Начало » Пречистване

Пречистване

Обикновено в тези часове съненото градче с мързеливо жужене започваше своето надбягване с времето, но днес от всички страни прииждаха хора, скупчваха се край един висок бор в центъра и в напрегнато мълчание следяха какво става на върха.
А там горе един мъж в бяла престилка ловко пристъпваше като обигран въжеиграч и току прерязваше с изтърканата си „злодейка” някое смолисто клонче, после го разцепваше с джобното ножче, поставяше в сълзящата рана цяла солета, гальовно я бинтоваше, поглеждаше победоносно засипаните с лепкави стърготини „зрители” и продължаваше нататък. За щастие Пожарната и Бърза помощ реагираха бързо и нестандартното ашладисване завърши без инциденти.


Незнайно защо, но напоследък „представленията” зачестиха и въпреки че понякога носеха много разнообразие и смях, местните ги изживяваха тежко и дълго след завършека на поредния „мурафет” оставаха на мястото, мотаеха се, пушеха, спореха, споглеждаха се гузно и накрая се разотиваха неохотно, понесли в гърдите си тежестта на безсилния яд.
Виновникът за тези страсти носеше звучното прозвище „Търговеца” и мнозина го считаха за напълно луд, но имаше и такива, пред които минаваше за най-колоритната особа в градчето. Никой никога не беше в състояние да каже по кое време, откъде ще се зададе, как ще бъде облечен и, най-важното – какви може да ги свърши във всеки един момент.
Когато се събираха вечер, старците обичаха да предъвкват „тъжната” история на рано овдовялата куца тотаджийка и единствената й гордост – приказливото момче, което от съвсем малко все участваше в разни програмки, сказки, дори и в някои от представленията на читалищната театрална трупа, и как ту на шега, ту на истина го гласяха за голяма актьорска кариера.
Дали имаше други планове, или изпълняваше някоя мечта на изстрадалата си майка, а може би Фортуна за пореден път размаха мазолестия си пръст, но за всеобщо удивление, вместо след казармата да потегли към столичните потайности и голямата сцена, той отиде да учи за фелдшер в Стара Загора.
В института се радваше на младостта, но си налагаше да бъде дисциплиниран, подреден, пиеше на големи глътки от веселия живот в големия град, четеше класиците на комунизма и се радваше, че има шанс да живее в такова неповторимо време, в такъв прекрасен строй, където хората отдават всичко в името хората, и това го изпълваше с мечти за деня, в който със своите дела ще застане в редовете на вечната борба.
Един ден, докато съсредоточено извършваше манипулации в дисекционната зала, вратата се отвори рязко, комсомолският секретар направо влетя, смръщено огледа всички и без да продума, го повика с пръст. Студентът се позачуди, но тръгна, а като излезе, веднага се сблъска с един костюмар и докато зяпаше с недоумение, ръцете му сякаш се извиха сами, после щракнаха белезници и някой го забута грубо по кънтящия коридор.
Новоизлюпеният арестант разбра, че групата се състои от трима души и освен тези, които видя, има още един, много нисък, облечен в тениска и джинси, и точно той го беше издебнал в гръб. Когато най-сетне влязоха в някакъв кабинет, който, ако се съди по подредбата, определено беше началнически, този отзад го блъсна и окованият се стовари върху луксозното канапе, като при падането си удари устата в страничната облегалка.
Докато заемаше що-годе нормална поза, те насядаха кой където свари, и се държаха все едно са на дружеска среща – пушеха, говореха си глупости, смееха се, местеха някакви предмети по бюрото, но изведнъж цялата веселост на партийния организатор се изпари, той се сви като спукана топка, отиде със странно клатушкане до прозореца и се загледа навън.
Останалите също млъкнаха и се втренчиха в ошашавения младеж, а после контето извади от джоба си един паспорт и го размаха пред лицето му:
– Това нещо… да ти е познато? – макар пръстите да разгръщаха бавно страничките, жилите на ръката му бяха така издути, сякаш вдигаше огромна тежест. – Не бързай, огледай се добре и ми отговори как това е попаднало в мен?
Студентът правеше напразни опити да каже нещо, но гласът му се беше дянал дявол знае къде и само вързаните ръце правеха инстинктивни движения зад гърба, от които губеше опора и чувстваше, че всеки момент ще се пльосне на пода.
– Не ми се пули като мисирче… – другият извади от задния си джоб една служебна карта и я размаха пред него. – Работата е сериозна, ей… И пред теб стоят сериозни хора! Отваряй си плювалника, да не го отварям аз!
Ах, как му се искаше да им обясни, че е станала някаква грешка, че нещо се е объркало… Да, това наистина си е неговият документ и той си го обича, грижи се за него… И да сподели с тези строги хора, че навремето с такова нетърпение чакаше кога ще вземе тази симпатична зелена книжка, която доказваше, че вече е голям, самостоятелен човек, после ще дойде и дипломата, а след това, живот и здраве, и най-важното нещо в живота – партийният билет… И той всячески ще се старае да оправдае оказаното му доверие. Ето, да бръкнат под престилката, трябва да се намира там, в ризата… Вярно, от няколко дни не беше проверявал, но то е, защото не му трябваше, а иначе – все си стои там… Но защо не идват тези пусти думи… Цял живот беше говорил, викал, пял, а какво става сега, защо нищо не излиза…?
А и тези строги хора – единият се усуква като змия, другият напира като танк и все едно и също: „Как?”, „Защо?”, „Откъде?!”… И тая светлина, защо почна да му се мержелее всичко пред очите… А комсомолският секретар продължава да се полюшва…
Дали им доскуча, или просто разбраха, че с кротки приказки няма да измъкнат нищо от неадкватната си жертва, но в един момент се спогледаха и смениха подхода изцяло – високото ченге захвърли сакото, нави си ръкавите, започна силно да стиска гърлото на нещастния кандидат-медик и взе да крещи с пълна сила:
– Казвай, гнидо, казвай… Кои са ти апапите?! Къде са парите?!
– Ккк… кви… ппп…ри? – най-после успя да наподоби нещо като звук. – Ннн… що… ннн… знам…
– Ти ли не знаеш, бе… Ти ли… – дребосъкът издиша дим право в очите му и с насмешка продължи. – Нали там ти намерихме тескерето, точно до разбитата каса…
– Ннн…знаааам… Ннн… що… Гршшш… ка…. – той се гърчеше полузадушен, а железните пръсти с методична жестокост се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха, сякаш някой му беше вкарал тръбичка в мозъка и редуваше струйки вряла и ледена вода. От някое време насам не можеше да разбере кое носи повече болка – дали кислородният глад и диафрагмените спазми, или ефирната лекота, която в миг изпълваше цялото му тяло. Само неволните звуци, като стотици мъхнати стъпки в пролетен дъжд, се процеждаха през стиснатите зъби и показваха, че някъде много надълбоко животът продължава да тлее.
Доблестните и самоотвержени криминалисти се умориха и докато си бършеха потта и палеха по цигара, комсомолският секретар се врътна, взе от бюрото позлатения бюст на Ленин, със занесен поглед се приближи до дивана, побутна гнусливо главата на полуживия студент и с всичка сила стовари металното подобие на Вожда върху трескавото слепоочие…
Като че ли някой угаси и светна крушката… Цък-цък… И от задимения кабинет с озверели хора той се озова на слънчева и зелена поляна, където бяха опънати здрави въжета, а на тях като корабни платна плющяха стотици белоснежни чаршафи – по същия начин изглеждаше задният двор на болницата в родното му градче.
И все едно някой му прошепна, или направо го побутна, или… Той просто чувстваше, знаеше, че трябва да мине оттам, да върви само напред, да отиде… незнайно къде, незнайно защо, но трябва, трябва! Трябва да върви, никъде да не спира, да не се оглежда…
Като обладан от неземна сила, той се втурна напред, търсеше удобни места, проходи, бродове, само и само да премине, веднъж да се озове оттатък, а мокрите чаршафи сърдито го блъскаха по лицето и гърдите, нетърпеливо го удряха по гърба и сякаш му заповядваха: „По-бързо, не изоставай! Стегни се! Закъсняваш!”. – Нещастникът, напрегнат до край, се давеше от соления вкус на изхапаните устни, падаше и на четири крака, без да усеща пълзящите синини по ръцете и краката, продължаваше неистовия си поход към неизвестното.
Краят дойде съвсем неочаквано – той изскочи от белия лабиринт, залитна, носен от инерцията на досегашните усилия, но се овладя, застана стабилно и присвил отвикналите си от цветовете очи, започна внимателно да оглежда новото място.
Озърташе се на всички страни и все повече имаше усещането, че е пак там, откъдето тръгна – същата безкрайна зеленина, същият упойващ мирис и дори закачливите слънчеви зайчета намигаха като стари познати, но… всичко беше някак си размито, безплътно, дори и появилите се отнякъде хора приличаха по-скоро на сенки, а говорът им беше преливащ като бълбукането на сапунена пяна.
Отначало доста се уплаши, не че не си беше за страх – от студентската банка да попаднеш в призрачен град. Но после прелетя някаква шантава пеперуда, от смешните й движения му стана весело, топло, интересно и тъкмо събра кураж да се поразтъпче, когато усети познатия шепот – времето беше изтекло и трябваше да поема по обратния път за навън…
Само че сега чаршафите бяха черни и двойно повече, но все така го засипваха с безмилостната си мокрота. Сякаш слизаше към Долната земя и всеки момент пред него щяха да лумнат огньовете на възмездието…
И когато, напълно съсипан и загубил представа за всичко, мислеше, че завинаги ще остане в това ничие пространство, някой пак прецъка осветлението и той се намери в сумрачна стая, завързан за висока кушетка на колелца…
Какво ли не се изговори, когато се завърна освидетелстван като душевноболен – приказките за блудния син и черната овца някак си изобщо не бяха намясто в цялата история, но повечето даваха вид, че го осъждат, задето се е повел с лоша компания и така е посрамил славното име на родния град, а тайно вкъщи, след няколко ракии, пустосваха тази месомелачка, дето заради случайно изтървания паспорт прекара още една невинна душа през чугунените си винтове.
Иначе младежът изглеждаше нормално и като че ли си беше същият, говореше и се смееше както преди, но мечтите за слава и борба безнадеждно потъваха в ежедневието на градските луди, които по цял ден разнасяха безмълвно своите странности из китните улици. Само от време на време отношенията им с подрастващите малчугани загрубяваха и тогава невинните закачки прерастваха в истински сражения.
По време на поредната баталия той се опита да води мирни преговори с жадните за кръв пубертети, но бясната канонада от камъни го помете и после дълго време не можа да дойде на себе си. От наивните дипломатически напъни му останаха няколко цицини и безсмисленото прозвище – “Търговеца”, което много бързо доби популярност.
А тежките преходи продължаваха – по един, по два, понякога му се случваше и по три пъти на ден да достига предела на силите си и най-много се страхуваше да не остане от другата страна, там при чудноватите растения и твари. Като човек с медицински знания, той започна внимателно да следи каква е причината, която отключва всичко това, кое предизвиква цялото това изпитание. Само ако можеше да живее така, че повече да не преминава оттам, да не трябва пак да го връзват и мият с маркучи и да не го тъпчат с лекарства и да се превръща в ходещ мъртвец.
Отначало неговото състояние не правеше никакво впечатление – когато се понесеше из неведомите дебри, околните го виждаха свит на кълбо до някоя стена, с побелели от стискане пръсти и бързо мърдащи устни, понякога се изпускаше или падаше по гръб, но след известно време лицето му порозовяваше, той се изправяше и продължаваше по пътя си, сякаш нищо не е било.
После се затваряше вкъщи и пак започваше да си припомня къде се е случило предния път, какво правеше тъкмо тогава, за какво мислеше…
Отговорът на всичките терзания дойде при едно от поредните пребивавания в “акълоремонтната” – отначало мислеше, че сънува, а после не беше съвсем сигурен, като че ли всичко беше съвсем истинско и годините се връщаха при него – все едно пак беше в шести клас, когато с приятели ходиха за риба, цял ден пляскаха с боси крака, завираха се в подмолите, вечерта вдигна температура, дървеният креват поскърцваше в сладостния унес на треската, а в моментите на ясно съзнание усещаше как топлината от нечия силна прегръдка го обгръща плътно като дебела вълнена завивка. Да, така беше останал завинаги у него рано починалият татко – нервен, свъсен домакин в Съвета, който го възпитаваше сурово, по мъжки, но понякога се увличаше безпаметно в момчешките лудории и предизвикваше възторг и завист в дечурлигата от махалата, а в онази усилна вечер през цялото време прилягваше до него, топлеше го, сменяше изпотените фланелки, даваше му да пие някаква отвара. Междувременно в помътения разсъдък на малкия страдалец се мятаха зелени змии, блуждаеха кървави пламъци, свистяха каменни свлачища и посред цялата тази ужасия, като спасителен кораб, се появяваше умореното бащино лице, което все по-често беше обърнато към малката икона над леглото.
Тогава беше така, а сега… Сега баща му стоеше спокоен, усмихнат и му говореше тихо с позабравения, топъл глас, но това не беше добродушно, приятелско нашепване, а твърди думи, с настойчив, дори заповеднически тон:
– Май си мислиш, че като те оставих, и съм те забравил? И си викаш – баща ми ме забрави, замина, а на мен сега ми е много тежко, като го няма, като не е до мен… Не ми мигай, викаш си го постоянно… Викаш… И животът е несправедлив, за едни има всичко, за други е много тежко, лазят в тинята, давят се с мръсотии… Не е честно, викаш… Душата се задръства у човека, мрази приятели, баща, майка… Намразил е себе си чак… Лошо време е дошло, лошо… А за теб е най-лошо, ти живееш в два свята, береш гайлето и на тези тук, и на онези отсреща… Защо е така, знаеш ли? Не знаеш! Е, досещаш се нещо, но нищо не знаеш, затова дойдох да ти кажа, да разбереш и да не си губиш времето с глупости, а да действаш! Ти трябва да действаш! Ти си мислиш, че някои неща се случват просто така, късметът ни бил такъв, съдбата пожелала… Нищо подобно! Ти си избран да действаш! Когато отиваш там, трябва хубавичко да гледаш и да слушаш, много хубавичко… И после като дойдеш тук, трябва да разкажеш на всички какво си видял, какво си чул! Но трябва да го направиш така, че думите ти да стигнат до всички! До всички! Само твоите думи ще върнат доброто при нас, ще ни пречистят, само от теб зависи на хората отново да се случват хубави неща, да са щастливи, весели, добри, истински, чисти… Независимо какво ще ти мине през главата, без значение от цената, дето ще платиш… Ти трябва да успееш… Ти не си сам… Аз съм с теб! Всички ние тук сме с теб! Помни, твоите думи ще бъдат като жива вода, като самородна перла, като целувка от Бога… С твоите думи ще тръгне Пречистването! Ти си Избраният, трябва да действаш!
Няма нищо по-самоуверено и непоколебимо от човек, който е прозрял смисъла на своето съществуване. Изпълнен с вяра и сила, той гледа презрително на всякакви стихии и прегради и крачи здраво по предначертания път, без да губи време в самосъжаление, съмнения и глупави въпроси.
Точно така стана и с Търговеца – нямаше вече груби санитари, шепи с хапове и захабени инжекции, нямаше детски гонитби и търкаляне по улиците, и ако преди всячески се мъчеше да разреди, дори да спре, сега напротив – искаше колкото се може повече да ходи до другото място, правеше опити да докосва, дори да разговаря с хората, животните, цветята…
Само едно не му беше никак ясно, а пусто му изхвръкна от акъла да попита, пък и баща му не каза нищо – по какъв начин, под каква форма да поднесе своите думи… какво точно трябва да представляват…
Случи се така, че в киното беше организирана творческа среща и на градчето гостува цяла група, в която имаше поет, композитор, певец, актьор, литературен критик, художник, изобщо едни от най-изтъкнатите имена в българското изкуство. Вечерта започна с рецитации, рисуване, свирене, пеене, а накрая се превърна в задушевен разговор за философията, психологията на музиката, за връзката между текста и нотите, за смисъла на изпятите сълзи и усмивки.
Притихнал на задния ред, Търговеца с наслада слушаше изпълненията, разговорите, подсмърчаше заедно с всички на най-красивите моменти и изведнъж разбра, че товарът, който мъкне и трупа, ще бъде песен и само песен. Нищо друго!
В нея ще има всичко, всичко: веселие, мъдрост, тъга, дяволитост; трябва да сочи напред и да гради основи, да носи разум и да заразява с патриотизъм, а може да идва направо от фронтовата полоса, оттам, където животът е обявил дуел на смъртта, или от кормилото на комбайна, дето плува в мирните жита… Точно така, най-много за мира и свободата, за безгрижните дни, но и миналото не трябва да се забравя… Трябва да има всичко, всичко… Това всичко, дето ще пречисти всички…
И музика трябва да има… А дали няма да е по-добре всичко да е на руски… Примерно да я изпълни някой голям… Йосиф Кобзон… До колко много хора ще стигне… На колко много ще помогне… Така де, азбука и език сме им дали, защо да не им дадем и тази песен!… Но не, я по-добре по нашенски да бъде, те, чудесата, нямат език и родина… Те са за всички, които носят доброто в сърцата си…
След като си изясни и това, той отдаде на делото целия си устрем и сериозност, с които навремето разучаваше читалищните сценки и зубреше медицинските термини, но докато преди времето, когато беше “там”, преминаваше незабележимо, сега всичко протичаше с гръм и трясък и всъщност така започнаха “спектаклите”, които обръщаха понякога целия град наопаки.
Съвсем делнични бяха станали здравните прегледи, които устройваше през няколко седмици – обикновено разполагаше сгъваемата си масичка на някой от тротоарите и с неизменната бяла престилка започваше да спира минувачите и да им задава въпроси, а когато някой му се вържеше на акъла (обикновено това беше негов брат по съдба), той го караше да се съблече, почукваше тялото с пръсти, караше го да кляка, мереше пулса, а накрая изписваше рецепти с нужните лекарства. Веднага след като приключеше с “приемното” време, си събираше инструментариума и хукваше – ту да цепи дърва с циганите, ту да носи пясък, вар и цимент в Топливо, или разтоварваше камиони със зеленчуци край пазара…
Веднъж една жена припадна на опашката за хляб, Търговеца изникна незнайно откъде, измъкна кухненски нож и пред ужасените зяпачи внимателно разтвори устата, измъкна вдървения език и така я спаси от задушаване.
Хората се смайваха от енергията, с която се носеше напред-назад и вършеше непонятните си неща, а той бързаше да навакса изгубеното, страхуваше се, че няма да му стигне времето, а няма право на провал, човечеството разчита на него, нуждае се от него… Само от него зависи по-сетнешният живот и той ще успее, ще успее…
Ех, ако знаеха тези, само ако знаеха, че когато рано сутрин на поповата чешмичка си мие зъбите с крем за бръснене и размазва пухкавата белота по лицето и косата си, всъщност е “там”, при другите хора, в другия живот и се носи из облачна тишина, напоена с боровинков сок и дъх на ела…
А щом додрапаше до някой пчелин, той се събличаше гол, допираше слушалката до първия попаднал кошер и в сърцето му заехтяваше тропотът на войнишки ботуши, съскането на танкови вериги… Сякаш чуваше пулса на цялата земя, а през това време пчелите кацаха, лазеха по него и на няколко пъти се прибираше ухилен, разрошен, целият покрит със златистите им телца, за ужас на всички, които го срещаха – дори се пусна слух, че в градчето се е появил Снежният човек, което наложи да бъде изпратен за доста дълго в така омразното му лечебно заведение.
Всички подобни премеждия го зареждаха с думи, изрази, образи и той търпеше всички несгоди, защото знаеше, че крайната цел е все по-близо и по-близо. Макар че не е поет, че няма талант, успя да прочете няколко подходящи книги и воден от ръката на Провидението, ще успее, ще я направи тази песен, разбира се, няма да е идеална, въпреки че трябва да е такава! Трябва да е нещо, дето не е казвано досега, нещо нечувано… Затова избра да е песен, щото не му се удаваха тези пусти рими, а виж… там при песента е важен ритъмът, важно е музиката да обича думите… А затова трябваше да е изряден, последователен, точен…
И наистина беше такъв, не се отпускаше и за миг, каквото и да става. Редът си беше ред и ще си остане ред дълго след като него го няма… Ето например всеки път като си получеше пенсията, Търговеца отиваше в библиотеката, изваждаше линийка, измерваше всяка банкнота и си записваше в специалния тефтер – ширина, дължина, серия и пореден номер… И с думите се отнасяше така – коя при кое преминаване е донесена, какво означава, какво иска да каже и май нещата взеха да се получават, взе да се оформя нещо – засега много първично и слабо, но ето: “Котвите премазват дълбинни рибки във морето” или “Жадна пръст се рони като дим”…
А понякога го намираха легнал из поляните в парка или подпрян на някое дърво, примрял, загледан в една точка: “Газирала му се е плюнката!” – подхвърляха подигравателно, а не знаеха, че той се опитва да събере в очите си целия свят, цялата природа с неповторимите звуци, игри, аромати…, да събере и държи тези красоти в себе си, докато станат едно цяло, и всичко това от самосебе си ще се излее, ще посребри душите на всички земни твари…
Но затишието не продължаваше дълго и всяка следваща история надминаваше предишните, като нещата понякога излизаха от всякакъв контрол.
Веднъж група чуждестранни туристи, докато разглеждаха реставрираните възрожденски сгради в стария квартал, се натъкнаха на ужасяваща, според тяхните представи, гледка, когато минаха край къщата на Търговеца, който тъкмо беше остригал сакатата си майка нула номер и миеше с градинския маркуч сбръчканото, занемарено тяло на двора – вдигна се олелия, наложи се пак милиционерска намеса, а работата едва не се превърна в дипломатически скандал.
Най-потърпевш беше Търговеца, понеже го прекъснаха, тъкмо като беше навлязъл надълбоко и пред очите му силата на струята събаряше и мачкаше всичко, както куршумите съскат и събарят солдатите, същински пшенични стъбла в безкрайното руско поле… Страхотно се получава, виж колко еднакви думи, ако се наложи, ще са в помощ на преводача. Ама само как звучи: “Оловната градушка поваля хлебородни класове”…
Годините си минаваха, косите сивееха, а в България ставаха кое от кое по-големи чудеса… Заразени от насажданите с години злоба и лицемерие, под лозунгите за борба с лошото хората унищожаваха създаденото с пот и кръв от поколения, а под загрижената маска на човеколюбие и свобода избуяваха жилестите бурени на тъмните сили.
Както никога досега, Търговеца чувстваше, че са нужни неговите думи. Но дали времето вече беше дошло, дали всичко беше така, както трябваше да бъде… Баща му така и не се появи повече, а можеше поне с нещо да му подскаже, нещо мъничко, дето ще отприщи песента и тя ще се понесе… или още е горчива и мътна като младо вино…
Изпълненията му бяха засенчени от главозамайващия цирк, в който се беше превърнала цялата страна, вече никой не обръщаше внимание на немощните щуротии, лудницата беше забравила отдавна за него, но ставаше все по-тежко да пресича степаната мокра граница. Колкото минаваше времето, все повече му се искаше да не се връща никога, а да остане там, при заблудените светлинки, меките звуци и хората с прозрачни очи.
В началото на юни се провеждаше фолклорен фестивал – пред белокаменната естрада в края на парка се бяха събрали оркестри и танцови ансамбли от няколко града, настройваха се инструменти, разпяваха се солисти, виеха се хорà…
Още първия път, когато отиде да позяпа, Търговеца започна да усеща, че с него се случва нещо странно – вместо шарените носии и усмихнати лица, които се носеха шеметно по сцената, той виждаше… себе си, застанал пред микрофона, с протегнати ръце към публиката, и всички тези усмивки, цялото това щастие беше предизвикано от неговата песен…
На следващата вечер всичко се повтори, той сякаш се беше вмъкнал в чуждо тяло, което не му се подчиняваше, просто стоеше, гледаше, сърцето напираше заплашително навън, а вкочанената му уста едва пропускаше навън ивици сивкава слюнка с дъх на изгоряла гума.
През нощта на няколко пъти преминава през чаршафеното чистилище, отива и се връща, отива и се връща, но и от двете страни цареше някаква пустош, като че всичко беше изтрито безвъзвратно, а дали това не беше знакът?… Май наистина времето е дошло, цялото слово е донесено отдавна, вече е прекипяло, избистрено и готово да излезе, да се втурне и да положи животворното начало…
Закриването на събора щеше да е в събота, като организаторите разчитаха, че хубавото време и почивният ден ще осигурят много зрители за награждаванията и заключителните концерти – на същото се надяваше и Търговеца.
Той осъмна, скрит в боровата горичка, като наблюдаваше нагласянето на техниката, идването на ранобудните участници, репетициите, а щом над изпълнената с хора поляна се понесоха божествените фолклорни напеви, той се притули зад трафопоста и зачака…
А когато завърши поредното изпълнение, използва суматохата, изтича до микрофона, пое въздух и запя…
Отначало гостите помислиха, че сигурно е част от програмата и даже започнаха да аплодират, но в един момент разбраха каква е работата и се започна едно дюдюдкане, свиркане, една бирена бутилка го уцели по главата, а той бързаше, виждаше, че не му остава много време, а трябваше да извади от себе си цялото гъмжило, което страдалчески беше носил толкова много години, да им покаже нужната посока, да съживи закърнялата любов и да вдъхне достатъчно сили и вяра…
Успяха да спрат звука, но той продължаваше, понасяйки подигравките и подхвърлените боклуци, а само Бащата – старият луд циганин, с когото рамо до рамо прехвърляха тежките торби и щайги, само той потропваше втренчено с крак, дирижираше с ръце, а край очите му блестяха безброй слънчеви капчици.
После нещата се развиваха много бързо. Търговеца ясно виждаше как отдясно си проправят път три фуражки, и от другите страни започнаха да го обграждат, напъна се за последно, изстреля всичко като скоропоговорка, хукна напряко през сцената и се шмугна между вековните дървета…
Като насън се прибра вкъщи, нещо силно го душеше, той обикаляше из стаите като ранено животно, отваряше вратичките на всички шкафчета, събаряше дрехи и вещи по земята, намери флаконче от парфюма на починалата си майка, подуши го и като че ли му стана по-леко, но пък сега му притъмня пред очите, уж всички пердета бяха вдигнати, трябваше да е ослепително светло, а все едно беше дълбок подземен тунел, даже взе да трепери от студ, започна да пуска всички лампи, намери една кесия със свещи, започна да ги пали една по една и да ги залепя където свари, после наблъска печката с каквото му попадна и цъкна с кибрита, от мазето донесе три клеясали газени лампи, поизтърка ги и когато през мръсните им стъкла започнаха да се забелязват несигурни пламъци, той се отпусна тежко на бащиния стол, примижа и в миг се озова на незименната полянка, въздъхна, отчаяно се втурна напред и като се намери от другата страна, пребит и каталясал, усети как го обзема познатото спокойствие. Когато се обърна и видя, че това, от което се измъкна, се е превърнало в непристъпна стена от бетон, той разбра, че най-сетне е отишъл у дома, където го очакват само щастливи дни… Завинаги…
Откриха полуизгорялото му тяло, с широко отворени, замечтани очи, а в градчето недоумяваха как изобщо е могло да оцелее нещо при всичката импрегнирана дървения и как огънят не се е развихрил и върху останалите “Паметници на културата”…
Погребаха Търговеца на държавни разноски и много скоро забравиха за него, но Бащата, докато ходеше напред-назад, все си намираше работа край тези, които присъстваха тогава на естрадата, подпитваше ги разни неща и се отдалечаваше със загадъчен вид, по едно време се сдуши нещо с пенсионирания даскал по литература – разхождаха се заедно, шушукаха по пейките, записваха разни работи в стар, мазен тефтер и по едно време се дочу, че двамата са успели да възстановят “цялата дивотия, дето тогава я измуча лудият”, ама дали наистина е така, за какво им трябва, какво ще я правят… Може ли човек да разбере какво се върти в чалнатите им глави…
Ако ви дойде път да посетите китното балканско градче, като разгледате патинясалите паметници, исторически местности и музеи, а очите ви се изморят от природни красоти, отидете на гробището… Да, точно там, като минете по мостчето, влизате през ръждясалия вратник, от къщичката завивате вляво и се изкачвате най-горе, при новите места, откъдето като на длан се вижда всичко – точно пред вас, като от нищото, ще се появи един занемарен гроб без цветя, кандило и мрамор… На пръв поглед само разкривената арматурна оградка подсказва, че тук все пак е пипала човешка ръка, но ако се вгледате внимателно и разгърнете избуялия балдаран, ще видите каменна плоча със странна форма, на която с разкривени букви е изсечено:

Аз знам, че пак ще бъда там,
където слънцето ме срещна с най-истинските хора…
Аз знам, че пак ще бъда там,
където казах най-красивите си думи…
И там, където с тъжната луна изпратихме най-лудата любов…
И там, където под земята лежат най-близките души…
Аз знам…
Аз знам, че пак ще бъда там…

 

Всички разкази от сборника “Заличаване”

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!