Нека си припомним. В една народна песен се пее („и говори”) за елен, който в планината се надвесил над кладенец и… „с роги го мътеше, с очи го бистреше”. Изглежда, душата на Иван Кремов е била „мътена” и „бистрена” от безбройните народни песни, които е слушал в родния си дом в село Жеравна, в оная, Йовковата Жеруна. Защото, докъдето погледът стига назад, в годините, по посока и на двата му рода – бащиния и майчиния, – всичко е певец до певеца, разбира се, известни само в тоя край. Тогава не е имало издирвачи на народни таланти, не е имало концертни дирекции, които да организират състави, да ги командироват из цялата страна; не е имало и народни надпявания в Родопите, в Копривщица… Певци обаче е имало – и те са пели, до сълзи трогателно, по сватби, по кръщенета, в кръчмите или по седенките… И тук е странното: песента ечи в една стая, в една соба, в една одая, а повиква между четирите стени мъките, страданията, копнежите за свобода на целия народ – ако песента е хайдушка. Ако е любовна – пак има същата сила – всеки от присъствуващите преживява по свой начин нежността на думите й, на мелодията й, сиреч опоетизира, дава по-големи мащаби на това необикновено чувство, което също така е преживяно по български. И не случайно на едно място Пенчо Славейков твърди: „Вижда ми се твърде характерен фактът, че от всички тъй наречени народни умотворения, за любов ни говори само песента. Ни в пословиците, ни в приказките не става дума за това божие безумие, което едничко влива капка сладост в горчивата чаша на живота и без което според думите на поета земята не би била достойна да я грее слънцето.” (Между другото в една от любимите песни на Иван Кремов се говори за кукувица, която пяла на върха на раззеленила се круша за любовта между Стоян и Рада. Песента завършва „Ако ме Стояне не вземеш, / дано изсъхне крушата, / крушата с кукувицата.”).
Иван Кремов обича и обредните песни, но песните от Жеравна, от Котленския край, а те са свързани с хайдутството, с любовта. Тоест може да става дума за венчавка, за коледуване, за празнуване на Лазаровден, но все пак песента ще замирише на буково листо, ще се мерне хайдушки байрак или ще отекнат хайдушки стъпки… А това значи, че животът на българина през онези години (в които ние сега виждаме нещо поетично) е бил свързан емоционално не само с дома, с нивите, не само с празнуванията, а и с борбата за прогонването на друговереца. С други думи – всичко, което има народът ни, натрупвано в дома му, в ежедневното му съществуване – с усилието да изкарва хляба си, да крепи дома си, носи един смисъл: да бъде запазено националното ни достойнство, да продължи и занапред извечното му съществуване.
Затуй няма да има нищо странно, ако кажем, че огънят на едно семейно огнище, около което са се събирали дядовци, баби, синове и внуци, е приличал на корен с жизнена непреходност.
Ето тук е вдълбано началото на Иван Кремовите песни, на Иван Кремовия глас.
Послушайте: „Снощи си, мамо, замръкнах на висок баир Бакаджик…” Песента се извива и лети над гори и дъбрави, влиза в домовете, насълзява очите на хората, зажаднели за красота, за дълбоконравствени човешки отношения… Колкото и странно да е, тази нежеравненска песен най-напред пленява въображението на детето Иван Кремов. Баща му, който дълги години е бил горски работник, я донася в дома си и вечерно време, когато тъмнината притисне къщата, я е запявал – повтарял я е по няколко пъти, и при всяко повторение тя е ставала все по-хубава и по-хубава… Това не е убягвало от ухото на най-малкия му син. Повтарял я е, потретвал я е и той. Учил се е не само на пеене, учил се е и на най-дълбоко изживяване на текста и на мелодията. И може би тъкмо той е казал на детското си сърце: „Ти си за певец родено!”.
Така ще е било. Защото и сега жеравненци разказват: щом в някоя от кръчмите привечер, след напрегнатия труд и след обърнатите няколко чаши в гърдите забушуват чувствата, породени от несбъднати житейски желания, от несподелена любов или пък от най-простото „ей така, мъчно ми е, и не за друго, а за това, че човек е слабо създание!”, все ще се намери някой, който ще извика момчето на стрина Донка и на горския Иван Кремов (Бащата също се казва Иван). Ще се появи хлапето – смутено и самоуверено в същото време. И ще настъпи тишина. „Снощи си, мамо, замръкнах на висок баир Бакаджик…” Момчето е на четири-пет години – никъде другаде не е замръквало освен в бащиния си двор, нито пък знае къде е този „баир Бакаджик”. Но хората ще му вярват. А и то ще си вярва – покорило е тия небръснати и едри мъже. И понеже ги е покорило ще си изкара целия „репертоар”.

Нашето Злате, нашето пате,
хляб месило, квас не турило,
пак му се вървят пусти женихли…

Така е било до късно вечерта, докато не дойде майка му да го прибере, че трябва да спи. А дали е спало детето, никой не знае. Защото то е усетило вече, че носи в себе си магията на песента, с която може да покорява слушателите си. Една от изтъкнатите наши фолклористки Елена Огнянова допълва казаното по-горе: „Като юноша, в Жеравна Иван Кремов има голямото щастие да учи при забележителния жеравненски книжовник и краевед, учителя Данаил Константинов. Като всички някогашни учители и Д. Константинов е една малка енциклопедия. Той знае и история, и география, и другите учебни предмети и ги преподава с лекота, но е най-обичан от учениците си за своите изпълнения на цигулка и на булгаре. Учениците са очаровани от свирнята му, а той насърчава по-талантливите да пеят и да пригласят на инструмента. Скоро Д. Константинов забелязва, че още неукрепналото гласче на Иван Кремов се откроява над другите, отделя му повече внимание и често го насърчава с думите: „Иване, хубаво да пееш, да прославиш Жеравна!”.
Оттогава са минали години, Учителя отдавна го няма, но предчувствието му се е сбъднало. Подтвърждава го в едно стихотворение, написано неотдавна, не някой друг, а поетът Дамян П. Дамянов:

О, Жеравна, гнездо от старо време,
умряло и безсмъртно при това,
заплакало с гласа на Иван Кремов,
запяло с тъжни Йовкови слова!

И тъй, залюбил веднъж завинаги народната песен, Иван Кремов тръгва из страната ни, за да вълнува хората – в неговото тълкуване на мелодиите има неповторимост, има Иванкремовска дълбочина. От 1954 г. досега той е участвувал като солист в повече от 13000 концерти, пътувал е в 17 страни и е вдигал на крак публиката, която, ръкопляскайки, е произнасяла с благоговение името България. (Човек, който го познава, веднага може да почувствува вълнението му при такива случаи – то идва не толкова от личния му успех, а от усещането му, че носи в себе си родината с нейното минало и с нейното настояще!).
Иван Кремов не е само певец, той е и издирвач на народни песни – досега е записал над двеста неизвестни мелодии и текстове. Бил е и шест години учител по народно пеене в Котленското средно музикално училище: голяма част от неговите възпитаници сега пеят в пловдивския ансамбъл „Тракия”.
Била е „мътена” и „бистрена” душата на този наш народен певец. И затова е станал тъкмо такъв – да ни възвисява с песните си и да ни казва: „Вечна е жаждата на народа да свобода и красота!”.

 

Стефан МИХАЛКОВ

Списание „Дружба”, 1983, №1, с. 153 – 154.