Начало » Модист

Модист

След дългото ходене в сребърното ноемврийско утро, подполковникът дойде на себе си едва след изпития в горещата канцелария чай с капачка коняк.
Откакто почна войната и го назначиха за военен комендант на София, постоянно се занимаваше с неща, нямащи никаква връзка с военната служба. Реквизиции, жалби, ходатайства… Вместо да е на бойното поле и да пролива кръв за Отечеството, те го обърнаха на пъдарин.
Ето сега и това писмо от началника на цензурната комисия. Пълна дивотия!
„Господин Подполковик,
Цензурно-информационната комисия при Щаба на Действащата на Н. В. армия, свежда до Височайшето Ви внимание, че поданикът Д. Т. не пропуска нито един смъртен случай, за да не напише писма с еднакво съдържание. Разликата е само тази, че всяко писмо е нагласено към конкретния мъртвец, т. е. ако е починала госпожа на 30-40 години, подателят пише, че и той има такава съпруга, или ако е починало 7-8 годишно дете, той пише, че има също такова дете. След като разказва за себе си и за своето семейство, той сърцераздирателно моли да му подарят дрехите на покойника.
От всичките писма, които са прегледани от цензорите, излиза, че той има многобройно, даже безчислено семейство от разни възрасти и обществено положение. Например, той пише до семейството на убития поручик Коста Паница, че имал син, запасен офицер и моли да му изпратят униформата на поручика, понеже такива сега не се намират.
Три от постъпилите писма, изпращаме в повереното Ви Комендантско управление”…

    Подполковникът сключи косматите си вежди и разтвори първия плик:

„Прелюбезни господине,

Най-голяма мъка те застига, мачка те и те поваля на земята, когато загубиш скъп на сърцето си човек. Вашият брат – мир на праха му, беше светла личност и неговата смърт остави невръстни сираци, безутешна вдовица и хиляди сърца, които го помнят и жалеят по него. Аз мисля, господине, че всички казани думи биха бледнели пред истинските чувства, които бушуват във вашето сърце и със страх да не оскверня неизсъхналите Ви братски сълзи, позволявам си аз, нищожний раб божи да отправя една просба към Вас.
Знаем, брат Ви – мир на праха му, беше човек представителен и заможен. На никого не отказваше помощ. В джеба му винаги се намираше парица за страдащите и нищите духом.
Затова Ви умолявам, Светлейши господине, в името на брат Ви, да ми подарите два костюма по европейската мода и два чифта гланцирани обувки.
Аз никога не бих отправил такава просба, особено в такова тежко за Вас време, когато в душата ви е още са живи лицето, осанката и очите на вашия приснопаметний брат. Никога! Но в момента се намирам в тежко финансово положение, а се налага да заведа моя брат (който е връстник на вашия, и също има три малки дечица) на тежка операция в Русия. Наложи се да събера всичките си налични средства и дори да продам бащината ни къща, за да можем да си позволим тази животоспасяюща стъпка.
Няма как да тръгнем с нашите дрипи и да прави за посмешище нашата татковина, поради това Вашият брат – мир на праха му, като един голям патриот и родолюбец обеща да ни помогне…
Но Бог пожела той вече да не е сред нас, и аз се осмелих, Прелюбезни господине, горещо да ви моля да изпълните предсмъртната воля на брат си и да помогнете на две окаяни души”…
Със същите сантименталности беше изпъстрено и второто писмо, в което ставаше дума за английските шапки на починала от „сърдечна слабост” възрастна дама, а пък в третото се говореше за летните роклички на блъснато от камион момиченце. И навсякъде: уважаемий, прелюбезний, доброжелателний…
Столичният комендант отпи голяма глътка от наченатия сутринта коняк, въздъхна тежко и позвъни на дежурния…
Два дни по-късно, подполковникът тъкмо скърцаше със зъби и бинтоваше ударената си на връщане от военното министерство ръка, когато вратата се отвори и в стаята влетя ниско, дебело човече,  което смърдеше на пикоч и гнили есенни листа.
– Милост, Генерале – миризливецът падна на земята и започна да целува десния му ботуш. – Милост! Не ме погубвай! Аз за тебе всичко ще направя, всичко ще дам! Махни душегубците от мен… О, златнии, сердечний, мой ненагледний…
– Какво става тук? Какъв е тоя?
– Ами това е Добри Тихин – току-що нахълталият капитан направи опит да вдигне ревящия.
– Добри, кой?! – комендантът срита въргалящото се тяло и седна зад бюрото. – Айде, стига с този цирк!

– Господин подполковник, това е оня, дето пише писмата до близките на мъртъвците и моли да му дават дрехите им. Вчера го арестувахме. Сега го водеха на разпит, а той се отскубна и нахълта при Вас! Виноват, господин подполковник.

В това време дебелакът се надигна, седна тихо на един стол, а мишите му очички се стрелкаха из цялата стая.
Нещо познато имаше в него, но комендантът не можеше да се сети какво. Къде ли го беше виждал, пък и тая миризма… Стана му интересно, даже смешно и нареди разпитът да се проведе в неговата канцелария.
– Име и презиме? –
– Добри Тихин, Ваше Високоблагородие.
– Вероизповедание?
– Православен християнин, Ваше Благородие.
– Семейно положение?
– Ами, имах си аз спътница… ама  сега… –  сам, Ваше Благородие.
– Занятие?
– Модист?
– Модист? – слисано повтори следователят.
– Ами да, търгувам с модни дрехи. Мога да намери всичко за вас, или за Вашата госпожа. – за миг погледна подполковника, – ето Ви моята визитка, ако имате нужда от нещо…
– Вие явно не разбирате сериозността на положението, в което сте изпаднали? – нервите на капитана не издържаха и той закрещя. – Ти разбираш ли, свиньо дебела – какво си направил? Да се гавриш със светлата памет на Коста Паница? Да спекулираш с човешката мъка… Ей сега ще ти тегля куршума!
– Ами, какво да се прави, Ваше благородие, трябва отнякъде да падат парици. Инак, това нашето какво е – кучешки живот!
Докато траеше цялата олелия, в подполковника се зароди страшно подозрение. Той заповяда да го оставят насаме със задържания, и щом всички излязоха, го погледна въпросително.
– Генерале, май не се сещаш. –  модистът се усмихна широко. – Цяла вечер се мъчиш, ама не си спомняш.
– ?!?
– Миналата година дъщеря ти имаше рожден ден и с жена ти ù купихте нова рокля…
– И нея ли взе от…
– Ами да, таман ми я  пратиха родителите на едно починало от охтика момиче…
Подполковникът разпечата ново шише коняк, застана до прозореца и се втренчи в светващите една след друга лампи.

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!