Начало » Непознатият академик Димитър Ангелов

Непознатият академик Димитър Ангелов

Димитър Симеонов Ангелов е български историк. Завършва история в СУ през 1939 година. Специализира византология в Мюнхен (1939 – 1943). Син на професора по римско и гражданско право Симеон Ангелов.

Доктор по византийска история в университета в Мюнхен (1943). Учител в Добрич от 1944 г. Асистент по история на Византия в Софийския университет (1944 – 1946). Доцент (1947 – 1949) и професор (от 1947). Член-кореспондент (1975 – 1979) и академик (от 1979) на БАН.

Декан на Философско-историческия факултет на СУ (1960 – 1963) (1968 – 1970). Ректор на института за чуждестранни студенти (1963 – 1966). Ръководител на катедрата по история на България във Филологическия институт на СУ (1966 – 1973), както и на секцията по средновековна българска история в института по история при БАН (1966 – 1978). Директор на Археологически институт с музей при БАН (1971 – 1986) и генерален директор на Центъра по българистика (1986 – 1988). Секретар на централния съвет на Българското историческо дружество (1970 – 1976) и подпредседател на Международния комитет на византинистите в Атина (от 1961), като председател на българския национален комитет. Редактор на исторически списания и издания.

НЕПОЗНАТИЯТ АКАДЕМИК Д. АНГЕЛОВ
(Стихотворни пародии на историко-археологически теми)

ИСТОРИЯ СЪС САРКОФАЗИ
(или от археолози Бог да пази)

По всички краища вест долази:
в столнината стара – саркофази!
Покрити с тежки похлупаци

и на единия – надпис с гръцки знаци.

Тозчас се вдигна шум до Бога,

тревожно затръби тревога:

Внимание, внимание!

Задава се задание –

да браним всеки саркофаг

от въздух – главния му враг.

Че в тях се крие закопан

поне един старинен хан.

Търчат запалени специалисти

и пълнят лист след лист невежи журналисти,

реват газети в приповдигнат тон:

Ура, най-сетне български Тутанкамон!

Строи се мощна камера хранителка

на чаканото чудо бъдна зрителка.

Мероприятия множат се спешни, трошат левчета грешни…

И все по пищни стават фразите:

Ах, саркофазите, ах, саркофазите!

А кротко въздухът през камъка шуплисти

седи си в саркофазите дебели, обемисти,

че той с векове в тях е бил

и всичко е превърнал на пистил,

но кой да знае таз подробност малка

(не ще се пъхнем я в самата катафалка).

И тъй да чакаме спокойно урчения ден –

с успех огромен, с успех предрешен!

И ето я лелеяната дата:

(сега ще пипнем хана за брадата).

Море от хора се край Плиска плиска

и чудото да види се натиска.

Високо в небесата се хеликоптер вий

и чака само знакът – огън бий!

Да грабне и да скъта златото несметно

от саркофазите що кима му приветно.

Пристъпват бодро спецове богоизбрани,

чертаят веч поеки контури на романи.

А в камерата адски, задушаващ пек

едва да издържи човек.

Започват свойто дело лостовете мощни

(о, ключ желан на мечти денонощни).

И веч открехнат е огромний похлупак,

Предавай тайните си, вълшебний саркофаг.

От вътре чу се – ядец, Омуртаг!

„Не бързайте, чеда, със фразите

преди да сте разкрили саркофазите,

че иначе ще ми загазите”.

Така изрече този мъдър хан

и пак лежи си нейде закопан.

10.10.1970

СЪЗДАВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА

И ПАРИЧНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ ОТ НЕЯ

Плъпнаха на юг от Дунава славяни

и се настаниха в китните Балкани.

След довтаса Аспарух

и ромеите помля на прах и пух.

Погна с конницата Константина Погоната,

та се разтрепера горкия от петите до брадата…

Влезе Аспарух в столицата Плиска

всеки да го види се натиска.

Па се ханът братски със славяните прегърна

ала в миг от ужас ърце му се обърна.

Затресе се вождът като лист,

зърнал бе го белетрист!!!

Свърши, рече, в книга ще попадна

и образ и дело – всичкото пропадна…

Ще ме направят монгол, лют и кривокрак,

па ще ми измислят и злощастен брак

що ли трябваше ми Дунав да минавам

и нова държава тука да създавам?!

Тъй се ханът вайка, загинах си, майка!

Нищо не помогна – писател го погна

в роман го натика, оня крещи, вика,

па си го омеси както си желае

нали веч умрял е – нека да си лае…

Последва размазан, хвалебствен доклад

и вот романистът – щастлив лауреат!

Да е жива и здрава първата държава

за джоба бездънен хонорари дава!

13.10.1968

КАК СЕ ПИШЕ ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН

Писател плодовит, мастит

от слава вече сит, пресит

реши: край вече на съвременни проблеми тежки,

че има там бой за забежки и грешки,

да взема да отправя към миналото взор,

където лекичко с по-малко пот и зор

фантазия препускан а простор.

Да взема да се гмурна девет десет века наназад

Терен непипван, сочен, непознат, де няма среща с критикар зъбат.

Намисли. Попрегледа няколко брошурки

и в миг заиграха творческите хурки.

Заточи се писателската прежда

за хонорара свиден бъдната одежда.

И ето – чупи катинара, що към столетията дверите отваря.

Най-напред, то се знай, към сто старинни думи:

наместо хора – люде, наместо шеги – глуми,

наместо чер кон – вран, наместо война – бран,

наместо Иван – Иваница, Милкана –вместо Милица.

Вместо мисли – промишлява, дарува – вместо дарява.

Вместо простичкото дрехи – по-тържествено доспехи.

Прекрасно – ей го историческият фон.

Пропуснах, вместо той, ще кажем он

и накрай един старинен Гедеон!

А сега, сюжета. От факти нямам хабер,

но нищо, не е дяволът чак пък толкоз чер,

нал` за туй творец съм – да кроя, да мисля

и тъй как ми хрумне, тъй да го измисля.

Най-напред ще почнем с наш известен цар.

Името ще спазим (колкото за цяр)

до царя – овчар, говедар, гончия, светия, хаджия,

старец мил – зъл Сатанаил.

Мечове, пълчища, викове и бой

с власи, с печенези, без чет и без брой,

с кумани, с татари, все в старинен стил.

Оле, как ги меша, бил съм и пребил!

И два вида люде – едни добри, харни,

другите ужасни, подли и коварни…

Свърши и забърка страшен буламач,

с една верна дата – ей тъй за „илач”.

И накрай в главите на вси се нацеди

и мисли и дела по вкуса си почна да реди.

И чудото стана – по пергаментови листи пишат марксисти,

селяци говорят като философи,

девойки леят поезии с кофи,

пеленачета съставят строфи,

беляк кротко старци картофи

(чакай, по-късно докараха у нас тия,

но нищо, лапсус калами, дреболия).

Грабнал другарят творческа лира

за всекиго работа намира

и постъпка мотивира

(та героите скачат, подскачат, смеят се, плачат

и да рачат и да не рачат – че нли горките автора си тачат!).

Завърши грандиозното произведение,

плод на огромно вдъхновение

и ревна писателска преса тържествена, похвална меса:

Ах, ето, ето, нов и колосален труд

към нови форми и идеи завой крут,

успех нечут, нечут, нечут!

Зачете се писателят в хвалебствената оратория

и каза си – брей, без да разбирам бъкел от история,

излиза, че професор там съм и то – първа категория!

07.07.1967

Епохи, 1997, № 1 – 2, с. 276 – 283.

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!