Някъде по времето когато започна моето порастване, в мен се зароди една мечта. Мъничка, простичка… Даже не мечта, а мечтичка – пърхаща като сърце на колибри. Тя не се появи така самоцелно, а вследствие на усилен ученически труд в часовете по литература. Знаете, там вместо да оставят децата да ритат топка на воля или да се разхождат със сладолед в ръка, карат ги да преразказват, да пишат анализи, контролни, класни.. Ужас!

    Отиваш в къщи – четеш разказ, стихотворение или роман, в теб възникват мисли, до късно вечер, изплезил език дращиш по белия лист, на другия ден гордо предаваш своя „труд”, другарката го преглежда и казва: „Пълни глупости! Никъде в произведението не се говори за такива неща! Ти учебник нямаш ли си?”.

    Знаете, че се случваше да има режим на тока. А сега де, до късни доби на свещ: този погледнал на изток – предрекъл появата на комунизма; оня бил с червени обувки – значи…; третият си бръкнал в носа, извадил оттам… Майкооо! Какво става тук?

    И в една такава вечер се появи Тя – въпросната мечта. Даже не мечта, а мечтичка – пърхаща като…

    Исках просто да седна, да разтворя една книга, даже не книга, а книжчица – да прочета цялата и да я РАЗБЕРА! От първия път!

    Четях си аз и на общо основание, и свистящ от спортна злоба. Много пъти си мислех, че съм успял, че най-после това, което аз намирам е същото, което е искал да каже авторът. Но уви, злият дух на критиката и учебните пособия, навираше назидателно носа ми в купчината с единствените, правилните, истинските постановки.

    Годините минаваха, в главата ми се трупаха думи, емоции, съдби… Дали аз поумнях или пък се нагодих, но лека-полека започнах да разпознавам универсалиите, да разчитам творческите символи, да оценявам… С две думи: понадигна ми се самочувствието на литературен познавач, добих авторитет, някой даже търсеха ме за съвет (току-виж, готов поет).

    Тъкмо започнах да се самозабравям и… прекрачих прага на Университета!  И се оказа, че… Всъщност по-добре да не ви разказвам какво се оказа. С две думи – все едно никога през живота си не бях поглеждал написана страница.

    Първата ми среща с творчеството на Александър Твардовски  беше на страниците на Солженициновото „Теле”, наречено от него „Очерци от литературния живот”.

    Потресаваща беше предизвиканата от „Денисович” лавина в съветските писателски среди. И естествено „виновникът” за всичко това – Александър Твардовски. Титулуван като Първи поет на СССР, човекът, който се лута в себе си и под напора на събитията съзрява с часове, добива сила за борба. Четях многото случки, които беше описал Солженицин. Някой бяха комични, други предизвикваха тъга.

   Някой казват, че най-лесният начин да разбереш един автор е като прочетеш хронологично всичките му произведения. Да проследиш развитието му като творец, различните колебания, заемки, залитания. А дали  това не е най-трудният начин?

    Взех книгите на Твардовски и… Първо плахичко, после по силно, накрая с щастлив вик – Намерих го! Ето го писателят, който търсих досега! Ето написаните със „селяшка деликатност” и „буйна устременост” строфи!  Ето…

        Александър Трифонович Твардовски е роден на 21.06.1910 г. в „чифлика в пустошта Столпово” в Смоленска губерния. Повлиян от своя баща Трифон, който знаел наизуст множество руски класически стихотворения, малкият Александър започва да твори, преди да „е овладял елементарна грамотност”. Още в самото начало на дългия поетичен път, първи му подават ръка Михаил Исаковски и Михаил Светлов. В своето усъвършенстване Твардовски преминава през пожара на няколко войни, завършва Смоленския педагогически институт и Московския институт по история, философия и литература, създава своите безсмъртни произведения, написани на прост човешки език, които дават основание по това време да бъде наречен „най-добрият руски поет”. Работи в редакцията на вестник „Червена армия”, а в последствие е главен редактор на списание „Нов свят” („Новый мир”). Запознат със задкулисните игри в съветската върхушка, той успява да убеди Никита Хрушчов и през 1962 г. на бял свят излиза „Един ден на Иван Денисович”. Неиздържал на унижението и болката от съветските порядки, след свалянето от длъжността главен редактор на „Нов свят” Твардовски се разболява тежко и почива на 18.12.1971 г.

    Ако следваме изтъркания модел на подобен вид писания, би следвало сега да започна едни пространни анализи, като давам примери със съответните текстове. Да взема да доказвам, как стиховете на Твардовски като придошла пролетна река, помитат съградените от лицемерие, омраза и завист прегради, че техният мощен тътен заглушава гласът на тъмните сили и гордо носи на гребена си отломки от унищоженото царство на злото…

    Ще ви разказвам с какъв възторг Бунин изрича: „Каква свобода, каква чудесна смелост, каква вярност, точност във всичко и какъв необикновен народен войнишки език – гладък, без задръжки, ни едно фалшиво, готово, тоест – литературно слово”.

    Или как един най-добрите преводачи на Твардовски Найден Вълчев разказва за своите срещи с него и оприличава творчеството му на: „Руда с висок процент благороден метал” и „Строфи, които са прости и незабележими като – като въздуха. Плътни и нужни – като хляба”.

   Ето и Чингиз Айтматов : „Той дойде като селско момче, а си отива като класик. След своите велики предшественици – Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Маяковски, Блок, Есенин. Сега те са заедно, като братя по дух, като птици, които летят като клин пред ятото”.

   Или изследователите, дълго търсещи прилика на неговите рими с Пушкин и Некрасов, а накрая доволно възкликнали: „Стих на Твардовски!”.

    Дали да не спрем и на думите на Александър Солженицин…

    Мисля си, че нямам право да постъпя така с вас! Нямам право да постъпя така и с Твардовски! Не искам да се озова в положението на магарешкото мнозинство, което до припадане, вече почти без глас не престава да крещи: Авторът е искал да каже само това! В тези стихове вие трябва да виждате само това и това!

Колко ли писатели с тъжна усмивка или изгарящи от гняв са чели за себе си подобни неща? Колко ли хора са намразили прекрасни произведения, заради словесните зловония, струящи от някой заслужил деятел на науката и културата. Затова просто ще ви покажа няколко текста, които за сетен път ще докажат човеколюбието и майсторството на поета Александър Твардовски.

 

                ДВА РЕДА

 

Във стария протрит бележник

два къси реда за младежа,

в четирсета през пролетта

убит във финските блата…

 

Лежеше някак отмаляло,

по детски мъничкото тяло.

Шинела му сковал студът,

калпачето му отлетяло…

 

То сякаш, че не беше смърт –

той бягал е по своя път

и в миг го задържал ледът…

 

Сега, сред таз война голяма,

не знам защо, ала тъжа

за страшната човешка драма,

като че в равнината няма

аз малък и убит лежа,

замръзнал със глава пробита,

в оназ война незнаменита

забравен, мъничък лежа…

 

КЪМ СИНА НА ЗАГИНАЛИЯ ВОЙН

 

Войнишки сине, който без баща

си възмъжал предсрочно в мъка тежка,

на тоя мъртъв татко паметта

не ти отнема радостта човешка.

 

Да, той съвсем не ти е забранил

със свойта смърт във битката голяма

това, с което всекиму е мил

животът, гдето всичко живо мами.

 

Но ако ти се случи някой път

по глупост или по прищявка странна

да се оставиш да те привлекат,

забравил дълг и чест, в постъпка странна,

 

Ако ръка в беда не подадеш,

скръб нечия обърнеш на забава,

излъжеш или нещо открадеш,

или с другар потърсиш лоша слава –

 

ах преди всичко ти – завет един! –

спомни си, сине, на кого си син!

 

ЖЕСТОКИ СПОМЕНИ

 

Понякога тайно ме лъхне

зной с дъх на елови листа,

на сочна трева, дето съхне,

на влага, попила в пръстта.

 

Край някоя сънна речица

от някой притихнал гъстак

закуква за миг кукувица,

за пролет тъгуваща пак.

 

И юнското обично лято

припомням си аз като в сън.

И сякаш преварил зората,

със кравите тръгвам навън.

 

Навеки у мене остана

студът на оная роса,

утрата и в пладнята ранна –

на радост пастирска часа.

 

над мен това слънце парливо,

навяващо скука и сън,

и кравите, хукващи диво,

щом овод прелитне със звън.

 

От нашите детски забави

остана у мен досега

от белени клонки корави

вкусът на прохладна мъзга….

 

    Не, така няма да ми стигнат страниците. А това са само стихотворенията на Твардовски. Ами поемите?  Чували ли сте за „Страна Муравия”, а „Василий Тьоркин”?

    Ами „Шир след шир”? Да ви покажа ли късче от нея? Ето:

 

„На път! Премина звън провлечен

и влакът тръгна устремен,

и сякаш миналото вече

остана някъде зад мен.

 

Аз бързах да живея. Минах

навсякъде. Къде не бях!

А на, за толкова години

тоз път да мина не успях.

Макар за свой и да го смятах,

за себе си да го държах

подобно книга, над която

все седях аз – и не четях.

За нея вечно време нямах,

навред кипеше тежък бой,

да се отдам на нея само –

на мен ми трябваше покой.

И все пак страницата първа

Отварям в тези дни,

Когато идва мракът кървав

спокойствието да смени…

 

    Кой говореше за онези летящи думи, които достигат сърцето и разказват… разказват…

    А това ми е най-любимо:

Завет единствен и единствена поука:
слова, които премълчах, на глас
от всички само аз ще кажа тука,
от живи и от мъртви – само аз!

 

На никого не бих аз предоставил
словата ми, исконните, в залог.
Дори на Лев Толстой – не би се справил.
Да, той самият! Нека си е бог!

 

А аз съм само смъртен. И съм стража
на моите слова до сетен час.
От всички само аз ще ги изкажа.
Единствен аз! И както искам аз!

 

    Май тук трябваше да има някакво гениално обобщение? Предпочитам да предоставя думата на Солженицин:

 

 „Има много начини да бъде убит един поет.

 

 

 

1. Шир след шир : Из пътния дневник. – София : Народна култура, 1955. – 44 с.

2. Шир след шир. – София : Народна култура, 1961. – 184 с.

3. Избрани стихотворения. – София :Народна култура, 1962. – 139 с.

4. Тьоркин на оня свят. – София : Народна култура, 1965. – 100 с.

5. Стихотворения и поеми. – София : Народна култура, 1982. – 352 с.

     Съд.: Лирика; Страна Муравия; Василий Тьоркин.