Разказваха за него, че се появил в балканския ни градец някъде след края на войната. Трийсетинагодишен, висок, слаб, облечен в окъсан руски шинел, той имал само една тънка торбичка, постоянно преметната през рамо.
Преспивал където намери, работел каквото му падне – дърва ще нацепи, трева ще накоси, тухлени печки подмазвал, поправял нещо по каруците – в отплата вземал я парче хляб, я някой компот, стара дреха или просто една-две цигари.
Различни неща носела мълвата за него. Някои взаимноизключващи се, други направо фантастични: българин офицер от съветската армия, награден лично от маршал Жуков; власовски шпионин, беглец от сталиновите лагери, прост кашавар, дезертьор – това били част от установените „със сигурност” негови самоличности.
Бил кротък, тих, на всеки срещнат измрънквал нещо неразбираемо за поздрав. С часове можел да мълчи и да върши някаква работа, сякаш напълно забравил за околния свят.
Независимо обаче къде се намирал и какво вършел, бил в състояние, подкачен нещо за войната, буквално да забрави за всичко и с часове подробно да говори за нея. Но не просто разказвал, а извайвал с думи, до последната подробност, картините на различни битки. Слушателите му добивали представа, че се намират на бойното поле, че край тях всичко се бори, страда, диша, гори. Разказите му успявали да достигнат отдавна забравени или напълно непознати, дълбоко скрити чувства, карали хората да се изпотят, да се задъхат от туптящо напрежение, оставящо мокри следи по загрубялата кожа на лицата им. „Това е божи човек” – шепнели старите жени, а тези, които имали загинали близки, скришом му давали по някоя пара за „Бог да прости”. Някои го подслонявали за вечер-две.
Минало известно време и той се загубил някъде. Годините били следвоенни, несигурни – малко ли хора изчезвали, без това да прави впечатление, а и да направело…
Почти забравили за него, когато се появил отново – понапълнял, с един пръст коса, нови дрехи и освидетелстван от психиатрично заведение. Дочуло се оттук-оттам, че бил „филтриран” и поради безобидността си заведен в лудница, откъдето, след кратък престой, бил изписан и върнат обратно в нашия град.
Незнайно кой веднъж го нарекъл „Полковника” и всички започнали да му казват така. Със сигурност е имал документи и се е подписвал някъде, но днес никой не може да си спомни какво е истинското му име.
Местните власти мислили и премисляли как да постъпят с него, и в крайна сметка започнал работа на футболния стадион. Назначили го за пазач, но и като разсилен го използвали, и като огняр на спортната зала, и ремонтирал туй-онуй.
През годините животът в нашето градче си върви по своите неписани пътища. Понякога се развихрят страсти с мелодраматичен привкус, понякога става доста весело и забавно, случват се и дни на тъга. Неголемият брой хора, сложните отношения на роднинска и приятелска основа, изграждани с поколения, и ежедневната взаимопомощ създават чувство за сплотеност, за едно семейство.
Каквото и да се случваше, каквито и изпитания или радости да преживяваха балканджиите, те никога не забравяха своето минало. Дал през Възраждането много ярки личности на България, градът не преставаше да им отдава своята почит, на моменти граничеща с фанатизъм.
… Тълпата беше огромна. Размахваха се многоцветни знамена, навсякъде се свиреше, думкаше, дюдюкаше. В групата отляво извикаха някакво име и в миг всички закрещяха като за последно. Една тромба изпищя до ухото ми и направо загубих представа къде се намирам…
В средата на април, наслаждавайки се на идващата пролет, донесла много птичи песни и цветни аромати, чествахме годишнина от рождението на един от видните наши съграждани, който заемаше челно място в пантеона на борците за националното ни освобождение. Празникът беше и държавен, и градски, и на гимназията, която носеше неговото име. По този повод на стадиона ежегодно се провеждаше спортен крос, в който вземаха участие ученици от цялата страна.
… Притиснат от всички страни, почти оглушал, напълно объркан, опитах да се измъкна от цялото това ужасно нещо, което ставаше около мен. Придвижването в една или друга посока ми се стори напълно невъзможно, но сякаш че вдясно видях пролука и започнах да се промъквам. Там където по принцип имах слухов орган, усещах тъпа, пулсираща болка, очите ми се замъглиха от напиращи сълзи, един астматичен пристъп започна бавно да набира скорост, а за капак – синята ми връзка се закачи някъде…
Няколко дни преди състезанието участниците идваха, за да проведат последните си тренировки и да опознаят терена. По традиция във всяка къща се настаняваха по няколко бегачи заедно с треньорите си. Настъпваха весели дни и нощи, пролетният повей на Балкана се смесваше с ученически смях и песни, създаваха се приятелства за цял живот.
Най-голямото място на трибуните се полагаше на нас, домакините от началното и средното училища. Казвам с гордост „нас”, защото тази година бях вече първокласник, бях станал скоро „чавдарче”, имах две грамоти за „изразително рецитиране” и за пръв път стоях на трибуните, които досега бяха недостъпни за мен.
… Ааа, какво става тук, да не съм жена! Още малко остава и да се разцивря! Някак си успях да се откопча, изтрих с ръкава на бялата риза очите си и започнах да си пробивам път през навалицата. Седемгодишните ми силици обаче не бяха готови да откликнат на такова мъжествено начинание. Предните ми горни зъби започнаха да изтръпват, а паметта ми извика на бял свят нещо, което скоро бях чел – за мъките и усилията на един човек, попаднал в движещи се пясъци. Даже вече усещах твърдия сух вкус на песъчинки в устата си, когато, сякаш от нищото, се подаде една голяма ръка, подхвана ме и с учудваща лекота се понесох към жадуваната свобода…
Състезателите се разделяха на възрастови категории, като най-важна беше наградата, спечелена от учениците от 9 – 11 клас. Те получаваха купата и знамето, а на останалите даваха спортни екипи. Освен тренировките, много важна беше и подкрепата. Затова, освен с ученици, стадионът се изпълваше с учители, родители, братя и сестри – някои развели байрак, други – снабдени с всевъзможни издаващи звук уреди, които в рамките на няколко дни се отдаваха на запалянковски страсти.
… Странна работа, уж не си мърдах краката, а се движех. Ама и нещо много висок бях станал. Огледах се, я… до лявото ми рамо имаше човешка глава. Изведнъж си спомних как през лятото с баща ми ходихме да купуваме прясна риба. Ама глупости ми идват на ума. Пак погледнах и разбрах, човекът мърдаше устни, ама не излизаше звук. Също като черноморско попче! Стана ми много смешно и се разхилих. Докато така си се забавлявах, едно черно петно закри дясното ми око. Ето че се появи още едно, само че отляво…
Да спечелиш първо място при „големите” беше не само успех на училището, но и на целия град. Така де, нали трябва да покажем, че сме достойни наследници, да докажем, че сме в състояние да продължим великото дело и че когато се наложи, ние ще бъдем на своя пост. Е, имаше и по-прозаична причина. Победителите щяха да бъдат освободени от занятията по физическо възпитание – неофициално, разбира се. А на кого ли не му беше омръзнало да се преоблича в тясната училищна съблекалня, да носи шорти и цвички, а най-големият ужас наставаше, като почнеше разучаването на народни танци.
… Светлината се завърна под формата на две ярки луминисцентни лампи. Завъртайки глава, леко премрежено видях една система, единият край на която беше вкаран в равномерно пълнеща се с бели мехурчета банка, а другият изчезваше из лепенките на дясната ми ръка. Постепенно погледът ми се проясни напълно и започнах по-подробно да разглеждам новово местообитанието. По мои изчисления това трябваше да е шоковата зала към Бърза помощ. На масичката до леглото стоеше любимата ми играчка. Явно нещата бяха сериозни…
Впоследствие моите родители ми разказаха как пазачът на стадиона ме измъкнал, почти смачкан и полузадушен, буквално изпод краката на нищо незабелязващите мои съученици. Как тичал през блъсканицата, носейки ме на ръце, как е стоял до мен в линейката и не си тръгнал, докато не се уверил, че съм добре. А на другия ден, по време на час, намерил класната ми ръководителка и направо се възпламенил. Хвърлял по нея учебници и тетрадки, ритал чиновете, крещял… Събрало се цялото училище, дошла милиция и когато го отвеждали, се провикнал: „Такава безответственост на фронта се наказва с разстрел…” Градът жужал като кошер, недоумявал какво ли е предизвикало този тих, скромен човек да постъпи така. Едни го осъждали, други казвали, че не може да няма причина. Толкова време живее тук, но досега такова нещо не се е случвало.
На следващата сутрин на опашката за хляб моята баба разказала всичко, както си е било, и до обед целият град знаел за станалото с мен. В резултат на това пазачът бил освободен от ареста, а аз и моите съученици, тъкмо преди края на учебната година, останахме без класна. Уволнена дисциплинарно.
… Все още ми се виеше свят и хриповете не бяха изчезнали напълно, но няколкото дни на бездействие ми дойдоха в повече. Въпреки астмата съм енергична натура, а и след дългата и студена зима пролетта настъпваше с пълна сила. Време само за игри и разходки. Но ето че сутринта, по време на визитацията в детското отделение, моят лекар ме зарадва, като ми каза, че утре ще се прибера вкъщи. Реших да отпразнувам събитието, като си организирам прощален следобед. Помолих сестрата да раздаде на другите деца разните вкусотии, които ми бяха останали, и въпреки че някои от тях бяха доста болни, се получи прилично хапване и пийване. Тъкмо дояждах любимото си мляко с ориз и заедно с Дребосъчето и Карлсон гонехме таванските крадци, когато вратата се отвори и пристъпвайки плахо, наметнат с бяла престилка, в стаята влезе… Полковника.
Предимството, а може би и недостатъкът на малкото населено място беше, че всички се познават. Каквото и да прави, всеки е с ясното съзнание, че се случва пред очите на всички. Мисълта ми е, че нямаше как да не съм го срещал и преди. Даже доста пъти го виждах из града и в парка, и на разни други места. Когато ги попитах, моите родители ми казаха, че е луд. Аз, а пък и приятелите ми, се побоявахме и гледахме да си нямаме работа с неговата особа. Ами представете си един огромен, възрастен човек, с гъста, сиво-бяла и винаги разчорлена коса и поне педя дълга брада. И зиме, и лете беше винаги облечен в нещо безформено с някакъв неопределен цвят. Обут беше с изхабени, грубо подковани обуща. Сякаш беше излязъл от някаква приказка за зли великани.
… Изведнъж стаята се смали, като в анимационно филмче. Като бездомно котенце, проплака табуретката, след като той седна. Я…, все едно стои във въздуха, същински факир. В подкрепа на мислите ми, сякаш от нищото, в огромната му лапа се появи едно бяло пакетче.
– Дръж, юнак! – най-после проговори той. – Въпреки, че на истинските мъже не се правят подаръци. Те трябва единствено да се уважават!…
Вечно забързани и следвайки, налаганото от живота темпо, спомним ли си хора и случки, пренасяйки се назад във времето и освободени от моментната емоция, все по-безпристрастно и трезво преценяваме тяхното значение. Натрупаният опит и усложненият през годините вътрешен мир ни дават точни формулировки за събитията и някак си от нас изхвръква стихията от необясними състояния и чувства, обсебвали мислите ни през детството. Но има мигове, които побират в себе си цял един живот и с цялата си красота и неповторимост се помнят докрай!
И някъде, вътре в мен, винаги готов да изплува, е споменът за първата ми среща с Полковника в болничната стая. Споменът за две очи. Може би нещо в стаята се движеше, някой говореше… или ставаше не знам какво… Аз виждах само две очи. Сякаш гениален художник беше смесил в едно всички нюанси на синьото. Имаше небе, море, сапфир, синчец, теменужка, незабравка… Ярки, наситени, но същевременно прозрачни и меки; топли, но със стаен в дъното лед; видели какво ли не, но пазещи детската си невинност. Очи, излъчващи мъдрост, преливаща в надежда и любов. Очи, приличащи на… Ако отидете там, където земята любезно е отдала тялото си на бърза рекичка, даряваща своята свежест на растения, животни и хора, и следвате лекия неспирен ход на водата – на някое меко завойче, под пелена от клонки, мъх и листа ще откриете едно кристално безвремие. Разгърнете нежно, погледнете без страх и пред вас ще се открият най-чудновати гледки. Ако сте в гъстака, ще видите как присмехулният вятър кара дърветата да ви махат за поздрав, ще чуете шепот за самодивски танци и хайдушки сборища. Ако сте на открито, очите ви ще спрат в сиви вековни скали, криещи в себе си тайните на сътворението, и ще се опиете от неспирната игра на пеперуди с ярки, непознати цветове, а някъде там, отстрани, забързано ще премине най-бялото и пухкаво облаче. Не знам дали се е случвало да потопиш очи в горски вир и да не изгубиш сърцето си завинаги…
– Ей, твърд като камък – той продължаваше разказа за командира си през войната. – Като викне „Вперьод!”[1], братче, нещо ей тук отвътре ти трепва и те кара да тръгнеш след него! Истински мъж! За такъв и в огъня влизаш… Тъй и умря – по мъжки! Шрапнел в боя го застигна и… – гласът му потрепери, той помълча малко, след което продължи: – Преместих го, опитах да го превържа, а той ми стиска ръката и се усмихва…
Последното явно дойде в повече на Полковника. Той се наведе и скри лицето си в една голяма кафява кърпа. Децата около мен го гледаха, онемели от ужас. Стаята сякаш беше празна. Чуваше се само силното му подсмърчане. – Аз затова, братче, че и ти си мъж, веднага разбрах – продължи той, – душицата ти излиза, а се усмихваш. Най-важно е, че вече си добре. Както е казал поетът: „ Жив остался – не горюй, это малый сабантуй”![2] Добре, като си починеш, пак на воля ще припкаш!
Ама какво ми говореше този човек? Все едно някаква река течеше бързо край мен и аз успявах оттук-оттам да хвана по нещо. Бойни полета, шрапнели, смърт, поети… И въпреки странните, неразбираеми думи, аз усещах, че е различен от всички други, с които ме беше срещал досега животът. Отнасяше се с мен като с равен, май и нещо повече – сякаш ме уважаваше. Определено имаше нещо, но вече се уморих от толкова емоции и очите ми започнаха лека-полека да се затварят…
В живота на големи и малки важно място заемаше местният парк. Той се намираше в западния край на града. Стоплеше ли се, сякаш вървейки след слънцето, в края на деня всички отиваха там за раздумка и отдих.
В началото, заобиколена от черници и зелени пейки, се кипреше красива цветна градина. Отвисоко сурово гледаше паметникът на загиналите във войните. Весело пееха пързалки и люлки. Столетни борове се здрависваха с небето. Белокаменни алеи неусетно отвеждаха навътре до мястото, където паркът се прегръщаше със своята по-голяма сестра – гората. Из многобройните полянки, според сезона, растяха кокичета, иглика, диви ягоди и къпини. Отнейде заек ще изскочи, ще помръдне важно с мустаци, па ще тропне капризно с крак и ще изчезне обратно в царството на тишината. И нежна сърничка с цвят огнен, стресне сегиз-тогиз някоя скрита влюбена двойка. Ех, а колко ли детски лудории са замислени и свършени тук.
Щом излезеш от южната страна на парка, пресичаш една уличка и се озоваваш пред стадиона и спортната зала.
Въпреки че беше малък, градът имаше футболен отбор с много постижения. Някои се занимаваха с бокс, други с борба, лека и тежка атлетика. Волейболът също беше на почит.
Залата се използваше само през зимата, а през останалото време всички тренираха на стадиона. Той имаше футболно игрище с олимпийски размери, ленти за бягане и пясъчен трап за скокове. От северната страна се намираха зрителските трибуни, а от южната самотно стърчеше къщичката на пазача.
… Слънцето се скри отдавна и всичко беше замряло, само щурците с пълна сила озвучаваха неспирната игра на светулките. Ех, как ли ще ми се карат в къщи, дето окъснях така. Побутвахме се от време на време с моя съученик. Да де, ей сега тръгваме, само да чуем последно това, и това, и това… Седяхме като залепени на старата очукана пейка и слушахме поредния разказ на Полковника.
– Та такива ти ми работи, братче. Войната е страшно нещо. И хора разни има там. Едни с кръвта си Родината спасяват, други звездички само получават. А веднага да различиш кой какъв е, не можеш. Не, не можеш!… – той тежко въздъхна, огледа се и, още под въздействието на разказа, едва промълви. – Ама вие цяла нощ ли ще стоите тук? Айде, че вашите кой знае как са се притеснили! Аз ще ви изпратя до някъде…
След като премина учудването ми от първата среща с него, някак си на преден план излезе оня неспирен вътрешен гъдел – любопитството. Какъв беше този човек!? Малкото, което знаех, караше въображението ми да рисува едни тайнствени и примамливи картини. За страх вече не можеше и да става дума. И мнението на родителите ми вече беше променено. А пък и подаръкът, който ми направи… Ех, подаръкът. Направо проглуших всички с радостните си викове, когато разопаковах един прекрасен дървен пистолет с големи петолъчки на дръжката. Нямаше какво да се помайвам повече и в една слънчева лятна утрин се запътих към стадиона.
Полковника вършеше нещо, но като ме видя, много се зарадва. Избърса си ръцете, попита ме дали съм оздравял, разроши ми косата и ме покани да вляза.
Мястото, където той живееше, всъщност беше една служебна постройка, която имаше три стаи, разделени от един коридор. Помещението отдясно се използваше за съблекалня при различни състезания или футболни срещи. Вътре имаше две дълги пейки, закачалки, знамена, освен това там беше монтирана и радиоуредбата на стадиона. В дъното на коридора се намираха банята и тоалетната. Отляво, в първата стая, живееше Полковника, а втората му служеше за изба и малка работилница.
Стаята, която той ползваше за кухня, всекидневна и спалня, беше оскъдно мебелирана. Имаше креват, грубо скована маса, два стола, малък скрин, печка, сандък за дърва и една закачалка, на която беше натрупана камара дрехи. На източната стена беше направен голям прозорец, а креватът беше поставен така, че Полковника да може, по неговите думи, всяка сутрин да посреща изгряващото слънце. Отдясно на прозореца имаше избелял чуплив плакат – на фона на съветското знаме беше изобразен млад червеноармеец с каска, който държеше пушка с щик, под него настъпваше армия, а отдолу имаше голям, подозрително червен надпис: „Наше дело правое! Враг будет разбит”. На отсрещната стена над кревата беше закачена иконка с Дева Мария. По средата на масата високомерно се пъчеше стар излъскан самовар. Имаше и една котка – Наталия, но галено й казваше Аля.
Докато оглеждах стаята, той извади от скрина няколко праскови в една очукана алуминиева чиния, сложи ги на масата, седна на стола и започна да си свива цигара. По едно време явно се сети, че димът ще ме раздразни, и я сложи зад ухото си.
Взе един плод и започна да ми разказва за едно сражение през Втората световна война. Естествено, аз бях чел книги и филми с военна тематика бях гледал, пък и доста си играехме на войници, но… изведнъж силно ми замириса на бензин, отнякъде започнаха оглушително да реват двигатели, тропаха хиляди ботуши, вдигаше се прах, нещо гореше. Нажеженият въздух размазваше стотиците лица, чуваха се викове на гняв и болка. Страшно и ужасно! След като приключи, дълго време не можех да проговоря. Сякаш нещо ме беше стиснало за гърлото. Истинският ужас обаче настана вечерта, като заспах и започнах да сънувам. Няколко дни бях като болен. Всичко, което досега постоянно ми беше насаждано от беззъбата казионна литература, от несекващото скучно военно кино и инфантилните герои на обездушената соцкултура, беше пометено само от един-единствен разказ.
Много, наистина много истории за войната знаеше Полковника. Винаги беше готов да разказва на всички, без никога да се повтори. С плътен, напевен, упоителен глас, той сякаш излъчваше някаква светлина. Дори и най-големите скептици признаваха, че досега не са срещали такъв разказвач. И задължително накрая ще добави: „Бъдете нащрек! Не забравяйте, че фашистката паплач пак ще се върне!”. Или дежурната фраза: „ Както е казал поетът…”
Така съм го и запомнил, седнал на пейката пред къщичката, гали с едната ръка котката, с другата държи неизменната цигара, поглежда към небето и започва:
„ Чутко дышит берег этот
Вместе с теми, что на том
Под обрывом ждут рассвета,
Греют землю животом, –
Ждут рассвета, ждут подмоги,
Духом падать не хотят.
Ночь проходит, нет дороги
Ни вперед и ни назад…
А быть может, там с полночи
Порошит снежок им в очи,
И уже давно
Он не тает в их глазницах
И пыльцой лежит на лицах –
Мертвым все равно”.[3]
– А кой е този поет? – попитах веднъж.
– Как кой? – направо подскочи. – Сан Трифонич! Най-истинският човек на света. Как мислиш, може ли някой друг да каже това:
„Бой идет светой и правы.
Смертный бой не ради славы,
ради жизни на земле”…[4]
Такаа…, бях вече в четвърти клас, а не знаех кой е Сан Трифонич. Питах учителката си по руски език, тя също не беше чувала за такъв, а когато почнах да рецитирам стиховете, ми каза да й се махам от главата. И в библиотеката го търсих, резултатът беше същият.
И за войната търсех книги – не ми стигаше написаното в учебниците. Опитах се да говоря по тази тема с учителя по история, да споделя наученото от Полковника, но той само измърмори нещо от рода на „лудостта е заразна”. Общо взето, навсякъде удрях на камък.
Времето вървеше, а той си беше все там. Поливаше и косеше тревата на игрището или вършеше нещо в работилничката си. А можеше дълго да стои, да пуши цигара от цигара и мълчаливо да наблюдава някое цвете или полета на птиците. Случваше се някой недобросъвестен стопанин да пусне добитъка си в стадиона, тогава Полковника почтително се доближаваше до някое от животните, ласкаво му говореше нещо и лекичко го побутваше. И животните също го обичаха. Понякога натрошаваше малко хляб, изсипваше го пред себе си, и птичките кацаха по краката и ръцете му, а той нежно гълчеше някой по-нахален врабец, опитваше се да ги имитира.
… Седях на една пейка около „Колелото” – така наричахме цветната градина в парка – и слушах градския духов оркестър, който при хубаво време всяка вечер ни радваше със своята музика. Отдалече забелязах натежалата с годините фигура на Полковника, който с големи, тромави крачки вървеше право към една малка просека в оградата. Сигурно се прибираше вкъщи. Явно от оркестъра също го забелязаха, защото изведнъж прекъснаха изпълнението си и силно засвириха някакъв боен марш. В момента, в който прозвучаха първите ноти, Полковника свали шапка, застана мирно и впери очи във върховете на дърветата, а когато всичко свърши, той наведе глава, прекръсти се с лявата ръка, махна ми за поздрав и продължи по пътя си…
И още една слабост си имаше той. Като повървиш малко на запад, по уличката, която разделяше стадиона от парка, вляво от пътя ще видиш стръмна козя пътечка, която ще те отведе до една стара чешма. Някои даже казваха, че от нейните чучури е текло още преди създаването на града. Когато Полковника заживял в своята къщурка, всеки ден ходел там, водица си наливал или просто стоял и слушал Балкана, птиците и шепота на близката река.
По някое време донесъл отнякъде плочи, пясък и дъски и след няколко дни направил пред чешмата едно малко каменно площадче, на което гордо стояла една голяма пейка без облегалка. Посадил и две сливи, които сега извисяваха снага и през топлите дни даряваха сенчеста прохлада. А на чешмата със верижка закачил малко канче и следния надпис турил: „Не искам много – само пази!”.
Отиващите сутрин в Балкана многократно виждали как, седнал с гръб към чешмата, наблюдава първите слънчеви лъчи. Може би това беше другото му любимо място, където безкрайно можеше да стои, да пуши и да разказва.
… – На война, братче, с много разбити съдби се сблъскваш. От толкова мъка някак си душа нямаш вече, сякаш човек да бъдеш преставаш. Трябва винаги да се държим здраво за земята. Природата само ще ни запази зверове да не станем. Виж тази вода – проста прозрачна изворна, а колко настроения и чувства в себе си носи. Верен приятел е тя и на война, и в мирно време. Ето поетът как точно е казал:
„На войне, в пыли походной,
В летний зной и в холода,
Лучше нет простой, природной
Из колодца, из пруда,
Из трубы водопроводной,
Из копытного следа,
Из реки, какой угодно,
Из ручья, из-подо льда, –
Лучше нет воды холодной,
Лишь вода была бы – вода…”[5]
А когато зимната искряща белота пристигнеше изведнъж и задълго, сутрин по тъмно Полковника с голяма лопата на рамо отиваше на чешмата и почистваше всичкия сняг по пътечката и площадчето, бръсваше с метличка пейката, после, задъхан и изпотен, запалваше цигара и така посрещаше първата небесна светлина. Даже нарицателен беше станал в това отношение.
… Набивахме крак и пеехме вече втори час. Асфалтовите изпарения смешно накъдряха сградите като в криво огледало. Не бях обядвал, пиеше ми се нещо разхладително, целият треперех, а ни връщаха отново и отново. След като свършихме часовете, ни емнаха на училищния двор. Безкрайни, еднообразни, тежки репетиции. Я…, учителите нещо се заговориха, дали това беше за последно? Беше, ама не беше. Ето че излезе директорът да види как вървят нещата.
– Строй сее! – неестествено проехтя преобразеният от мегафона глас на физкултурника. – Равнис! Мирнооо! Със строева крачка и песен, ходооом марш!
Сякаш нещо се взриви при срещата на обувките ни със земята и двеста души ревнахме като един: „Слънце е нашата партия…”.
В края на учебната година винаги настават тежки дни. Правят се контролни и класни, оформят се оценки. Усещаш как цялата природа те зове навън, а ти се затваряш да четеш, да преговаряш и само миражът на предстоящата лятна ваканция ти дава сили да преодолееш всички изпитания. За да бъде картинката пълна, наесен се задаваше светъл празник – навършваха се 40 години от Победата. Тази същата победа, дето всички лягаха и ставаха с нея. И понеже честването щеше да е в началото на септември, подготовката започна още в средата на втория срок. По отряди и дружини, чавдарчета, пионери и комсомолци творяха разкази и стихотворения, рисуваха стенвестници и плакати, подготвяха театрални постановки.
Цялата държава трескаво се подготвяше да посрещне подобаващо годишнината. Планираха се военни паради, манифестации на трудещите се, концерти, посветени на свободата, и още много прояви от подобен характер. Във всички окръжни градове предстоеше да се проведат и детски прегледи за маршова песен. Затова към напрегнатата седмична програма се добавиха ежедневни изтощителни, буквално казармени, тренировки.
Естествено нямаше как нашето градче да остане встрани от цялата тази суматоха. Не само в училище се подготвяхме за отбелязване на празника. Във всички предприятия и институции, къде с желание, къде – без, след приключване на работното време шиеха червени знамена, набираха многотиражки, главната улица беше асфалтирана, освежиха паметника в парка.
… Седнали на една пейка в „Попската” градина, с няколко мои приятели се наслаждавахме на топлото време и първия ваканционен ден. Свърши се най-сетне мъчението. В близките три месеца няма да има ставане в седем часа, няма учене и изпитване. Засега приключиха и проклетите маршировки. Всеки разказваше какво беше намислил да прави през лятото – кой на море, кой на гости при близки роднини. Докато така си блаженствахме, се чуха силни писъци и по улицата, като на пожар, притичаха няколко по-големи от нас момичета. Направихме няколко немного ласкави коментари по техен адрес и тъкмо продължавахме разговора си, когато отново по същата улица се показа едно кълбо от представителки на женския пол с, меко казано, странно държане. Блъскаха се, дърпаха си косите, крещяха, от време на време спираха, после тръгваха пак. Падаха, ставаха… Наблюдавах стреснато баталната сцена, когато изведнъж един от приятелите ми сякаш прелетя и буквално се заби в цялата тази олелия. След малко го последваха и останалите. Като погледнах по-внимателно, видях, че в центъра на всичко стоеше едно, до болка познато от малкия и големия екран лице. Той играеше все сериозни роли, героите му бяха непобедими военни, непогрешими следователи или смели разузнавачи. Поколения бяха израснали с неговите филми и с пълно основание беше титулуван като „най-големия” актьор в страната. Няма как, трябва и аз да се докосна до него. Скочих от пейката и се затичах…
От красивия ни малък град се интересуваха много хора. Бурното му историческо минало привличаше историци и археолози, туристите се любуваха на природните му забележителности, български и чуждестранни ловци си заминаваха с рекорден улов. Случваше се иманяри да търсят митични съкровища. Никога обаче той не беше попадал в очите на кинаджии. Никога – допреди две години, когато се разчу, че ще почват да снимат филм. – Кой ще снима, кога, на каква тема? – Подобни въпроси за нула време разбуниха градчето. Където да погледнеш – като в разровен мравуняк. Събрани на купчинки, хората говорят, ръкомахат, до кавга даже стигат. Един чул, друг прочел, трети видял. Изясни се след време, че по случай прословутата Годишнина, предстои да бъде филмиран многократно награденият партизански роман на известен български писател. От най-високо място било решено снимките да се направят в едно близко село, понеже напълно съвпадало с мястото, описано в книгата.
Напълно естествено е за такъв важен филм да не се жалят сили и средства. Бяха докарани много камиони с реквизит и специална техника. Командирован беше цял полк войници за масовите сцени. Някои местни жители бяха наети за статисти. Но чудото на чудесата настана, когато започнаха да пристигат най-известните ни актьори и актриси. Кой ли не ходи да ги гледа! От толкова много почитатели без малко да се провали целият филм, но с времето първоначалният интерес стихна, страстите се успокоиха и работата потръгна.
В градчето обаче започнаха да се случват лоши неща. Хората започнаха да опознават своите любимци от съвсем друга страна. Актьори, режисьори, сценаристи, консултанти – постоянно скандализираха всички със своето поведение. Една разпасана пасмина като глутница побеснели вълци вилнееше необезпокоявана от никого. По цели нощи градът се озвучаваше от двигателите на черни лимузини и висока музика, а мълвата носеше легенди за пиянските изпълнения на този и онзи. Дочу се за изнасилена ученичка и блъснато дете.
Животът се промени изцяло. През деня всеки се придвижваше, постоянно оглеждайки се, а нощно време улиците и заведенията пустееха. Мина малко време, на кинаджиите изглежда им доскуча и спряха да тормозят градчето. Явно намериха друго място за своите гуляи. Е, понякога се появяваше някоя знаменитост, но само за да си купи нещо или просто на разходка.
Като след прекарана тежка болест, градчето постепенно започна да се раздвижва. Лека-полека неприятностите започнаха да се забравят и много скоро всички влязоха в обичайния си ритъм на живот.
… Друсах се в раздрънкания автобус, озвучаван от гласа на Лепа Брена, и се опитвах да погледна философски на нещата от живота. Вдругиден рано сутринта трябва да съм в училище и да започнем пак песните и маршировките. Следобед пък ще се събираме целият клас, за да плетем венци… От друга страна пък, си изкарах вълшебно лято. Добре почернях на морето, на леля гостувах в Пловдив, че и две седмици изкарах на една хижа в Родопите, където нямаше никаква връзка с цивилизацията. И някое и друго гадже завъдих. Изобщо се прибирах вкъщи, изпълнен с емоции и спомени. Само да не беше това честване…
В една дъждовна августовска нощ, някъде към един часа, двама души докарали Полковника в Бърза помощ. Бил напълно парализиран, нещо силно хъркало в гърдите му, а от устата му се процеждала слюнка. Докторът поставил диагноза „инфаркт”, сложил няколко инжекции, масажирал гръдния му кош, но всичко било безсмислено. След около двадесет минути сърцето престанало да бие.
Полковника бил мъртъв.
Придружаващите го обяснили пред дошлия милиционер, че са го намерили на пътя в такова състояние. На другия ден от окръжния град дошли група хора, представили червени карти и някакви заповеди, обяснили, че лицето приживе се е водило на специален отчет и затова трупът трябва да бъде транспортиран до определено място, натоварили го в колата си и заминали.
… Макар и вече почти шестнадесетгодишен, за пръв път се сблъсквах със смъртта на скъп за мен човек. Тъжната новина прогони всичко от съзнанието ми, забравих веселите преживелици и предстоящите трудности, изживявах нещо ужасно, неописуемо. Сякаш река от лава минаваше бясно през мен, из цялото ми тяло нещо се мяташе като обезумяло и се опитваше да избяга, но живият огън постоянно го застигаше. Всичко съскаше, пращеше, гореше, навсякъде усещах някаква пулсираща, смазваща болка. Не знам колко време изкарах в това състояние. Постепенно започна да ми просветва. Да, животът си продължаваше и отвън си бях все същият, но вътре…, вътре имаше само купчини бяла пепел.
Посрещнах утрото пред църквата. Купих една голяма свещ и с малко боязън прекрачих прага. Досега не бях влизал. Огледах се, видях горящи свещи, приближих и запалих своята. Не знаех нито молитви, нито как да се кръстя, а пък и в богове не вярвах. Просто стоях и си спомнях срещите с Полковника. Както се бях замислил, изведнъж усетих как една ръка ме докосна по рамото. Градският свещеник стоеше до мен.
– Знаех, че ще дойдеш. С Полковника много сме говорили за теб – ми каза той с усмивка. – Даже имам малък подарък за теб. При тези думи разтвори ръката си и там видях запалката на Полковника. Онази стара, саморъчно направена от патронна гилза фронтова запалка, с която никога не се разделяше. – Той така пожела – продължи свещеникът, – ако стане нещо с него, ти да я получиш.
Мълчах, а сълзите течаха по лицето ми. Грабнах запалката и побягнах…
„Змията като умира – най-силно хапе” гласи една наша народна мъдрост. Така и тоталитарният режим, опитвайки се да отложи поне малко неизбежния край, в предсмъртния си гърч до кокал захапа цялата страна със своя „Възродителен процес”.
Дали поради страха, че дългогодишните добри отношения между българи и турци могат да попречат на това безумие, или си каза думата горчивият опит от други подобни места, но в градчето ни държавата впрегна цялата си мощ. Посъвзели се от големите чествания на още по-голямата годишнина, две седмици след посрещането на Нова година осъмнахме, окупирани от запасняци и редовна войска. Обявен беше вечерен час. Патрулите на Вътрешни войски газеха големия януарски сняг, въоръжени до зъби. Някой явно беше решил да се презастрахова и в края на града се разположи цяло отделение „Червени барети”.
Първоначалният респект от ежедневното дрънкане на оръжие, грохотът на вериги и присъствието на толкова много военни започна да се превръща в зле прикрито недоволство, атмосферата видимо започна да се нажежава, трябваше само една искра… И ето че една вечер се случи нещо, което като по чудо завърши без човешки жертви.
Някъде към полунощ църковната камбана огласи с тревожните си звуци заспалото градче. Въпреки вечерния час, разчорлени, сънени и топли, нарамили я брадва, я лопата, всички се стичаха на площада. Настана страхотно гъмжило. Отнякъде се появи свещеникът, вдигна ръце и всички утихнаха.
– Братя, току-що разбрах, че Полковника е бил убит, а убиецът му се намира наблизо! – гневно изкрещя той. В това време се появиха много войници, които с насочени автомати обградиха целия площад. Минутата беше критична. Още малко и всичко натрупано в душите на Балканджиите щеше да пламне като сух барут. В този момент дойде пълничкият началник на районната милиция, придружаван от няколко военни офицери. Сториха им път, те отидоха до свещеника, който започна да обяснява какво е станало. Единият от военните безуспешно прикани всички да се прибират по домовете. Напрежението пак започна да се покачва.
– Искаме убиеца! Дайте ни го този изверг – викаха от площада. Дали разумът надделя, или решиха да направят мили очи на населението, но изведнъж войниците се оттеглиха от площада, а единият от офицерите се качи на една кола и замина нанякъде. Времето течеше бавно, заваля сняг, но никой не помисляше да си тръгва. След около час в една от улиците просветнаха фарове и на площада рязко спря един джип. Няколко войници, облечени в камуфлажи, измъкнаха един човек и на ръце го занесоха до свещеника и началника на милицията. Доведеният постоянно се накланяше настрани, опитваше се нещо да каже, но беше толкова пиян, че накрая просто седна на земята, главата му клюмна и заспа.
После стана ясно, че този човек е майор от Държавна сигурност и за пръв път идва по нашите места. Вечерта прекалил с алкохола и започнал да разказва един случай, който чул от свои познати.
Благодарение на него градът узна истината за смъртта на Полковника.
Актьорите и снимачният екип отдавна били приключили работата си. Филмът бил монтиран, гледан от отговорните другари и след по-малко от месец щял да бъде излъчен. Част от използвания реквизит останал и за тази цел няколко души били командировани да го приберат. Работата вървяла добре. През деня товарели и изпращали камионите, а вечер си устройвали шумни веселби и безпаметни напивания. Случили се няколко дъждовни дни, а падне ли дъжд в Балкана, дори през август, става доста студено. Изпратените в селото не били случайни хора. Независимо дали в чужбина, или у нас, те обичали бурния живот и въпреки лошото време нямало как да скучаят, затворени в някоя стая. По време на снимките, когато често прескачали до нашия град, много пъти слушали за някакъв откачен, дето постоянно говорел за битките между руснаците и немците. И тъй като от няколко часа били безкрайно отегчени и само пиели, а пък и дъждът бил поспрял, решили да се позабавляват, като устроят една шегичка.
Бронираната кола по инерция се спуснала до къщичката. Чувало се само скърцането на кожени ремъци и подрънкването на шмайзери. Мътната луна се отразила в един лъснат ботуш, който с всичка сила се забил във външната врата. Полковника отдавна бил заспал, когато изведнъж се разнесъл оглушителен трясък и в стаята нахлули четири души, носещи бойни каски и черни униформи със свастики. Закопчали го с белезници, започнали да го удрят, крещейки немски фрази. „Е, наигра ли се, дъртако? – попитал на български единият, после откъснал плаката от стената, направил го на топка и му запушил устата. – А ние с теб сега ще си направим една малка нощна разходка! Какво чакате, водете го!”
Зловещо изръмжал мощният двигател и право през мокрото игрище се насочили към изхода.
Малко ли, много ли пътували и навлезли дълбоко в гората. Изправили Полковника до един дъб, а колата спрели така, че силните фарове да го заслепяват. Единият започнал да чете на немски от някакъв лист, другият превеждал, а останалите насочили оръжието си към него. „За служба на врага и за убийство на немски войници, в името на Фюрера си осъден на смърт! Огън!” Няколко халосни откоса прорязали нощта, Полковника се превил на две и паднал на земята. Веселбата достигнала връхната си точка. „Абе ти си бил голям артист, да сме знаели, във филма можеше да те включиме – извикал единият, превивайки се от смях. – Давай да бягаме, че пак заваля!” Другият се приближил, побутнал го с крак: „Дядка, ставай да одиме да се черпиме и да ни излъжеш нещо за войната! – но Полковника не помръдвал. – Абе, ама на тоя май нещо му стана!?”. Дошли останалите, освободили му ръцете, отпушили му устата, опитали се да го вдигнат, но той бил напълно отпуснат и неподвижен. Гърдите му силно хриптели. Само в угасналите му очи за момент проблеснало нещо и като че ли лекичко се усмихнал.
Кой беше Полковника? Имал ли е семейство? Откъде е дошъл? Така и не научих никога. Дали наистина беше луд? Не знам.
Въпреки, че заради неспирните си военни истории беше обект на постоянни задевки, той безкористно помагаше на всички с каквото може. Но едва след смъртта му разбрах колко хора в града го обичаха и колко много истински приятели е имал.
Никога не го видях с книга в ръка. А може би неговото трептящо, спиращо дъха слово се наливаше с живот от непрестанните, безмълвни разговори с природата, пред която се прекланяше с цялата си душа.
Все се питам дали със своето съществуване той не беше пълното отрицание на тази самозабравила се банда, чиито озверели издънки го стъпкаха и изхвърлиха в помийната яма на нечовешкия си режим, като му отнеха последната груба ласка на майката земя.
А бурите на времето продължаваха своя вечен безмилостен бяг, като оставяха след себе си блуждаещи очи, вкаменени сърца и изсъхнали ръце.
Оцеля само споменът за онова изначално, чисто и непреходно добро, което със своята ослепително бяла светлина озарява трудния път към духовното прераждане. Онова добро, чиито следи дълго след това откривах в отрудения Торашко, в неуморимия Швейк, вечно младия Непушач, смирения Антони Кошиба и бедната Матрьона.
Защото, братче, на истинските мъже все пак могат да се правят подаръци!
Може и да потъгуваш за тях, и някоя сълза да пуснеш – не е срамно!
Но никога не можеш да ги забравиш!
Бележки
[1] Вперëд (рус.) – напред. – Б. р.
[2] „Оживяваш. То е, чуй,
малък само сабантуй.”
Използваните откъси от поемата на Александър Твардовски „Василий Тьоркин” са преведени от Николай Антонов в българското издание от 1968 г. – Б. р.
[3] „ Дишат остро, дишат сънни
заедно с онез отвъд,
дето чакат да се съмне
и земята топлят с гръд.
Чакат да се съмне. Чакат
помощта на своя брат –
и не виждат изход в мрака –
ни напред и ни назад.
Или може би убити
спят отвъд със сняг в очите –
и по тях снега
като прах не се стопява.
И каквото и да става,
Все едно им е сега”…
[4] „ Бой свещен се развилнява,
бой на смърт, но не за слава –
за живот на този свят”…
[5] „На война, във маранята,
в поход лете и в студа,
няма тъй добра за брата –
от геран покрай рида,
от чучура, от тръбата,
от копитена следа,
от вира или реката,
от потока под леда –
тъй добра като водата,
стига да си е вода…”
