Начало » Подарък

Подарък

От известно време старицата заспиваше трудно и затова се ядоса много, когато в най-сладкия сън някой отвън започна да вика.
– Лельо Миче, лельо Миче! – не се виждаше кой стои зад дървената портичка, но гласът беше познат и тя, успокоена, светна външната лампа.
– Лельо, мама си почина… – щерката на най-добрата й приятелка, само по нощница, потръпваше от нощния хлад.
– Оох, оох, сегинка, чедооо… Ида, ида, ки… – двете бяха акранки, но от скоро Вълка я връхлетяха болести, залежа се, докторите уж даваха надежда, че ще си поживее още мъничко. Явно Бог беше решил друго.
Тресящата се от студ и плач Вълкина дъщеря се запъти към горната махала, за да извика някаква далечна роднина, която също нямаше телефон, а Мария продължи по тъмните улици и не след дълго се озова пред познатия, обичан праг и със страх пристъпи вътре.
С разтворените си врати и включено осветление, двуетажната каменна къща приличаше на средновековен замък, в който се готвеха за годишния господарски бал, само дето всичко тънеше в тежка, пуста тишина, не се чуваше дори и една от нощните гадинки, които друг път раздираха нощта с всевъзможните си звуци.
Дори в такъв момент й беше неудобно да ходи обута в този дом, където най-близките хора я посрещаха толкова пъти, а сега, въпреки дебелия килим, стъпките отекваха в празните коридори и само едва доловимата лекарска миризма показваше, че доскоро тук е имало много болка и една праведна душа е поела по вечния си път.
Досега някак се сдържаше, но като влезе в хола и съзря тялото на своята другарка, отпуснато върху дивана, всичко й се стори толкова ужасно, толкова несправедливо… Тя просто не издържа, свлече се на пода и занарежда през сълзи:
– Ех, Въле, Вълеее… Сестрицооо, на кого ме остави, Вълеее, к`ва ми беше хубаа, Вълеее, и как те хвана таз болест, вдън земята черна да са продъни, данооо, ки… Вълеее, барем мъките свършиха вече, сестрооо, ки… – Покойната сякаш бе дълбоко заспала, със светнало, успокоено лице, а разгърдената ризка, където докторът беше ударил инжекцията, й придаваше толкова хрисим и безпомощен вид, че Мария усещаше как още съвсем малко, много малко, няма да издържи и с нея ще се случи нещо страшно. Но каквото и да става, тя беше длъжна, трябваше да изпроводи приятелката си по човешки, тази мисъл й помогна да се вземе в ръце, да отиде в банята, за да стопли вода, а после да нагласи всичко нужно за измиването, обличането и всички останали работи, дето щяха да са нужни на Вълка за последното й пътуване.
Те се имаха от цял един живот, още от онези гладни години, когато циганчета, турчета и българчета живееха заедно и задружно прекарваха дните в игри или като помагаха в черната работа на майките и бащите си.
Напук на крайната бедност, те не се спираха на едно място и като нямаха модерни играчки, си устройваха цели представления в гората или полето, а за реквизит използваха оцапани инструменти или най-различни къщни предмети. Веднъж, както се бяха залисали, едно комшийче изтърва старото си бабино вретено и извади дясното око на Мария.
Много болеше… Все едно огромен бъзел бе забил отровното си жило в нея, мърдаше го наляво-надясно и превръщаше мозъка й във воняща пихтия, а тя, колкото си беше слабичка, се свиваше на кълбо, трепереше като голишарче, стенеше, а немощните й ръце все посягаха да измъкнат този раздиращ огън…
Добре, че беше Вълка – по пътя към болницата и после в линейката за Сливен тя прегръщаше и целуваше невръстната страдалка или я стискаше за китките, шепнеше в ухото й топли, майчински думи и като по чудо някак всичко утихваше, даже й ставаше светло, уютно, все едно си беше вкъщи, на любимото местенце между стената и очуканата печка.
После, когато Мария се прибра, вярната приятелка беше плътно до нея, постоянно я хранеше с мед и горски плодове, за да има сила и раната да зараства, отнейде изнамери някакъв, уж специален мехлем, точно за такива случаи, а когато окото съвсем се слепна и заприлича на ошавена слива, Вълка донесе една кърпа червени камъчета от “вълшебната” скала “Мира”, които имали голяма сила и ако редовно налагаш с тях болното място, рано или късно зрението ще се появи отново.
От своя страна, двете семейства – измъчените цигани дървари, дето още не можеха да се съвземат от бедата, сполетяла чедото им, и родителите на Вълка, които също не подвиваха по цял ден крак в шперплатената фабрика – се радваха на тяхното другаруване и гледаха как момичетата растат заедно, готови на всякакви жертви една за друга.
И когато есента събра децата по класните стаи, от нещастния случай беше останал само тъжен спомен, който щеше да е изчезнал и съвсем, ако буйните хлапета, чули-недочули, от злоба или просто за забавление не бяха започнали да я наричат “Куката”… Мария Куката…
А сега тя съвестно бъркаше под леглата и ровеше в шкафчетата, понеже преди време беше надлежно инструктирана къде са парите, дрехите, одеалата и другите нужни за погребението неща, спомняше си с умиление за преживените трудности и чистата сестринска обич, която ги свързаше през отминалите дни, и уж всичко беше готово, но все не можеше и не можеше да открие свещите…
След като обарьоса всички стаи, тя се върна в хола, за кой ли път взе да търси из секцията и пак заговори на мъртвата:
– Сестро, сестрооо… Колко преживяхме, сестро, колко лошо мина през нашите глави, ки… Ама и кво хубуу ни беше двете, ки! – продължаваше да отваря кутии и да развива разни пакети. – Помниш ли онзи, Партиеца, ки… Как гореше по тебе? Ама и ти… аслъ такваз хубавица беше, ки… И тез свещи, ки… Пусти, опустели, ки…
И двете приятелки нямаха никакво влечение към политиката и гледаха да стоят встрани от нея, но, уви, едни от най-лошите неща в живота им бяха свързани с действията, или по-скоро с деятелите на народната власт.
По него време работеха заедно в Смесеното автостопанство, Вълка беше във финансовата служба, а Мария – прислужничка, всичко беше наред, работата не беше трудна, колективът и заплащането бяха добри, докато на хоризонта не се пръкна новият партиен секретар…
Всъщност го знаеха отдавна – вечно хилнато, червенобузесто момче, което първо беше шофьор в родното си село, после отговаряше там за комсомолците и след това, ни в клин, ни в ръкав, го изтеглиха в града и му повериха идейното ръководство на транспортните работници.
Отначало той беше като в небрано лозе, мишкуваше нещо по коридорите, заключваше се в кабинета си – всячески се опитваше да остане незабележим, но като го наградиха няколко пъти за постигнати успехи, след това го изпратиха на курсове за усъвършенстване на кадрите и оттам се върна съвсем друг човек.
То даже не можеше да се нарече човек – с модни дрехи, надменен поглед и началнически глас, той така беше навирил гребена, че дори директорът започна да бие отбой и да му върви по гайдата.
Стана обичайно секретарят да се меси в чисто технически въпроси, да командва и да забърква големи каши, а щом видя, че всичко му е позволено и му се разминават и най-големите бели, взе да се усеща в сила и започна да се проявява като разгонено животно, същински изтърван хайгър с треперещи ноздри и пяна по устата.
Засуканите дамски същества в ДАП-а, от своя страна, изпаднаха в положение на непрестанен любовен тероризъм – то не бяха заплахи за наказания и уволнения, проблеми с партийното членство, шантажи с купоните за храна, картите за почивка и жилфонда, а от едно време нататък партийният Казанова в тесен кръг се хвалеше как му отварят всяка врата, на която похлопа, и изобщо при него “няма празно”…
Но всичките му прехвалени тактики и стратегии удариха на камък при честната и скромна счетоводителка – тя беше една от градските красавици, но, за разлика от другите, си гледаше работата и семейството, без да се замесва в никакви истории.
Отначало Вълка се опитваше да се крие и да го заобикаля, а при среща да обърне всичко на шега, само и само да не се разчуе, да не й пуснат дума, мислеше, че с времето той ще спре, ще се откаже от домогванията до нейното тяло, но тези игрички толкова дразнеха секретаря, че неговото наранено себелюбие започна да избива в откровена агресия – като успееше да я издебне някъде, стискаше я силно за ръцете, за врата, търкаше се в нея, щипеше я най-жестоко, шепнеше й мръсотии и закани, а тя, примряла от страх и срам, едвам успяваше да се откопчи и все й се струваше, че следващия път няма да може да се измъкне, и тогава ще се случи най-ужасното… След това оставаше само едно – да си сложи въжето или да скочи някъде от много високо, а беше толкова млада и хубава, имаше добър съпруг и здрави дечица.
Като гледаше как животът й изтича като сух пясък между пръстите, тя се нажаляваше и се спотаяваше някъде, докато се нареве на воля и се приведе в ред, но веднъж през работно време, докато бършеше сълзи и се тресеше от нерви, пред нея застана вярната й приятелка.
По това време, дали заради сприхавия характер, или неизчерпимата жизненост, но детският прякор на Мария беше малко изменен и от много години я наричаха “Кукуто”, а появата й на някое място винаги беше съпроводена от здраво анонимно кукане, на което тя отговаряше с най-безобразни псувни и клетви, а успееше ли да открие затулените подигравчии, тогава ставаше страшно – сякаш се взривяваше, надаваше невъобразими крясъци и хукваше подире им, като ги замеряше с каквото й попадне.
И сега, докато прегръщаше и утешаваше свитата като бебе Вълка, полека-лека от несвързаните, накъсани от хлипането думи тя започна да разбира какво е тежало на сестрицата й, защо се е държала странно и какви бесове са я мъчили толкова време.
Двете поседяха, поговориха още малко, след това успокоената страдалка се върна обратно в канцеларията, а Мария, набрала всичката злоба на земята, хукна да търси партийния секретар из сградата, отваряше и затваряше врати, оглеждаше и разпитваше, после мина на бегом из работилницата, из акумулаторното и все чуваше, че тъкмо бил тук, че за малко го изтървала – хората втрещено гледаха разрошената коса и бликащият от кръвясалото око гняв, зад гърба й сочеха челата си с пръст, а тя като хала продължаваше нататък, докато накрая го сгащи в общата тоалетна, под липите в края на двора.
Понеже не беше сигурна дали е сам, тя отвори вратата и с измамен гласец подвикна:
– Има ли някой, ще чистим… – и когато от едната кабинка се дочу омразното мучене, тя грабна голямата пълна кофа, с всичка сила я лисна под вратата и започна да крещи:
– Излез, бе, мераклията! Ела с мен опитай, да видим мъж ли си, лайно ли си… С мен, с мен опитай…
В настаналата суматоха успяха да я хванат, но двама яки шофьори едвам я удържаха, а докато го отвеждаха със смъкнати гащи и целия омазан в собствените си нечистотии, той трепереше истерично и повтаряше пискливо:
– Таз дивесница… Махнете я от мен… Махнете я… Махнете я…
Скандалът след това беше огромен, идва специална комисия, след което злополучният любовчия безславно се върна в родното село, но на двете приятелки се наложи да си търсят нова работа. Когато Вълка беше назначена в лампения завод, не след дълго Мария също я последва…
Навън завиделяваше, къщата взе да се пълни с хора, ковчегът беше нагласен на две табуретки в хола, а свещите така и не се намериха и сега, край трептящия и пукащ фитил на останалото кой знае от кога кандилце, Мария внимателно обличаше своята приятелка и продължаваше дрезгавия си монолог:
– Ама, хубаво ни беше там, ки… И работа много, и много смях, ки… Как само се хилихме кат тикви, ки… Помниш ли, сестрице, онез вечеринки…
Публична тайна беше, че предприятието имаше двойно предназначение – в единия цех правеха осветителните чаркове, а другият се водеше секретен и там се произвеждаха оръжейни части, които после заминаваха за братските страни, и когато приключеше успешно поредният договор, ръководството организираше пищни банкети, или както казваха: “Празнуваме белите коси на шефа” – заради директора, който се вайкаше, че от всяка завършена поръчка му побелява по един косъм на главата.
Именно от томболата на такова тържество Мария спечели прословутия “ВЕФ” , дето постоянно го разнасяше с опъната антена и усилен докрай звук, а тези, които я срещаха, с интерес наблюдаваха живите, разнежени бръчки и отнесената усмивка – сякаш знаеше нещо, което другите никога нямаше да научат.
През един най-обикновен ден, в обедната почивка, Вълка нехайно подхвърли:
– Сестро, не искаш ли да те оженим? – свалянето на бай Тошо с цялата принадлежна олелия през последните години не можаха да шашнат Мария така, както сега:
– Ма, сестрицо, ма, кой ще ме вземе мене!… Не видиш ли на к`во приличам, и в годинки съм вече…
– Ти кажи, че искаш, пък останалото остави на мен…
По това време се бяха нароили всевъзможни издания, където всеки се упражняваше на тема държавност, демокрация, свобода, и в много от тях имаше рубрики от типа “Намери ме!”, “Адрес 1000”, “Тя и той”. Двете приятелки, след като набелязаха няколко по-нормални вестници, започнаха да пускат обяви от името на Мария и останаха изненадани от това, колко много писма започнаха да се получават от разведени, вдовци и ергени в средна и не толкова средна възраст.
Тази работа изискваше голямо напрежение – че сортирай писмата, че помни кой какво те е питал и мисли как да му отговаряш, дори мъжът и децата на Вълка бяха впрегнати във важната кореспонденция, но въпреки задружните усилия дълго време не се мяркаше нищо подходящо на хоризонта.
Почти се бяха отчаяли, когато един от кандидатите започна да изпъква – изразяваше се грамотно и стегнато, разказваше интересни неща за себе си, изобщо изглеждаше вежлив и начетен човек, пенсиониран военен, децата му се разпиляли, жена му починала и той търсеше спокойствие, топлина и разбирателство.
Купчинката пликове и листи растеше, размениха си снимки, говориха си за спестовни книжки и за няколко месеца отношенията се задълбочиха дотолкова, че започнаха да уговарят дата за сватбата.
Животът на Мария се промени много, тя взе да се заседява пред огледалото, да си маже напуканите ръце с разни кремове, купи си ново бельо и някоя друга дрешка, по цял ден не я свърташе на едно място, представяше си как ще си живеят, как ще му прави манджици, ще го пере, ще шета, а той ще си чете нещо на масата и ще помръдва важно с мустаци.
А вечер, останеше ли сама, на гости идваха черните мисли за досегашното самотно тегло, за обезобразеното лице и вечните подигравки, които отдавна бяха стъпкали всички мечти за мъжки ласки, за семейство и нормален живот, тя стискаше зъби, страхуваше се, че всичко това ще изскочи от нея, ще избие навън… Дори не й стигаше смелост да си представи какво ще стане, но идваше новият ден и тя се изпълваше с вяра, че всичко ще е наред, а щом се сетеше за сериозните физиономии на съпруга си, прихваше като ученичка.
Бяха се разбрали женихът първо да донесе малко багаж, да се видят най-сетне наживо, пък и доста неща трябваше да се обсъдят, но когато дойде уречената дата, цялото Вълкино домочадие се беше наредило като за изложба в китното дворче, развълнувани, зачервени, а най-притеснена от всички беше виновницата за събитието – облечена в нова рокля, с нови обувки, грижливо вчесана и гримирана, тя неволно подскачаше при всяко по-силно автомобилно ръмжене или затръшване на врата.
А щом дългочаканият гост се появи, всички му станаха на крака, той се здрависа вежливо, после застана пред вцепенената си избраница, целуна й ръка, и докато тя полагаше нечовешки усилия да сдържи сълзите си и да свърже няколко думи, бъдещият стопанин я подмина и започна да оглежда къщата, стария сайвант и градинката, като на места спираше, почука по гредите, стри две-три бучки пръст в ръката си, замислено бърчеше чело и цупеше устни…
После, когато сложиха трапезата, Мария седна до него, слушаше твърдия, свикнал да командва, глас, примираше от радост при всяко неволно докосване на крака му под масата, и всичко беше прекрасно. Само я мъчеха напразните опити да надникне в така желаните очи. Тя просто искаше да види дали е добър и честен, така беше чувала още от майка си, но погледът му се плъзгаше безразлично по нея и бягаше встрани.
Броените часове са като спестените пари – трупат се бавно и трудно, ала изчезват за миг – тъкмо душите се отпуснаха, приказката потръгна и трябваше вече да се разделят, а бъдещата булка изпитваше странна, необяснима тревога, уж с напредване на деня нещата ставаха все по-прекрасни, избистриха всички важни въпроси, но нещо все не й даваше мира, ето сега си взеха довиждане, имаше прегръдки, целувки и трябваше да е радостна и доволна, а то…
Чак след два дни откриха, че няма нищо в стаята, където запасният старшина трябваше да си е оставил вещите, притесниха се, веднага опитаха да му се обадят, но всичките поръчки в пощата бяха неуспешни, пуснаха му телеграма, после няколко писма, но той беше изчезнал безследно, дори отидоха в милицията, но там им се изсмяха и казаха, че няма налице нито измама, нито кражба или каквото да е престъпление, и изобщо ги посъветваха да забравят за него и да си гледат живота.
За учудване и на самата себе си, Мария изобщо не страдаше, нямаше никакви драми, напротив, даже сега се чувстваше по-добре, когато нещата си дойдоха на мястото, само понякога и ставаше тъжничко, като се сетеше за така и неносената булчинска рокля….
От самото начало тя беше против такова разточителство, пък и разбираше, че не й приляга да се кипри като млада невеста, но навие ли си нещо Вълка – няма смисъл от никакви спорове… Е, протестира вяло, помрънка за цвят, но в края на краищата си взеха отпуск, тръгнаха за Сливен, после минаха през Пловдив, но нали времето беше смутно – нито още държавно, нито вече частно, накрая опряха до столицата, в затънтен квартал, където по всички правила на конспирацията отидоха до задната врата на една потребителна кооперация и след съответното кодово почукване и подраскване отвътре се подаде една ръка, взе парите и след кратко шумолене им подаде заветния бял плат, прилежно завит в амбалажна хартия.
Така си и остана тази рокля в скрина, не й даваше сърце да я наръси с нафталин, от време на време я раздипляше на леглото, спомняше си с усмивка за всичко хубаво, свързано с нея, даже ги накара да й обещаят, че в последния час ще я пременят, хем да спазят древния обичай, хем да изглежда щастлива и добра.
А ето, че сега тя трябва да проводи нататък Вълка, а за нея кой щеше да се погрижи, кой ще я нагласи по човешки, като вече никому не е нужна…
След като всичко беше готово, Мария отиде да извика мъжете, които щяха да положат тялото в ковчега, че трябваше да пускат вече дошлите хора, после поговори с една съседка, изпи чаша вода и когато се върна, мислеше да направи и да каже още неща, но скръбта по обичаната сестрица и опустошителните спомени си казаха думата – тя се отпусна безсилно върху един стол и уморено подпря глава на стената.


По едно време й стана хладно и се огледа за кафявото вълнено сако втора употреба, което метна някъде в бързината още като дойде, сега не помнеше къде, ама просто нямаше сили да стане да го издири и тъкмо щеше да помоли да донесат нещо да се наметне, когато видя, че… не, това не можеше да бъде, тя разтърка умореното си око и пак се втренчи в невероятната гледка – дали по погрешка, или от невнимание, но изтърканата дрешка беше облечена на мъртвото тяло…
Както беше студено, изведнъж така се препоти, така й пресъхна устата и заглъхнаха ушите – добре, че беше седнала, иначе щеше да се строполи на място, а сега успя да се овладее, гледаше да не се изложи пред хората, които ходеха напред-назад, но то беше толкова зловещо – дрехата на жив да я сложиш на умрял човек, какво ли значи това…
Дали показва, че живият скоро ще отиде при умрелия, или пък умрелият ще закриля живия, а може би… Не стига това суеверие, ами джобовете бяха пълни, и то оставù разните дреболийки, но вътре държеше портмонето и паспорта.
Тя издебна, когато поредните баби излязоха, и се приближи с разлюлени крака, ослуша се и тъкмо да бръкне, когато някакъв роднина мина през стаята, за да отиде на терасата. Сърцето й щеше да се пръсне! Дали да не остави всичко и просто да си извади нови документи. Тя пак посегна, но сега пък в коридора нещо издрънча и така подскочи, без малко да обърне приятелката си на пода, а докато се успокои, дойдоха пак някакви познати. Изчака ги и най-накрая успя да си вземе нещата, после едвам се дотътри отново до стола, с трепереща ръка прекръсти Вълка и прошепна:
– Подарявам ти го, сестрице… Дано пази топличко от мен, да не мръзнеш, ки, там в студената земя… Доде дода при теб…

 

Всички разкази от сборника “Заличаване”

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!