Начало » Интервю с Христо Добрев през 2003 година

Интервю с Христо Добрев през 2003 година

                                                                 УРОНИ СЕ МНОГО АВТОРИТЕТЪТ НА УЧИЛИЩАТА…
 

            Господин Добрев, как започнахте своето учителстване?

 
            Своето учителство започнах през 1950 г. Тогава бях първият учител в село Филаретово. Събрахме децата, подлежащи на обучение от седем до четиринадесетгодишна възраст в един клас, и през следващите години имах ученици в една паралелка, но с различна възраст. Училището най-напред беше една малка стаичка – мехтепът или джамията, където мохамеданите се събираха да се молят, и отначало бяхме все едно килийно училище, учехме насядали по земята, след това от училището в село Тича ни дадоха бракувани чинове, едновремешни чинове, които събираха по седем-осем човека.
На третата година направихме сградата, която сега се намира до новото училище. Направихме я на стопански начала, общината даде само прозорците и вратите. Но, както и да е, направихме го – голяма работа, две стаи, салонче, – училището беше много хубаво.
Във Филаретово аз учителствах три години, след това отидох да продължа образованието си в Учителския институт – Бургас, където завърших специалност „Математика и физика“. Някъде, по време на моето следване, направиха голямото, новото училище във Филаретово.
След като завърших института, бях четири-пет години учител в село Тича. Училището беше едно от най-хубавите в околията. Имаше отделно българско, отделно турско училище. Като учителствах година-две в българското училище и ме направиха директор на турското училище. Учеше се на смени.
Вече през 1989-1990 г. ме повикаха за възпитател в Тича и училището тогава беше много занемарено. Паралелките, които се обучаваха, бяха само от турчета и малко циганчета. Българчета имаше, по едно-две деца, а в някои паралелки даже нямаше по нито едно българче.
През 1960 г. се преместих в Котел, в детския санаториум, където работих тридесет години. По това време много пъти съм замествал колеги от музикалното училище и училището по художествени занаяти. Часовете там бяха предиобед, а в санаториума – следобед.
След като се пенсионирах, бях възпитател в музикалното училище. После реших повече да не работя, обаче при мен дойде Димо Христев – Хайде, (тогава беше „другарю“) Добрев, ела, че нямам човек в Соколарци. Изкарах там три години, като на шега. Бяхме един много добър колектив. Много съм доволен от Христев, много добър ръководител, училището беше обзаведено добре. След това два пъти ме викаха пак във Филаретово.
И това е с учителската ми професия.
 

Как се изменяше образователната система през годините?

 
Откакто почнах през 1950 г., голям скок направи образователната система, особено в нашите турски райони. Дотогава, много от населението беше неграмотно. Направиха се хубави училища. В Ябланово, във Филаретово, в Орлово се направиха нови училища, в Соколарци училището се разшири, но тогава имаше и деца.
За тези четиридесет години, имаше какви ли не въведения, методи и системи. По едно време имаше, не мога да си спомня точно каква система, да изпиташ десет-петнадесет ученика и да предадеш нови уроци. Въвеждахме наклонено писане. Въобще, правеха се най-различни опити.
Като бях в Тича, първо отначало задължителното образование беше до седми клас, а после го направиха до осми. Имаше допитване до учителите и аз не бях съгласен в малките училища да се отворят такива паралелки, защото нямаше подготвени учители, които да владеят материала.
Във всеки предмет трябваше да въведем политическа насока. Да кажем, учителите по математика дават примери: „В двора на едно ТКЗС кацнали толкова птичета, толкова хвръкнали“, нещо смешно, но учителите какво да правят. Тези неща полека-лека отмряха.
Имаше много хубави неща – учениците получаваха безплатни учебници, имаше материали за онагледяване и добре оборудвани кабинети.
 

Ще ни разкажете ли някоя интересна случка от вашата работа?

 
Като преподавах физика в Тича, в осми клас се изучаваше електричество. Изучавахме трансформатори и аз казвам на учениците – „Вкъщи някой да не се опита да прави от нещата, които правим в училище!“. Моят ученик Лазар Черногоров, да вземе да прави   трансформатори вкъщи и като пламнал – изгорил цялата инсталация. Идва баща му – „А бе, ти на какво ги учиш тези ученици?“.
Един друг ученик – Ангел, правил някакви изобретения вкъщи с електричество – голяма беля щеше да направи.
Друг случай – още като млад учител във Филаретово, някъде първата или втората година, дойде инспектор Топалов. Както и да е, урокът свърши и той казва – „Колега, аз ще ги поизпитам.”, започва да задава въпроси, а учениците български не разбират. Но, докато той зададе въпрос, всичките тридесет-четиридесет деца скачат, вдигат ръка и викат – „Бен, бен, бен“ (на турски – аз, аз, аз) – и той случайно посочи един ученик, дето викаше най-много, а той беше бавноразвиващ. Топалов му вика – „Кажи бе, момче?“ – ученикът стана и мълчи. Аз шушна – „Другарю Топалов, този е бавноразвиващ“. Инспекторът задава втори въпрос, и пак всички – „Бен, бен, бен“. Имаше една ученичка, горе-долу същата, като първия изпитан, ама как точно нея улучи да вдигне. – „Кажи“ – тя стана и мълчи. Аз се чудя какво да правя, как да кажа, че и тя е такава, ще рече – този всичките ще ги изкара бавноразвиващи. Но Топалов други въпроси не зададе.
Като бях в санаториума, имаше един ученик Евгений от Бургас. Беше много добър и много палав, и аз му казвам – „Евгений, имам стотина бели косъма по главата от теб“, а той – „Другарю, то много лесно, аз съм от Бургас, моряците, знаеш ли каква черна боя носят, всичките ще ги почерним“.
 

Защо днес училището и учителите не се ползват с уважение в обществото?
 

Как да ви кажа, може би има комплекс от причини. Не е само от днес, даже и от по-рано. Тогава казваха на съвещания – „Като пишеш двойка, на себе си я пишеш. Ти не си го научил“. И учителите, какво да правят, за да не ги гледат с лошо око, пишат хубави оценки. Тук в котленската гимназия дойдоха много ученици от района, а пък много от котленчетата отидоха да учат в техникуми и езикови училища, и аз мисля, че се понижи степента на преподаване.
Едно време имаше строга дисциплина, униформа, уважение, поздрав.
Сега е хубаво, дава се свобода, но нещо, според мен, криво я разбраха и учениците и учителите. Навремето, които завършиха котленската гимназия и отидоха да следват. Сега го няма това нещо.
Дъщеря ми като учеше в гимназията, техният клас – от тридесет ученика имаше петнадесет отличника. Това са отличници. Ако в един клас има един или двама, те не са отличници, няма съревнование между тях. Ако ученикът знае за пет, учителят ще му пише шест на фона на общото положение. Получи се известна инфлация в знанията.
 

Какво ще пожелаете на читателите на вестник „Котленски край“?

 
Искам да пожелая на всички учители и ученици приятно изкарване на 24 май, денят на българската писменост и култура.
Вестник „Котленски край“ да бъде глашатай на нещата, които се случват в Котел.
Желая на всички здраве, успех и всичко най-добро.

 

В. Котленски край, №5, май 2003.

 

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!