НЕЗАБРАВИМ СПОМЕН
Стар обичай в село Жеравна е на 22 март да се ходи на върха „Вида”. Трябва в деня, когато пролетта се пука и почва да шуми и пее, да се накичиш със здравец и да пиеш вода от „Стоянов кладенец”.
Коя ли сила от незапомнени времена е създала този обичай и кое придава особен чар на такава разходка! Дали пролетта, дали любовта към земята или неувяхващата обич към народната песен за „Стоянов кладенец”, която всеки баща предава на детето си!
Сутринта се събрахме около двайсетина деца от махалата и тръгнахме с моя дядо Велико. Вървим вкупом по жълта пътека, набраздена от стекли се води. Деца! Всеки вик и движения разгаря силна, несдържана радост. Очите пламтят, гърдите се издуват бързо…
Деца и първи лъх, и първи пролетни лъчи! Дядо гледа и се смее. Аз отивам за първи път. Над нас свети бистро мартенско небе. Вървим по стръмното. Пътят е каменлив и сенчест. Гората сплита клони над нас, като венци, между които трептят ресните на леската. Преваляме. Сега гората е по-рядка. Стъпките ни угасват в меката гнила шума.
Ето и „Стоянов кладенец”.
– Деца, наберете си здравец и се накичете!
Не чакаме да повтори дядо Велико. После ни събра около себе си. Показа ни разпилените върхове, селата, сгушени между тях, полето в далечината, покрито със синьо було. Да, това е все наша земя, това е нашата мила бащиния!
Погледът на дядо играе над нивите, бди над нас, обгръща близката гора. Всеки синор, всеки връх и всяка прашна пътека раздухват неговата любов към Родината и той я предава на нас!
Загледан, се обажда:
– Пролетта дойде и в нашата земя. Колко е хубава! Деца, обичате ли земята ни?
– Да! – отговаряме в хор.
Развълнуван, гледа ни с мек, благодарствен поглед. Той знае, че това са негови думи в нашите уста.
– А сега пийте вода от „Стоянов кладенец” и ще ви изпея песента за този голям българин.
След като се напихме със студена букова вода, дядо Велико подхвана:
Паша на Стоян продума:
– Стояне, сербез гяурин,
хай да се а бре потурчиш,
млад яничарин да станеш,
ще ти харижа, заложа
моите бели сараи.
И още ще ти харижа
моите бели ханъмки,
фереджето да им повдигнеш,
във очи да ги погледнеш.
И още ще ти харижа
дор триста златни жълтици.
– Пашо ле, Пашо ефенди,
аз ще се, Пашо, потурча,
ако ми, Пашо, харижеш
Султан джамия в Едрине
салхана да я направя.
Паша на Стоян извика:
– Стояне, мръсен гяурин,
де се е чуло-видяло,
джамия салхана да стане,
гяурин ханъмки да гледа,
фереджето да им повдига!
Стоян на паша продума:
– Хайдутин, Пашо, ще стана,
във Цариграда ще вляза,
главата ще ти отрежа.
Аз вярата си не давам!
Хубава вяра българска.
В душите ни настъпи смут. Аз погледнах дядо Великовите очи и видях две залутани сълзи. Брадата му трепереше. В душата му какво ли е било?
Гордост изпълни сърцата ни. Да, ние сме потомци на тези велики люде.
Притиснах здравеца до гърдите си. Наведох се. Свеж дъх ме упои.
И оттогава тази песен влезе в душата ми.
Иван КРЕМОВ
Народен певец
сп. Нов живот, 1986, № 6, с. 12.
