От сутринта се потях над уводната статия и тъкмо бях решил да захвърля всичко и да си метна едно одеяло на излъсканото канапе, когато телефонът извъня. Докато гадаех дали звукът е весел, тревожен, противен или отчаян, той продължаваше да оглушава кабинета, но щом докоснах слушалката, апаратът замлъкна, и след това в ухото ми остана единствено игривата мелодия, която още никой от редакцията не беше разгадал след инсталирането на новата централа преди два месеца.
Няколко минути по-късно, докато продължавах да заплитам решенията на Общинския съвет с предизборните обещания на кмета и цитати от древногръцки философи по азбучен ред, подлата машинка отново напомни за себе си, само че този път вдигнах на секундата:
– Зачерних се, чедооо… Свърши живота за менеее… – пресипналото хленчене звучеше като през кърпа и затова помислих, че някой се майтапи, но сърдит бас ме върна на земята:
– Господине, с Вас говори капитан Петров от полицията! Намирам се в дома на Иван Огнянов! От сутринта го няма, а току-що майка му е намерила писмо, в което той казва, че ще се обеси на вашето любимо място. След малко за Вас ще дойде кола на управлението!
Ваньо да се обеси?! Не, това не може да е вярно. Снощи бяхме заедно в една частна механа, изпихме няколко запотени бутилки мискет и ометохме цяла тава с печени пъстърви. Разказвахме вицове, пяхме, закачахме се… Не, не вярвам… Щеше поне с нещо да се издаде, нещо да каже не на място. Все пак се знаем от детската градина. Където единият – там и другият… Какво ли е станало?! Скоро клаксонът на патрулката прекъсна безсмислените ми терзания.
Сборният пункт беше на паркинга зад пазарчето, и когато пристигнахме, вече беше пълно с цивилни и униформени ченгета, екип на Бърза помощ, служители на Общината и колеги на Иван от Горското. Някои ме тупаха по рамото, с други се здрависахме мълчаливо, но аз не можех да дойда на себе си, все не ми се искаше да повярвам и дори за миг се озовах нанякъде из непознато измерение, където живителен лъч преследваше задръстено облаче, за да премине през него и да преобрази всички криле в изумителна дъга от живот и радост.
Вместо това, пред очите ми изникна прошарен мустак, а после се разнесе познатият насечен глас, който няколко пъти избуча, докато разбера че говори на мен и машинално отвърнах:
– Големият бор.. Над естрадата в парка. Като малък дядо му казал, че при хубаво време оттам се вижда морето…
След като се добрахме до каменната сцена, паркирахме колите на сенчестата поляна и дълго бродихме, докато се изкатерим до вековното дърво. Как ли не се въртяхме, какви ли не позиции бяха сменени, но разкаляните подстъпи и настъпващата пролетна зеленина затруднявяха огледа, ентусиазмът на всички спадна и даже от едно време насам взе да ми просветва и започнах да мисля, че цялата тази галимация ще се окаже нечия тъпа шега.
Дали нямаше всичко това да завърши в някоя кръчма, ама така, както ние го можем… Дори взе да ми се превижда дебело мезе, черно вино, оркестър и бесни танци до зори…
Сигурно още щях да се давя в самозащитни блянове, но някъде отгоре се дочу продължителен крясък и, без да се замисля, се втурнах през мокрите шубраци. След десетина минути търкаляне и пързаляне, омазан до ушите, издрапах до голо място, откъдето се оглеждаше цялата местност. Докато си избърша лицето, викът се повтори и тогава видях, че от съседното дърво някой маха, проследих накъде точно ми сочи и тогава го видях…
Ваньо, моят най-добър приятел… Ваньо, моето братче, се полюшваше насред вечната тишина, а аз не можех да разбера, дали затова е виновен присмехулния балкански ветрец или изстиналото му тяло потръпва от погнуса към целия наш изгубен свят.
Трябваше да се държа мъжки, но ми беше много зле. Нито можех да дишам, нито да се движа. Просто седях на мократа земя, преглъщах сълзите си и наблюдавах как донасят носилка и пожарникарски стълби, после се появи вездесъщият капитан Петров, затрака дизелов генератор, някакви хора се покатериха по смолистия гигант, други изкореняваха стари пънове и подравняваха територията. И уж всичко вървеше под контрол, но изведнъж човекът, който беше на върха, закрещя, после залитна, направи салто мортале, и с някакви невъобразими движения успя да се задържи горе.
В това време полупрерязаното въже се скъса и тялото на моя приятел започна да се свлича, като се блъскаше в клоните и за секунди, окичено с лепкави иглички и парченца кора, тупна тежко на земята. Подскочих обезумял и тъкмо да хукна надолу, когато един от униформените извади пистолета си, започна да стреля в мъртвеца, а на мен ми причерня и загубих съзнание.
Амонячен мирис ме върна към живота. Дежурната в Бърза помощ се усмихна съчувствено и ми разказа, че преди да се обеси, Ваньо си прерязал вените на ръцете, а няколко пепелянки се навили върху него, за да пият от топлата кръв, и после нападнали горските и полицаите.
Като се приведох в що-годе приличен вид, завъртях няколко телефона, и се разбрахме аз да занеса дрехите, с които да облекат Ваньо след аутопсията, затова с помръкнали очи се отправих към тях.
Колко пъти ме беше посрещал този дом, колко хубави и важни моменти от живота си бях преживял тук, а сега нямах сили да престъпя осиротелия му праг. Леля Еленка ме прегърна силно и занарежда тихо:
– Чедооо… Какъв огън ми дойде до главата… Как така… Какво стана… – тя внимателно вадеше сако, панталон, риза и чисто бельо от нафталинената ракла, а думите й се изливаха в душата ми като стопено олово: – Нали ще си ми го доведеш? Нали?! При мама, да си го видяяя…
Съдебна медицина се намира на гърба на Окръжна болница, за да не се виждат големите автомобили, които непрестанно идват и си отиват. Едва тук успяхме да си поговорим по-подробно с капитана. Ваньо написал в писмото, че отдавна е взел това решение, че не вижда смисъл в живота, омръзнало му е всичко и всякакви такива. Накрая искал прошка и казвал, че само аз знам къде точно да го намерим.
Докато чакахме патолога да излезе, забелязах прегърбена, изпосталяла старица, която седеше до кабинката на входа и се оглеждаше плахо. Ех, сигурно нечия баба, майка или сестра… Животът безмилостно е почернил и нея…
Минаха няколко години. Страната продължаваше да живее в кошмарния си сън, наричан преход и демокрация. Едни ровеха в казаните, а други придобиваха все повече пари и влияние. И нашего брата го подгониха реформите. Вече никого не го интересуваше аналитичното мислене и духовно извисяване. Трябваше да се прави вреслива журналистика, да се търсят сензации, а понякога и дори да се съчиняват горещи клюки и произшествия.
Затова, когато край нашето скучно градче гръбнаха едно такова дебеловрато човекоподобно, се наложи лично главният редактор, сиреч аз, да се вдигне до областния град и да атакува РДВР-то, за да събере цялата налична информация.
Докато се мотаех безрезултатно из коридорите на полицията, ми хрумна да прескоча и до моргата – де да знам, може пък там да ми се усмихне късмета. В чантата си носех две бутилки, домашен суджук и сланинка, и като си повтарях първото правило на руския разузнавач, че който владее спирта – владее информацията, с едри крачки се запътих към царството на формалина.
Главният лекар сякаш само мен беше чакал, разположихме се удобно в едно ледено сервизно помещение и за един час станах специалист по огнестрелни наранявания от близко и далечно разстояние.
След като се откопчих от новия си приятел, излязох навън, подпрях се на оградата и се опитах да забравя за всички миризми, проектили, натривки, сажди и барутни газове. Просто исках да дишам най-сладкия въздух и да гледам най-яркото слънце, покачено върху най-синьото небе.
Блаженството ми беше нарушено от нечовешки викове. След секунди видях дребен силует, който се шмугна под бариерата, а след него тичаше портиерът с дебела сопа в ръка.
– Абе, началник, не ти ли е малко голямо оръжието? – любопитството ми надделя и се приближих към него. – Нали ако я цапнеш веднъж и…
– Ааа, на таз убиването й е малко! – изплю се ядно той. – Мамицата й мръсна! Но ще види тя, ще я прекарам таз Майка Тереза!
– Добре де, какво толкова ти е направила? – гледах гневното му лице и не можех да проумея. – Да не е откраднала нещо?
– Ти не си ли чувал за Майка Тереза? – на свой ред се учуди той. – Дето причаква близките на умрелите, и се натиска да мие и облича труповете. Един вид – помага на хората от добро сърце… Ама аз… Нейното мами…
Сега си спомних, че това беше същата женица, която видях, докато чаках аутопсията на Ваньо. Ама какво пък, трябва да има хора за всичко. За какво ли толкова са я намразили, по-вероятно да се е набъркала в нечий бизнес. Нали при нас е така, човек дава всичко за дете или умрял. Както и да е, нямах време за философстване, чакаше ме извънреден брой и трябваше да се захващам за работа.
Няколко дни по-късно празнувахме рождения ден на един съученик. Спомнихме си всички лудории, играхме, пяхме, едни свириха на китари, други рецитираха стихове, и някъде по малките часове, когато умората взе да надделява, се организира конкурс за най-зловеща история. Сещате се, някой със задгробен глас и фенерче под брадичката, разказва за грозна баба, дето се храни с деца, а друг продължава серията с история за вдовицата-вампир.
– Аз пък знам една истинска вещица! – надвика всички русата Мариела. – Направо ще ви паднат шапките…
И се започна една, не ти е работа… Майка Тереза, плахата, състрадателна лелка, се оказа истинско чудовище. Най-великата черна магьосница по нашите земи. От цял свят идвали при нея. Коронният й номер бил заклинание за смърт, направено от вода, с която е къпан насилствено умрял човек, а омагьосаният загивал по същия начин, както и покойникът…
Вестник “България днес”, N 283, 28 ноем. 2019, с. 31.
Кратко интервю на Тео Буковски с Теодор Иванов за вестник “България днес”…