странна премигва светлината
кални мисли се хапят и мразят
като десет пиявици под очите
но аз те пускам пусни ме и ти
тялото ми иска да избяга и да отлети
никого не дръж насила
защото аз съм тук и ти си тук
ако на никого не си полезен
ако не си нужен
колкото да плачеш и крещиш
това е истината за първи и последен път
но тя не е единствената
за да си тръгнеш и за да се върнеш
по добре без спомени да се разминем
а искаш пак да си достоен
да не примигваш като сънен фар
сред тихото море
където първия и втори миг
повтарят нервно името
на твоето момиче
а там зад някой ъгъл
се пеят песни
които тайно те докосват
но ти знаеш че всичко това
е измислица на скучаещо дете
и колкото да се напрягаш
няма да я зърнеш
пребягва като опашка на комета
изгаряща в познатото небе
защото смисълът отдавна е изтекъл
обърсваш често зинали за кръв очи
затоплени от миризливия ти дъх
понякога дърветата се смеят
клоните галят облачни къдели
с презрамки от птичи ята и
кръгъл безпощаден грак
очкването на смъртта
подгизналите чувства и стремежи
стъмва се и пренебрегваш пак нощта
във думите звънят искри
потайни и доволни но добри
да пооткраднем лъчи от луната
крайпътна къща от тревички и цветя
топла прегръдка с много бенки
Хоруния, Девамия, Преготия
и още куп съчинени имена
не ти помагат не ти дават огън
целуват те за сбогом
не ме помни със лошо
