В два следобед всичко изглеждаше като опустял декор на филм за златните години на социализма – чисти улички, цветни градинки, беломраморни чешмички, руски автомобили и много талашитени табла с червени лозунги. Дори юлското слънце властваше мързеливо от своята небесна наблюдателница.
Положението в ресторант „Балкан” щеше да е същото, ако освен отегчения до смърт сервитьор и няколко гонещи се мухи, на голяма маса не седяха двама души, които бяха навели съзаклятнически глави над бутилка гроздова и две шопски салати.
Единият от тях бе седнал с гръб към стената и наблюдаваше едновременно вратата на заведението и общинския пазар, който се виждаше през опушения прозорец, а погледът на другия блуждаеше из одименото помещение.
Засега разговорът беше задълбал из дебрите на житейската философия, но въпреки това те шепнеха и се прикриваха с длани:
– Времето ли ни е такова, хората ли…, но всеки се чувства длъжен да измисля някакво оправдание за това, което върши – по-младият ровичкаше замислено в чинията.
– Абе, времето ни виновно… Не ще да е от времето! – възрастният наблягаше повече на чашката. – Колкото древни работи съм прегледал, и там на всяка втора дума се обясняват като на първа среща.
– Все пак друго си е, така да се каже, да си изчистил нещата откъм идеологическата страна. По-добре от мен знаеш, че за иманярството има най-различни теории. Едни викат, че било една от малкото останали прояви на заложения в човека изследователски инстинкт, викат, че златната треска е като чувствата на Колумб и Веспучи, други мънкат нещо за някакво си хоби, а трети не обладават чак толкова възвишени подбуди и чистосърдечно признават, че искат просто да забогатеят.
– Мънкат те… Само мънкат и затова ни е такова дереджето. Ти махни моралната страна, махни идейната, ами гледай как за едно и също нещо, уж просто нещо – да копаеш злато, има хиляда подхода към информации, към ритуали, към технически средства…
Последното с пълна сила се отнасяше и за тях. Въпреки че бяха в плен на иманярската страст, те използваха коренно различни методи, дори външният им вид беше съвършено противоположен.
По-младият бе около петдесетгодишен, много висок, слаб, с бледо недоспало лице и работеше в Районното пътно управление. Навремето, когато следваше инженерските си науки, беше ходил в Съюза, беше слушал лекции по геопатология, пак там научи за радиестезията, която разкри пред очите му необятните възможности на излъчваните от земята вълни. Отначало се занимаваше само с физикална, но впоследствие се отдаде изцяло на менталната радиестезия и във всичките си златотърсачески начинания се водеше от гласа на махалото и багетите. Някои казваха, че редовно си тръгвал с пълна торбичка, други споменаваха за много голям удар, направен преди години… Общо взето всичко беше в сферата на сплетните, ала поради постоянните потрепвания на китките и отнесения израз го бяха кръстили Жреца.
Неговият приятел беше тантурест, зачервен, през годините сменил доста професии, но сега, вече пенсиониран, имаше всичкото време на света, за да се отдаде изцяло на един-единствен обект, който беше неговата болест, мъка и любов за цял живот. Нищо друго не обсебваше мислите и действията му както това място, дори и прякорът му – Прохода – идваше от там.
Още като малък беше слушал от дядо си историята за огромната пещера, нейде из непристъпните върхове на Балкана, до която се стига през нарочно изкопан тунел, а по времето на турската обсада оттам са прекарани десет катъра златни монети, скъпоценни камъни и други съкровища.
Много хора си бяха опитвали късмета, пробваха какви ли не тактики и номера – от чудни по-чудни, но не постигнаха никакъв резултат.
Някъде през годините, сред хилядите прехвърлени страници, Прохода бе прочел, че „Търпението е бащата на откриването”. Не помнеше вече кой го беше написал и по какъв случай, но тези думи се бяха превърнали в негов девиз и даже нещо като заклинание, което постоянно си повтаряше, и с течение на времето беше прозрял, че пръстта позволява само на шепа избраници да се докоснат до дълбоко заровените тайни.
А той без съмнение беше такъв – благословен и единствен. Точно така му го каза една врачка преди много години:
– По дълъг път вървиш! Още не си по средата… Малко след началото си даже, ама вървиш… Благословен и единствен си! В душата ти седят работи от душите на старите хора! Като стане голямата почивка… накрая… и тогава много бяло по главата ще имаш, но после ще стане страхотно и слънце в ръката ще държиш… Ще ти се кланят доземи!
Какви думи само: – „Ще стане страхотно!”. Откъде дрипавата циганка ще говори така? Сигурно й беше подсказано отгоре.
Оттогава той заработи още по-енергично. Отдавна се беше отказал да гони дивото с всичките там обичайни легенди за несметни богатства и се интересуваше само от тунела. Сновеше напред-назад из България, събираше късче по късче, градеше хипотези, набелязваше местности, после отнякъде изникваше нещо ново и той започваше отначало, което си беше чист героизъм, като се има предвид тежестта на комунистическата административна система. Ако не друго, но с този тунел беше станал известен из цялата страна, дори се случваше да идват столични историци или журналисти, които го молеха да им разкаже нещо за съкровището, идваха и други иманяри, предлагаха му пари, отправяха му заплахи, но той оставаше непреклонен и не споделяше с никого.
Важна част от дружната компания беше още един бележит образ, който сега беше на море и затова не присъстваше на сбирката. Той беше учител по химия, но неговият творчески псевдоним беше Историята, защото можеше с часове да разказва за нишани, тапи, различни изпитания и страшни капани. В основата на неговия подход бяха реални исторически личности и събития, личната му библиотека наброяваше хиляди български и чужди книги по история, археология, география, дори сам беше научил италиански език и постоянно изпращаше писма до Ватикана с молби за копия на карти от времето, когато градчето е било част от римските владения.
Тъкмо преди ваканцията, някъде от Видинско бяха дошли поредните двама многознайковци и бяха наели Историята за водач в търсенето на няколко килограма сребро и сега, след като бяха наченали втората бутилка, Жреца разказваше разпалено премеждията на своя приятел:
– Носели те специална карта, там с всичките салтанати: било на канарата, бял синор, харман, залят с олово… Абе води ги нашият там и всичко точ в точ… Разбираш ли, казва, все едно картата е правена вчера, всичко е на място…
– Абе карти, глупости…
– Чакай, чакай… Стигат там на последния нишан, а там – два гроба… Зарадвал се нашият, понеже ще получи част от товара, обаче изведнъж единият от онези казал, че според картата единият гроб е празен и за да се намери мястото, трябва празният гроб да се запълни. Така казал: „Сега един от нас трябва да остане тук завинаги”…
– Аре, бе… И нашият какво…
– Какво! Пустата му История вика: като хукнах, сякаш ме гонеха всички дяволи! Чак като стигнах до пожарната, тогава се обърнах за пръв път.
– Хахаха, а после…
– После отишъл след два дни, намерил разкопаното място, вика така – ще да е било доста голям съд, с плоско дъно…
– Ей, няма да му дойде акълът на този човек… Минали са го по пълната програма – Прохода се хилеше под мустак, замезваше, отпиваше от студената ракия, но коремът му се свиваше и сърцето му прескачаше от време на време. Преди няколко дни видя нещо и оттогава не можеше да спи, главата му тежеше от невесели мисли и доста се чудеше какво да прави – дали да сподели с Жреца, дали да премълчи…
Работата, естествено, пак беше свързана с тунела. След като беше изчистил всички измислици за местонахождението на пещерата и пътя до нея, Прохода се беше спрял на една версия, за която се бяха натрупали най-много доказателства и с времето изглеждаше все по-истинска.
Първият пробив беше малък и дойде съвсем случайно. Край североизточното шосе на градчето, до циганската махала, бяха направили малка вилна зона, но след няколко години, така и не казаха по какви причини, се беше получило някакво срутване и изведнъж се оголи голям участък от странно наредени дебели плочи. Като специалист по тези неща Жреца каза, че такава структура може да се получи само ако се нареждат отдолу-нагоре, тоест, тези плочи са някакъв таван… Властите обаче не спяха и за нула време отгоре бяха изсипани няколко тона бетон.
Когато Прохода взе картата и прекара една права линия от вероятното местонахождение на пещерата през плочите, краят спря точно в старата църква, която пък беше едно от предполагаемите места на входа за тунела.
Тогава работите с религията бяха малко сложни, но въпреки всичко той се покръсти и успя да започне работа като клисар, което му осигуряваше достъп до всички помещения и места край храма.
За двете години, в които успя да се задържи там, не остана непроверена ниша, неогледано камъче и необърнато листо, но въпреки всички усилия така и не успя да открие врата, упътващ знак или каквато и да е следа от подземния път.
Втория път нещата се оказаха много по-сериозни. На някой от окръжните големци му хрумна да построи нова сграда на началното училище, като за целта избраха пустеещия парцел вляво от църквата. Работите си вървяха – изляха основите и когато започнаха да вдигат първия етаж, една от подпорните стени се срути и на мястото й зейна огромен коридор, който съвпадаше с вече направената линия на картата.
Докато се разнесе слухът, докато този и онзи се усетят, пропадането беше старателно заличено, а единственото доказателство за случилото се бяха многократно предаваните впоследствие думи на директора: „Ако не запълним дупката, тук няма да има училище! А училище трябва да има! И ще има!”.
Няколко дни Прохода обикаля наоколо и една нощ успя да се промъкне в новостроящата се сграда. Без да пали фенерчето, тих като мишка, той бързо откри въпросното място, седна на студения под и започна да опипва с пръсти грапавата повърхност – толкова се бяха престарали, че стената сигурно беше дебела два-три метра и заемаше половината крайно стълбище. Както си вървиш, слизаш няколко стъпала и носът ти опира в безличен, сив бетон, а пък отгоре, на повърхността, бяха направили асфалтово игрище, така че всички пътища към находката бяха отрязани.
Въпреки това, той ходи още няколко пъти, огледа навсякъде, скицира всичко с големи подробности, издири един по един работниците, записа разказите им и започна да чака. Знаеше, че рано или късно нещо ще се случи. Почти всеки ден обикаляше района, следеше състоянието на съседните къщи, търсеше пукнатини по пътя, ако някъде се появяха петна от влага – той най-старателно ги измерваше и описваше.
Оттогава минаха много години, училището отдавна беше завършено, всеки ден кварталът се огласяше от детски игри и смехове, но наблюдението на сградата не спираше и общо взето нещата бяха намерили своя постоянен ритъм, докато една вечер, при поредната обиколка, на спортната площадка се мярна някаква сянка. Сякаш нещо вървеше близо до стената, но изведнъж изчезна и Прохода си помисли, че му се привижда, постоя известно време и се прибра вкъщи.
Една седмица по-късно всичко се повтори, но колкото и да се напрягаше в тъмнината, той не можа да забележи нищо… Някой се прокрадваше, но кой, къде…
Този път той реши да остане цяла нощ и да сложи край на мистерията. Избра едно по-светло място, прескочи оградата и като се озова в двора на църквата, приклекна в избуялата трева и зачака.
След около два часа, като че ли първо усети с кожата си, а после видя как от тъмното излезе един човек, огледа се внимателно, отключи катинара на външната врата и пое из заспалите улички. Прохода го последва и когато разбра кого следи, за секунди целият му свят се обърна наопаки, взе да не му достига въздух, краката му се разлюляха и той с последни сили се скри между две паркирани коли.
Нощният странник се оказа младият капитан от Държавна сигурност, който беше печално известен с това, че преди време беше вкарал в затвора собствения си тъст. Затова старият иманяр поиска да се срещне с приятелите си – да сподели своите тегоби и да се опитат заедно да намерят изход – но Историята така и не можа да дойде, а пък колкото наблюдаваше Жреца, който пак беше включил на тема нещата от живота, толкова повече не му се искаше да споделя нищо. Знае ли човек, там където са намесени тайните ченгета, нещата никога не са каквито изглеждат. Ами ако Жреца… Ако е нещо от техните хора… Колко подобни истории се разказваха под сурдинка, за конфискувани товари, колко хора търкаха вече наровете, че и под земята заминаха някои… Златото е тънка работа, не търпи ортаци.
След още няколко засечки стана ясно, че капитанът ходи веднъж седмично, в сряда, към единадесет часа вечерта, шмугва се в задния вход на училището и някъде след полунощ се връща обратно. Явно работеше само за себе си, в противен случай нещата определено щяха да стоят по друг начин, а най-странното беше, че ходеше с костюм и без грам инструменти. От друга страна, щом има ключове за всички врати, защо вътре да няма скрита екипировка.
Прохода знаеше много добре графика на дежурствата, които даваха учителите през ваканцията, знаеше по кое време заключват вратите, кой пазач кога е на смяна, и без никакъв проблем успя да се вмъкне, изкачи се по стълбището и започна да наблюдава вратата през парапетите.
Пантите скръцнаха малко по-рано от очакваното, някой влезе, ослуша се внимателно, но вместо да се отправи надолу към зазиданото място, взе че сви наляво по коридора и влезе в един кабинет. Старият иманяр се приближи на пръсти до издайническия светъл отрязък на притворената врата и едвам успя да се прикрие зад едно стенно шкафче, когато човекът излезе и с тихи стъпки се отправи към тоалетната. Без много да му мисли, Прохода се вмъкна в стаята, която се оказа хранилище на кабинета по биология, за секунди прецени обстановката и се пъхна под една отрупана с предмети маса.
Дебели пердета от червен плюш закриваха плътно прозорците, а от тях очите на голямата препарирана котка приличаха на рубини, които присвяткаха зловещо от светлината на ярката настолна лампа.
Цялото помещение се виждаше като на длан от импровизираното скривалище и даваше възможност за безпрепятствено шпиониране на конкурента, който се върна с бутилка прясна вода и започна да вади разни неща от разположения в ъгъла нисък хладилник, но когато се обърна, стана ясно, че това изобщо не е капитанът, а съвсем друга особа.
Ама какво прави този тук? Какви ги върши? Нали е ветеринарен лекар… Дори когато живееш в малък град, айде и с няколко села край него, пак не може да познаваш всички и да знаеш всичко за всеки, но… Все някой щеше поне да е споменал, да е намекнал, че освен конски зъби, го интересуват и такива неща… Вярно, че беше от най-голямото турско село, което е на края на общината, но… А може би двамата с ченгето…
Трескавите мисли на Прохода бяха прекъснати от появата на младия офицер, който с влизането си седна край наредената малка трапеза, запали цигара, отпи, замези и сякаш чак тогава забеляза стоящия до него ветеринар:
– Думай, чадо!
– Е, началник… Поне едно здрасти няма ли? – докторът говореше на книжовен български.
– Нямам време за глупости… Пей…
– Ами, за една седмица успях да науча няколко неща: първо, Хасан Тракториста е ходил на гости на някакъв бивш колега миньор и е донесъл кашон с взрив, под предлог, че му трябва да ходи за риба – цялото му лице беше една голяма угодническа усмивка, а тялото му се гънеше като змия в опити да срещне очите на капитана: – Джамал от горната махала носил едно радио „Селена” в читалището, където водят кръжока по електротехника, и нещо с поялника са бърникали, някакви части са сменяли… – капитанът се чумереше, кимаше одобрително, пийваше, а мазното гласче продължаваше да гъгне:
– В съседното село са гласили мъжка сватба, но сюнетчията отказал, защото е много горещо… Направили уговорка някъде за октомври-ноември… А малкият син на Нури Краваря нещо сгафил и вашите му взели книжката… Може да се поработи в тази насока… То, хлапето, затова живее – да кара „Ижето” … А линейкаджията е закопал един варел под плевника и с един маркуч редовно налива от държавния бензин. Сигурно е събрал двеста-триста литра…
Разговорът, или по-точно докладът, продължи в същия дух някъде към час и половина, след което турчинът подписа някакво листче, ченгето му даде една пачка сини банкноти , стиснаха ръце, угасиха лампата и си тръгнаха.
Когато си помисли, че докторът помага на капитана, Прохода изобщо не предполагаше колко е прав… И за каква помощ, или по-точно взаимопомощ, става дума. Обаче и двамата да имат ключове за училището…, и хладилникът да е зареден…, постоянно спуснати пердета…, ядоха, пиха, накрая без да разтребят… И как ли простите хора от района споделят своите радости, болки и тайни, докато им лекува животинките, а той…
На другия ден, дори като се наспа добре, всички фантасмагории за пещери с несметни богатства, тайни пароли и страшни чудовища пазители му се струваха по-реални от снощната картинка. Той отново и отново преживяваше всяка дума, всяко подхилване, всяка маймунска гримаса… Сигурно и палачите не бяха толкова ужасни, защото просто си вършеха работата, а тук имаше гордост и самодоволство.
Всъщност той нямаше голям избор и просто реши да се срещне с един от най-добрите си приятели, който също беше турчин и работеше като зидар от дълги години. Намери го на строежа, тъкмо като похапваше сладко през обедната почивка, приближи се и без да му казва нищо, написа с пръст върху една купчина пясък името на ветеринаря. Майсторът му кимна, потупа го по рамото и продължи да се храни.
След няколко години всичко в страната се преобърна напълно. Целият строй, който изглеждаше вечен, се срина и в живота на хората настъпиха необратими промени. Прохода, вече на преклонна възраст, гледаше телевизия, четеше вестници, цъкаше учудено с език на олелията по улиците и площадите, а изписаните с толкова желание тетрадки мухлясваха нейде на тавана. Той избягваше да си спомня за това, с което бе изпълвал нощите и дните, това, на което бе посветил своя живот, а искаше само едно – никой да не го закача за нищо и да изживее последните си дни спокойно. Затова остана много учуден, когато старият му приятел – строителят – дойде да го покани на митинг на скоро основаната турска партия.
Площадът беше препълнен и старият иманяр тъкмо се чудеше къде да застане, когато един непознат го хвана за ръката и го заведе на трибуната, а там някакъв кандидат за депутат или за кмет, или за нещо друго, започна да разказва как този възрастен човек навремето безкористно, от добро сърце, от човещина е помогнал на всички братя, които са водили тежката борба за свобода.
След всяка дума хората ръкопляскаха, викаха одобрително, а Прохода стоеше вдървен, не реагираше, гледаше в една точка и се молеше най-после всичко това да свърши. Но когато едно дете се качи до него и му подари огромен, разцъфнал слънчоглед, той сякаш изведнъж се събуди, устните му спряха да треперят и с неподозирани сили започна да скандира заедно с всички…
Предсказанието се сбъдна!