Димитър Симеонов Ангелов е български историк. Завършва история в СУ през 1939 година. Специализира византология в Мюнхен (1939 – 1943). Син на професора по римско и гражданско право Симеон Ангелов.
Доктор по византийска история в университета в Мюнхен (1943). Учител в Добрич от 1944 г. Асистент по история на Византия в Софийския университет (1944 – 1946). Доцент (1947 – 1949) и професор (от 1947). Член-кореспондент (1975 – 1979) и академик (от 1979) на БАН.
Декан на Философско-историческия факултет на СУ (1960 – 1963) (1968 – 1970). Ректор на института за чуждестранни студенти (1963 – 1966). Ръководител на катедрата по история на България във Филологическия институт на СУ (1966 – 1973), както и на секцията по средновековна българска история в института по история при БАН (1966 – 1978). Директор на Археологически институт с музей при БАН (1971 – 1986) и генерален директор на Центъра по българистика (1986 – 1988). Секретар на централния съвет на Българското историческо дружество (1970 – 1976) и подпредседател на Международния комитет на византинистите в Атина (от 1961), като председател на българския национален комитет. Редактор на исторически списания и издания.
НЕПОЗНАТИЯТ АКАДЕМИК Д. АНГЕЛОВ
(Стихотворни пародии на историко-археологически теми)
ИСТОРИЯ СЪС САРКОФАЗИ
(или от археолози Бог да пази)
По всички краища вест долази:
в столнината стара – саркофази!
Покрити с тежки похлупаци
и на единия – надпис с гръцки знаци.
Тозчас се вдигна шум до Бога,
тревожно затръби тревога:
Внимание, внимание!
Задава се задание –
да браним всеки саркофаг
от въздух – главния му враг.
Че в тях се крие закопан
поне един старинен хан.
Търчат запалени специалисти
и пълнят лист след лист невежи журналисти,
реват газети в приповдигнат тон:
Ура, най-сетне български Тутанкамон!
Строи се мощна камера хранителка
на чаканото чудо бъдна зрителка.
Мероприятия множат се спешни, трошат левчета грешни…
И все по пищни стават фразите:
Ах, саркофазите, ах, саркофазите!
А кротко въздухът през камъка шуплисти
седи си в саркофазите дебели, обемисти,
че той с векове в тях е бил
и всичко е превърнал на пистил,
но кой да знае таз подробност малка
(не ще се пъхнем я в самата катафалка).
И тъй да чакаме спокойно урчения ден –
с успех огромен, с успех предрешен!
И ето я лелеяната дата:
(сега ще пипнем хана за брадата).
Море от хора се край Плиска плиска
и чудото да види се натиска.
Високо в небесата се хеликоптер вий
и чака само знакът – огън бий!
Да грабне и да скъта златото несметно
от саркофазите що кима му приветно.
Пристъпват бодро спецове богоизбрани,
чертаят веч поеки контури на романи.
А в камерата адски, задушаващ пек
едва да издържи човек.
Започват свойто дело лостовете мощни
(о, ключ желан на мечти денонощни).
И веч открехнат е огромний похлупак,
Предавай тайните си, вълшебний саркофаг.
От вътре чу се – ядец, Омуртаг!
„Не бързайте, чеда, със фразите
преди да сте разкрили саркофазите,
че иначе ще ми загазите”.
Така изрече този мъдър хан
и пак лежи си нейде закопан.
10.10.1970
СЪЗДАВАНЕ НА СЛАВЯНОБЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА
И ПАРИЧНИТЕ ПОСЛЕДИЦИ ОТ НЕЯ
Плъпнаха на юг от Дунава славяни
и се настаниха в китните Балкани.
След довтаса Аспарух
и ромеите помля на прах и пух.
Погна с конницата Константина Погоната,
та се разтрепера горкия от петите до брадата…
Влезе Аспарух в столицата Плиска
всеки да го види се натиска.
Па се ханът братски със славяните прегърна
ала в миг от ужас ърце му се обърна.
Затресе се вождът като лист,
зърнал бе го белетрист!!!
Свърши, рече, в книга ще попадна
и образ и дело – всичкото пропадна…
Ще ме направят монгол, лют и кривокрак,
па ще ми измислят и злощастен брак
що ли трябваше ми Дунав да минавам
и нова държава тука да създавам?!
Тъй се ханът вайка, загинах си, майка!
Нищо не помогна – писател го погна
в роман го натика, оня крещи, вика,
па си го омеси както си желае
нали веч умрял е – нека да си лае…
Последва размазан, хвалебствен доклад
и вот романистът – щастлив лауреат!
Да е жива и здрава първата държава
за джоба бездънен хонорари дава!
13.10.1968
КАК СЕ ПИШЕ ИСТОРИЧЕСКИ РОМАН
Писател плодовит, мастит
от слава вече сит, пресит
реши: край вече на съвременни проблеми тежки,
че има там бой за забежки и грешки,
да взема да отправя към миналото взор,
където лекичко с по-малко пот и зор
фантазия препускан а простор.
Да взема да се гмурна девет десет века наназад
Терен непипван, сочен, непознат, де няма среща с критикар зъбат.
Намисли. Попрегледа няколко брошурки
и в миг заиграха творческите хурки.
Заточи се писателската прежда
за хонорара свиден бъдната одежда.
И ето – чупи катинара, що към столетията дверите отваря.
Най-напред, то се знай, към сто старинни думи:
наместо хора – люде, наместо шеги – глуми,
наместо чер кон – вран, наместо война – бран,
наместо Иван – Иваница, Милкана –вместо Милица.
Вместо мисли – промишлява, дарува – вместо дарява.
Вместо простичкото дрехи – по-тържествено доспехи.
Прекрасно – ей го историческият фон.
Пропуснах, вместо той, ще кажем он
и накрай един старинен Гедеон!
А сега, сюжета. От факти нямам хабер,
но нищо, не е дяволът чак пък толкоз чер,
нал` за туй творец съм – да кроя, да мисля
и тъй как ми хрумне, тъй да го измисля.
Най-напред ще почнем с наш известен цар.
Името ще спазим (колкото за цяр)
до царя – овчар, говедар, гончия, светия, хаджия,
старец мил – зъл Сатанаил.
Мечове, пълчища, викове и бой
с власи, с печенези, без чет и без брой,
с кумани, с татари, все в старинен стил.
Оле, как ги меша, бил съм и пребил!
И два вида люде – едни добри, харни,
другите ужасни, подли и коварни…
Свърши и забърка страшен буламач,
с една верна дата – ей тъй за „илач”.
И накрай в главите на вси се нацеди
и мисли и дела по вкуса си почна да реди.
И чудото стана – по пергаментови листи пишат марксисти,
селяци говорят като философи,
девойки леят поезии с кофи,
пеленачета съставят строфи,
беляк кротко старци картофи
(чакай, по-късно докараха у нас тия,
но нищо, лапсус калами, дреболия).
Грабнал другарят творческа лира
за всекиго работа намира
и постъпка мотивира
(та героите скачат, подскачат, смеят се, плачат
и да рачат и да не рачат – че нли горките автора си тачат!).
Завърши грандиозното произведение,
плод на огромно вдъхновение
и ревна писателска преса тържествена, похвална меса:
Ах, ето, ето, нов и колосален труд
към нови форми и идеи завой крут,
успех нечут, нечут, нечут!
Зачете се писателят в хвалебствената оратория
и каза си – брей, без да разбирам бъкел от история,
излиза, че професор там съм и то – първа категория!
07.07.1967
Епохи, 1997, № 1 – 2, с. 276 – 283.