Начало » Писане и четене…

Писане и четене…

  Книгите съществуват за да ни напомнят

                                                                     какви магарета и глупци сме…

                                                                                                                              проф. Фейбър

    
Кога ли се случи това? Не беше много отдавна, но дали през 2004 или 2005 година, нямам никакъв спомен. Ама това не е толкова важно. Голямата читалня на Търновската библиотека се пръскаше по шевовете – студенти, учители, ученици, граждани бяха дошли да се срещнат с Творците. Ще кажете – какво толкова, творци под път и над… Да де, ама не какви да е творци, а Ръководството на съюза! И съюзът не е някакво семпло маргиналче (сори за чуждиците), а Съюзът на Българските писатели! Събитие с национално значение!
И хората – кой по-богат, кой по-бедничък, облечени официално, с цвете в ръка тръпнеха в очакване на реки от елейни слова. Тръпнех и аз! Представиха гостите и литературната вечер започна. Да кажем, че Председателят от кумова срама скалъпи едно словце, но след това… настанаха часове на досада и ужас. Срещата се превърна във вътрешноведомствен скандал, в който литературните въпроси бяха безсрамно изтикани от обсъждане на членството в съюза – кой има право да членува, трябват ли още поръчители, дали да се направи пререгистрация на всички…
Залата мълчеше… Не, по правилно е така – залата немееше! Големите писатели се дърлеха като в парламента. Викаха, думкаха по масите, един даже обърна демонстративно гръб на останалите и през цялото време сякаш хипнотизираше портрета на Петко Славейков. Залата немееше! Тук  безшумна прозявка, там неволно изтърван букет.
Един зрител не издържа, стана и ги прекъсна:
–  Вие за какво сте се събрали тук?
– Ами, Господине, обсъждаме писателските проблеми. – мазно му отговори Председателят.
– Простете, не чух – писателски проблеми ли казахте? Къде виждате тук писатели? – човекът се тресеше от гняв. – Ти ли си писател, бе? Ти?! Че аз сефте ти чух името тая вечер!…
Еее, как можаха да го измислят този празник на писмеността и културата да е точно на 24 май!  Вместо в ума безгрижно да подскачат мисли за почивка, петзвездни хотели и тропически курорти, от тъмното изпълзяват змиите на завистта, клюкарщината и безсилието. Ще кажете, че много сгъстих краските. Дали? Я погледнете нашата… А сега де, избяга ми думата. Там актьори, писатели, певци и учители – как ги наричаха?  Не, не духовни водачи на нацията. Нещо друго беше, в женски род – инте… интерференция, индулгенция… Ама това не е толкова важно. Хората не спят, не ядат, не…, изобщо земните неща не ги вълнуват. Важно е само едно – по някое радио, телевизия, списание, дори и махленско вестниче да се чуе думата „Номиниран”, „Лауреат”, „Награден”.
Ами така де, как може да кажеш, че си Писател, ако нямаш на портмантото пет-шестнайсет грамоти, ако Н-ският министър на Култобразованието, идиотски ухилен, не те е потупал по рамото, пък ако ти е връчил и пликче…
Помните как проф. Фейбър наставляваше Монтег: – „Добрите писатели често се докосват до живота. Посредствените само повърхностно го погалват с ръка. Слабите направо го изнасилват и го хвърлят на боклука”
Как ли би звучало това в нашите условия? Може би така:
– „Добрите писатели често се докосват до Министъра, пишат в „Труд” и вземат трицифрени хонорари. Посредствените писатели мечтаят да се докоснат до Министъра, да пишат в „Труд” и да вземат трицифрени хонорари. Слабите писатели нямат право да мечтаят! Остава им да гледат Министъра по телевизията, да четат „Труд” и да се крият по мазетата и сайтовете”. Ама това не е толкова важно.
Като се замисли човек, мнозинството е в третата категория. Има ли тогава смисъл от писане и четене? Напъвай си мозъчето, трови си животеца в изграждане на образи и сцени. И за какво е всичко това? Май беше прав капитан Бити, като поучаваше Монтег: „В книгите нищо не се казва! Нищо, на което можеш да научиш другите, нищо, на което да можеш да повярваш. Ако това са романи, в тях се говори за хора, които не съществуват, които са само плод на въображението. А ако са научни книги, положението е още по-лошо: един професор нарича друг професор „глупак”. И всички се суетят, изгасят звездите, изгасят дори и слънцето”
Какво да правим тогава? Съвсем ли да изхвърлим листчето и молива? Или има и друг начин да излезем от ситуацията?
В такива случаи май трябва да се поучим от опита на предците си.
Ето как, още в началото на миналия век, просто и ясно са преодолявани подобни затруднения:
Правилник за писмоводството в трудовата повинност през 1921 г.

     Много писане е вредно, особено за началниците на отделните служби, които само ръководят и творят.

    Службата в трудовата повинност не се състои в писане.
    Много броеве писма е лош показалец!
    Привичката да се искат постоянно и за всичко разяснения, упътвания, допълнителни осветления показва, че който ги иска или малко мисли, или е боязлив.
    Началниците по предимство нареждат службата с лични въздействия и указания, а не с писане.
    Писмата да бъдат кратки, стегнати.
    Запрещава се на по-горните началници да си присвояват правото и длъжностите на по-долните – по-скоро да заставят последните да ги упражняват.
    При прегледите да се проверяват управленията и началниците, до колко развиват излишна ревност в писането…
     Тъкмо да се успокоя, че съм ги нагласил нещата, когато дочувам отнейде топлия, човеколюбив глас на Монтег: „Замислих се и за книгите. И за пръв път разбрах, че зад всяка книга стои човек. Някакъв човек ги е съчинил. Някакъв човек дълго се е трудил, за да ги напише черно на бяло. А тази мисъл никога преди не ми беше идвала наум. Някой човек може би е посветил целия си живот, за да напише някои от своите мисли, след като дълго е проучвал  и света, и живота“…
Втасахме я!  Да пишем – или да не пишем? Дали може да има едно общо правило, или всеки носи в себе си отговора на този въпрос? Съвсем се обърках – какво ли да кажа сега?
Ето ви случка на семестриален изпит:
Аз (с досада) – Колега, дефинирайте ми термините „Писане” и „Четене”?
Ст. (плахо) – Ми такова… „Пипане” и „Чесане” са сложни интерсубективни процеси, протичащи в писмената комуникация между индивидите.
Аз (втрещен) – Кво? Кое?!
Ст. (по-смело) – Ми такова… „Чесането” е умствена дейност, при която писмените символи, уловени чрез зрителния анализатор, оформят мисъл. „Пипането” се извършва от…
Аз (вече изправен) – Чувате ли се какви ги говорите? Напуснете залата, ако обичате!
Ст. (събира си бележките) – Ми такова… Вие така ни го продиктувахте на упражненията…

Теодор Иванов