш Ботев, та да изучиш поне няколко творби последователно, да усетиш стила му, да почувстваш важните за епохата теми и проблеми, да можеш да съпоставиш образи и чувства, мотиви и идеи, да откриеш типичните за този поет изразни средства – значи все едно нищо не си научил. Същото е с Вазов, Елин Пелин, Яворов и пр. Хаос. Пълен хаос. Съжалявам горките деца. И те, и ние отдавна сме се превърнали в опитни зайчета на съвременната българска образователна система. Затова сме я докарали дотам, че когато аз бях ученичка, българчетата заемаха второ място в света по интелигентност след Израел, а сега дори четенето с разбиране е проблем за много от тях. Но нека още веднъж да подчертая много-много дебело: българчетата НЕ СА ОГЛУПЕЛИ, те са жертва на съвременната българска образователна система и ако има справедливост, някой някога трябва да отговаря за интелектуалното осакатяване на цели поколения. Защото това е престъпление дори по-тежко от физическото осакатяване.
Относно професията, тя е призвание. Когато започнах работа, учителските заплати бяха позорно ниски, почти изравнени с минималната. Това продължи дълги години. Но и през ум не ми е минало да опитам късмета си в друга сфера или да завърша нещо друго. Исках да бъда учител и толкоз! Това беше детската ми мечта, това беше моята цел, аз я постигнах и бях доволна. Чувствах се обичана и уважавана, раздавах се и получавах, страдах и се радвах с децата, учех ги и научавах неща от тях, с две думи – чувствах, че си тежа точно на мястото и съм направила правилния избор.
Заради постоянното внушение през последните години, че учителите взимат едни мнооого големи заплати и мнението на обществото, че на това отгоре ги взимат ей тъй на – Сульо и Пульо се засилиха да стават учители. То сега, който не е записал, само той не е завършил. Вече все по-често попадам на неграмотно написани коментари и постове в УЧИТЕЛСКИ групи. Явно най-страшното предстои. Ще ми се да съм лош пророк, но мисля, че в следващото поколение учители ще има твърде малко хора, които са станали такива по призвание. Голяма част няма да издържат разминаването на очакванията им с реалността, други – психическото натоварване, трети – родителските и ученически претенции, четвърти няма да успеят да овладеят дисциплината в часовете си. Но точно най-големите непукисти ще останат, защото няма да се трогнат от тези неща. Страхувам се да мисля какво ни очаква тогава.
Откога пишеш….
Като се замисля, оказва се, че не знам как точно да отговоря на този привидно простичък въпрос. За първото ми детинско стихотворенийце вече разказах. После минаха години, без да имам подобни мераци. Бях в началното училище – втори или трети клас, когато страшно се увлякох по художествената гимнастика. Златните ни момичета тогава бяха все на върха – красиви, талантливи, грациозни, недостижими. Пръсках се от гордост и възхищение. Лили Игнатова беше любимката ми. Написах едно стихотворение, в което се опитах да изразя всички тези чувства на благодарност и възторг, но когато емоцията е твърде силна, понякога влияе отрицателно вместо положително. Не се получи особено добре и татко го преправи доста. Само че така то вече не беше мое. Дори не съм го запазила. После пак години наред нищо не написах. Към седми-осми клас – тук-там някои комични куплетчета за забавление на съучениците ми или кратки стихотворения за поздрав на приятелка по случай рождения ѝ ден. Не мисля, че се брои. Едва в девети клас сякаш започнах да осъзнавам поезията като начин да изразиш себе си – състоянията, мислите, страховете, стремежите и мечтите си. Само учителят ми по литература – Кирил Команов и двама близки мои приятели знаеха, че пиша. Нямах желание никой да чете стиховете ми, чувствах ги като свой дневник, като нещо прекалено лично. Като студентка също ги споделях само с три много близки приятелки. Бяхме като сестри и нямахме тайни една от друга.
Може би ако не беше настояването на скъпия ми приятел Петър Хубеков, така и нямаше да се реша да публикувам нищо никога. Аз си ги пишех за себе си. Но той години наред непрестанно и настойчиво ме атакуваше по този фронт, проявявайки невероятно упорство, използвайки всевъзможни начини за убеждение. Накрая се предадох, защото иначе трябваше да се скараме, а аз прекалено много го обичам и за нищо на света не бих рискувала приятелството ни. Петър беше убеден, че ще има доста хора, които да харесат стиховете ми, аз бях убедена, че все по-малко хора четат поезия и едва ли пък точно моята ще им допадне, така че се разбрахме да опитаме и да видим какво ще се случи. Той се закле, че ако аз изляза права, повече никога, ама никога няма да зачекваме тази тема. Най-напред прати в няколко сайта мои творби, дори ми измисли псевдоним – ВеЧерница. После започна методично да ме обработва да си направя страница, блог или сайт. Така че пак заради него направих страницата „В. Чапанова – Лично творчество“:
Там за пръв път имах възможността да получа обективна оценка и мнения от хора, които не ме познават, никога не са ме виждали, нямат причина да ме лъжат, ласкаят преувеличават или прикриват нещо. Защото, каквото и да си говорим, мнението на близките е субективно, а аз имах нужда от напълно безпристрастно мнение.
