„ЧОВЕК НЕ ТРЯБВА ДА ГРАДИ СВОЕТО БЛАГОПОЛУЧИЕ ЗА СМЕТКА НА ДРУГИТЕ”
Булат Окуджава пред „Светлик”
Булат Шалвович Окуджава е роден на 9 май 1924 г. в Москва. През 1942 г. Заминава на фронта като доброволец. След войната завършва Тбилиския университет и започва да пише стихове. Той е прозаик, поет, композитор, преводач, киносценарист. Автор и изпълнител на лирически песни. Творец с богат и разностранен талант. Издал е няколко стихосбирки, повести и романи. През 1980 г. У нас излезе на български език романът му „Пътешествието на дилетантите”.
По време на Дните на в. „Литературная газета” във Велико Търново представител на редакцията се срещна с Булат Окуджава, който беше любезен да отговори на зададените му въпроси.
– Кога започнахте да пишете стихове?
– Знаете, че почти всеки от нас в юношеските си години е бил поет. Първите си стихове аз написах като десетгодишен. Те се раждаха в мен спонтанно и неусетно и аз се отдадох всецяло на поезията.
След войната завърших специалност филология и живеех с мисълта, че пиша много добри стихове. Но истинска поезия започнах да пиша сравнително късно – на 33 години, когато другите престават да пишат поезия.
Сега пиша само проза и това ме задоволява.
– Кое ви застави да се обърнете към прозата?
– Това е доста сложен въпрос. ЕДна от причините е, че по натура съм старомоден човек. Освен това много обичам родната история и когато чета исторически материали, аз постепенно се превъплъщавам, имам усещането, че сам попадам там. ЗЗатова обичам да пиша въз основа на исторически материали. Но историческите материали са минала история, те трябва да се осмислят. Освен това аз не виждам принципна разлика между историческите и съвременните произведения, защото хората са почти неизменни, биологията остава неизменна. И сега бушуват такива страсти, каквито са бушували и по-рано. И сега хората обичат, мразят и се радват, както някога. В моите произведения аз обичам да поставям човека в необикновени обстоятелства и да го наблюдавам как той се проявява в тях. На тази тема аз написах няколко романа и продължавам да пиша нов роман, който се казва „Срещи с Бонапарт”. Събитията в него се развиват през 1806 г. И засягат темата за руското общество, за дворянството, за интелигенцията. Основното в него е размисълът за възмездието.
– Вие сте много известен както в Съветския съюз, така и унас. Как се отнасяте към поклонниците си?
– Литературният усет дойде при мен късно. И може би по-добре, защото тогава вече бях зрял, възрастен човек. Мисля, че никога не съм се главозамайвал, имал съм реална представа за написаното от мен. Зная, че не съм интересен за всички. И това е много хубаво. Лошо е, ако се харесвам на всички.
– Между Вас и Владимир Висоцки има нещо общо. Какво е мнението Ви за него?
– Той беше много по-млад от мен. Ние с него сме от различни поколения, но бяхме приятели. Той е едно изключително явление в нашата култура. Явление, за което предстои тепърва да се говори. Той беше не само талантлив творец, но и прекрасен човек, беше личност. За мен той е връх в нашата съвременна култура.
– Как гледате на бъдещето и по-конкретно на бъдещето на изкуството?
– По въпросите на бъдещето не съм голям оптимист, но що се отнася до изкуството аз съм настроен оптимистично. Всички разговори за това, че живеем във века на техническата революция, че изкуството страда от това, аз не споделям. Напротив, смятам, че докато живеят хората, докато те имат сърце и душа, докато се обичат, ще им бъде необходим и езикът на изкуството. И ще се ражда изкуство. То можеби ще сменя формата си, но същността му ще си остава неизменна. То ще ги вълнува, ще им посочва пътя към прекрасното. Хората ще ходят на литературни четения, ще си купуват книги, ще четат, ще плачат, ще се радват. Изкуството ще съществува, докато живеят хората. Когато няма да има хора, а само машини, тогава, разбира се, няма да има нужда от изкуството. Но това е вече фантастика. Аз дори мисля, че колкото повече се развива технизацията, толкова повече нуждата от изкуство ще бъде по-голяма.
– Какви са впечатленията Ви от България и от Велико Търново?
– Аз съм за втори път в България и с голямо удоволствие пътувам през вашата страна. Макар да съм изморен, с голямо желание изпълнявам мои произведения пред многобройните си слушатели. Публиката ви е забележителна. Освен това аз разбрах, че в България имам много почитатели, които познават не само моите песни, но са прочели и романа ми „Пътешествието на дилетантите”. Това ми доставя голяма радост и ми дава сили. А велико Търново е забележителен град. Нощес се разхождах из него. Исках да потъна в неговата неповторима атмосфера. Много ми харесва това умело съчетание между старината и съвремеността.
– Имате ли свой любим девиз и какъв е той?
– Да. Човек не трябва да гради своето благополучие за сметка на другите хора.
Христо Медникаров
Снимка Веселин Долчинков
Светлик : Мес. прил. на в. „Борба” за литература, изкуство и култура. Излиза всяка последна събота от месеца. Год ІІ, № 10 (22), Велико Търново, 31 окт. 1981.