Начало » Заличаване

Заличаване

Работното ми време беше свършило отдавна. Радиоточката пръскаше бенгалски искри за братската среща на Тодор Живков и Жамбин Батмунх, аз нанасях последните щрихи по документацията за предстоящото „Бригадирско лято`85” и правех планове за топлата юнска вечер. От зори преглеждах договори, сверявах различните показатели, набелязвах възможни организационни проблеми и май стана време малко да отпусна педала. Най-ужасни бяха сякаш безкрайните статистически изчисления. Изобщо заниманията с цифри и сметки ми бяха много противни. Още навремето в училище разните му там уравнения, теореми и аксиоми, които математичката с толкова злоба ни набиваше в главите, ми се струваха абсолютно безсмислени. Животът напълно потвърди това. На практика използвах само прости аритметични действия, а всичките учебникарски глупости и мъчения в клас останаха само лош спомен.
Добре, само за последно да огледам и вмъкна в папката всички бумаги, които утре ще дам на секретарката да си чакат реда за подпис от Шефа, а после забягвам далеч от омръзналата ми канцелария.
Прочистих и подредих бюрото си и тъкмо ставах, когато вратата се отвори и в стаята влетя споменатият от мен шеф, а всъщност първи секретар на Общинския комитет на ДКМС. Той дръпна един стол, седна и в движение запали цигара. Миналата седмица трябваше да има заседание на Бюрото, което по незнайни причини беше отложено за днес, вторник, от 9.00 ч., и, съдейки по разрошената коса и разхлабената му вратовръзка, нещата явно бяха протекли доста бурно.
– Не, направо не се издържа! – въздъхна той. – Тези отгоре съвсем са се побъркали!
Публична тайна беше желанието на моя началник да заеме креслото на Първия секретар на Общинския партиен комитет, което беше съпроводено с постоянни дрязги, интриги и напрежение между тях. Шефа беше завършил в Москва, разполагаше с много връзки в окръжния и централния комитет, имаше роднини партизани и активни борци, но все още не успяваше да се справи със стария номенклатурчик. А аз пък, като негова дясна ръка и бъдещ наследник, се радвах на особена „почит”. Първия беше издал специално разпореждане на всички свои сътрудници, с което им забраняваше пряко да изпълняват моите искания. Дори за най-банални дреболии – трябваше негова резолюция, а тя в повечето пъти, естествено, беше отрицателна. Техните борби отравяха живота на цялата администрация в града и по селата. Така че не останах особено учуден от състоянието му и реших, че пак са се дуелирали публично.
– Кажи ми, дарагой , как може човек да носи жълти обувки? – започна Шефа. – Не, просто умът ми не го побира… Да се облечеш в строг тъмносив костюм, с тъмна вратовръзка, с черна кожена чанта под ручка и… жълти обувки. Пълна дивотия!
– Добре де, какво толкова, обул се човекът, както си иска – казах аз, мислейки още, че става дума за поредната приумица на Първия. – Май наистина му е дошло време за пенсия.
Причината за душевните вълнения се оказа съвсем друга.
Както преди всяко от стотиците заседания, на които е присъствал или ръководил, моят шеф станал рано, избръснал се, купил си вестник и отишъл в комитета. Там, докато започнат, пили кафе, пушили, обсъждали темата на снощната „Актуална антена” и играта на Васил Михайлов в „Процесът „Стамболийски”.
Появил се Първия, или „Стопанина”, както го наричаха зад гърба му, придружен от двама непознати. Именно единият от тези мъже бил собственикът на жълтите обувки, които толкова бяха раздразнили Шефа. Без да бъдат представени, те с напълно незаинтересован вид седнали на два стола, встрани от заседателната маса.
Дали само за да се покажат пред „гостите”, или наистина се налагало обсъждането на толкова проблеми наведнъж, но докладите на секретарите продължили пет часа без почивка. Новата вентилационна система не успявала да преработи тютюневия дим и стаята сякаш ставала все по-малка и по-малка… Стопанина открил парада, произнасяйки едночасово „тронно слово” с шеметното заглавие: „Повишаване ролята на държавните органи и обществени организации за увеличаване на приноса на населението в благоустрояването и хигиенизирането на общинската селищна система”. Той уж се държал както обикновено – безстрастно и самоуверено, но от него се излъчвало осезаемо, допълнително натягащо атмосферата, напрежение. А безкрайното монотонно четене сякаш никога нямало да приключи. Засягали се нови и нови въпроси: за преодоляване на слабости в работата на АПК-то ; за подобряване на здравните грижи; за финансиране на строителни дейности; бил анализиран и дори доста смело критикуван случаят с неизползваемите, набързо открити по-случай 1300-годишнината, сгради…
За мен подобни заседания са чиста загуба на време. На практика всичко отдавна е решено и свършено – парите са изхарчени, хората са назначени или уволнени. Дали се имитираше някаква законност? Разбира се, имаше органи за държавен и партиен контрол, които правеха някакви проверки, но те си бяха пълна бутафория. Ръководителите от различните нива се подкрепяха взаимно и работата си вървеше. И въпреки това, редовно се провеждаха такива инфарктни съвещания, които бяха втръснали на всички и на които всички неизменно присъстваха. Дълго не можех да проумея, че те всъщност са задължителен ритуал, доказващ кастовата принадлежност и властовите позиции.
Честно да си призная, не ги обичах аз господа другарите, а така се извъртяха нещата, че станах един от тях. Не знам дали звучи повече лицемерно или парадоксално, но трябваше да си част от апарата, за да имаш, от една страна, някакво подобие на свобода, а от друга – известни възможности за влияние върху отдавна излезлия от времето и разминаващ се с живота строй. Вярата в гениалността и незаменимостта на партията и нейните вождове можеше да съществува само в детска възраст, но изродената Система не пропускаше да покаже истинското си лице дори и на своите невръстни, най-верни поддръжници.
Всяко поколение, през времето на своето порастване и съзряване, си има своите важни неща, които съпътстват ежедневната му борба за място под слънцето. Нещата, които днес, стремейки се да бъдем модерни, наричаме ценностна система. Дали някой е в състояние да забрави безсмъртните произведения на Карл Май, майсторски рисуващи болката на потъпкваните и унищожавани индиански народи и неравната им борба с американските авантюристи и главорези? На кого ли не е трепвало сърцето от умиление при описанието на красотата на примитивното им съществуване и наивна добродушност? Кое ли момче не е завиждало тайничко на младите червенокожи войни, подлагани на тежки изпитания по време на първата стрелба с лък, при първия лов на бизон или мустанг, при доказване на следотърсаческите умения или първите стъпки по бойната пътека? Да не говорим за вълнуващите, трептящи разкази, описващи живота в нашия патриархален бит, за преживяванията при първата изорана или засята бразда.
Нашето детство, по примера на връстниците ни от Соцлагера, премина под знака на борбата за световен комунизъм. За нас много по-важно от игрите, закачките и учебниците беше активното участие във вътрешната и световната политика. Наред с безбройните инициативи за събиране на вторични суровини, кръжоците към ТНТМ , ученическите бригади и съревнования, ние постоянно съчинявахме и изпращахме протестни писма и декларации против ядреното въоръжаване на капиталистите, срещу арестите на борци за справедливост и реакционните лъжи, строго осъждахме опитите за преврати, организирани от бандитската шайка ЦРУ. Нашите стрели най-често бяха насочени към президента на Съединените щати, министър-председателя на Англия и канцлера на ФРГ, но нямахме милост и към по-дребните, играещи си с човешкия живот, сатрапи.
Естествено, че сами нямаше да можем да направим нищо. Невръстните ни плещи нямаше да издържат газенето в гнусното блато на световната контрареволюция, ако Партията, водейки страната към светлите бъднини, не ни беше събрала в полувоенни, стройни организации със свой собствен език, правила и символика. Без членуването във всяка от тях – „Чавдарче”, „Димитровска пионерска организация „Септемврийче” и „Димитровски комунистически младежки съюз” – беше немислимо осъществяването на заветната мечта, а именно членството в Партията. Изкачването на тези стъпала беше много трудно и отговорно дело, изискващо по всяко време и на всяко място пълно мобилизиране на тялото и духа и абсолютно себеотдаване в името на Идеята.
Ах, с какво нетърпение очаквах този 23 септември. Три години минаха откакто всяка сутрин на яката ми засияваше най-хубавата част от небето. Три години, през които се представях достойно и бях обсипван с похвали на учители и родители. За разлика от моите приятели, които рисуваха прекрасни картини и пишеха стихове и редовно участваха на различни прегледи и фестивали, мен повече ме влечеше международното положение. Малко преди да завърша трети клас, писмото ми до Линдън Джонсън беше оценено най-високо и изпратено в Америка и по този повод нашият директор каза на майка ми, че „вижда” как пред очите му расте един истински член на социалистическото общество. И аз самият се чувствах готов да направя следващата крачка и да се влея в бойните редици на българските пионери. Мечтаех да бъда като любимите си герои Тимур, Павел Корчагин, Ленко, Калитко и Митко Палаузов. Да се боря за светлите идеали и победата на комунизма в целия свят, както ни учат Гайдар, Фадеев и Горки.
Някъде в първите дни на септември ме извикаха в „голямото” училище. Събрахме се десетина момчета и момичета – бъдещият актив на четвърти клас. Честно казано, малко страшно ми беше като гледах огромните сиви коридори, които сякаш нямаха край. Домъчня ми за досегашната бяла сграда със слънчеви стаи и саксии с красиви цветя. Другояче си представях първото запознаване с това място, но дружинната ръководителка ми изби всички сантименталности от главата, като веднага започна да говори за враговете на нашата държава, за силата на нашата Партия и ни постави задачата да подготвим рецитал, посветен на приемането ни в пионерската организация, чието име тя произнасяше много смешно „Септевгхиче”. Раздаде ни стиховете, показа нужната последователност и определи срок от два дни за научаването им. Сякаш без да стъпвам по земята, на бегом се прибрах в къщи, изгарящ от нетърпение да разгърна пак белия лист, на който най-отгоре с големи букви беше написано: „Какво ми шепне аленият възел”.
На прага на учебната година и настъпващата мокра, неприветлива есен, моите приятели се сбогуваха с отиващото си лято, като подлудяваха улиците с най-буйните си игри, а немирните им викове до късна вечер огласяваха целия град. А аз? Аз се затварях вкъщи, заставах пред огледалото и повтарях ли, повтарях отдавна наученото стихотворение. Всеки път ми се струваше, че в него откривам нещо ново, невидяно досега. Всеки ред беше клетва, която давах пред своите другари и своя народ. Клетва, за която бях готов да жертвам живота си.
Въображението ми рисуваше коя от коя по-примамливи картини. Представях си, че стоя гордо на някоя барикада…, не – всъщност палачите са ме качили вече на ешафода, очите на всички са вперени в мен, а аз напълвам гърдите си с въздух и започвам:
„Лежи на сърцето ми възелът як
и шепне ми той да вървя след героя –
и в лютите битки с народния враг,
и в мирния труд,
закипял след боя…”
Времето течеше много бавно. Започнахме учебните занятия, правехме репетиции, но така мечтаното събитие все се бавеше, даже по едно време ми се струваше, че никога няма да дойде. И рожденият ми ден мина някак между другото. Угасих десетте свещи на един дъх и отворих набързо подаръците, хапнахме торта, пийнахме лимонада и „Инка” , погонихме се малко из хола и гостите си заминаха поживо-поздраво.
Най-сетне настана заветният час. Цяла нощ святка, трещя, валя и сега беше мрачно и студено. Гледах високо от сцената претъпкания площад и ми се струваше, че мога да мина по главите на хората от единия до другия край. Най-отпред бяха строени бъдещите пионери. „Първа градска” изсвири няколко марша, имаше изказвания, отправени бяха приветствия и ето, че дойде нашият ред. Рециталът започна, всички си знаеха думите по вода и стиховете се застъпваха безупречно, точно като на репетициите. По сценарий декламирането завършвах аз. Излязох крачка напред, повдигнах брадичка и започнах така, както бях го правил хиляди пъти:
„Червената връзка, завързана днес
ще нося навсякъде
с гордост
и чест!
О, знайте другари, че тя е дошла
от нашите мирни
и бойни поля…”
Не виждах и не чувах какво ставаше около мен, само ехото съвсем слабо донасяше звука от сблъсъка на гласа ми със сивото небе.
Докато произнасях последните строфи:
„Добре!
Ще вървя!
Ти с гордост и чест –
Ти, връзко червена, завързана днес!” ,
всички свалихме сините си връзки и започнахме да махаме с тях, разделяйки се по този начин със славното чавдарство.
По това време каките от шести клас, носейки големи подноси, минавали из гъстите редици мои съученици, но понеже не успели да съберат пари от всички, връзките не достигнали и когато се върнах в строя, нали бях от последния „Г” клас, се оказа, че за мен няма нищо. Нищичко! А оставаше само тържествената клетва, преди окончателно да станем пионери. Ето дружинната застърга по микрофона: – „Аз, Димитгховският пионегх, тъгхжествено обещавам пгхед дгхугахите си”… – и всички заповтаряха в синхрон. Опитвах се и аз, но не можех да издам никакъв звук. Преглъщах сълзите си и гледах как циганчетата, облечени кой с каквото има, смъркаха и бършеха сополите си с ръкави, а кирливите им ръце с неизрязани нокти докосваха чисто новата алена коприна, чиито краища галеха Димитровия образ.
… „Обещавам да бъда достоен гхажданин на моето мило отечество – Нагходна гхепублика Бългагхия!” – най-после мъчението свърши и всички се пръснаха. Не ми се тръгваше, не ми се гледаха хора, нищо не ми се правеше. Така неподвижно стоящ и заобикалян от отиващите си хора, ме откри моята майка. Посещението в любимата ми сладкарница „Злостен” и прекрасните тулумбички, полети обилно със студена боза, не стигнаха, за да си възвърна душевното равновесие, та се наложи да отидем при моя стар приятел – домакина на читалището, който ми даде картбланш да проявя таланта си, изпробвайки всички музикални инструменти в големия склад. В същото време, цялата изкаляна, измръзнала и разярена, вкъщи дошла класната и донесла полагащите ми се връзка и значка…
Докато с тъга си спомнях първия сблъсък със Системата, навън вече беше се стъмнило, а Шефа продължаваше своя разказ, палейки поредната цигара :
– Стоят си, дарагой, хорицата мирно, никого не поглеждат – целият цирк изообщо не ги засяга. Абе, като… мумията в мавзолея, тяхната мать . Пък говорилнята си продължава на общо основание. И тъкмо си мислех, че ще седим така поне до 1400-годишнината, когато Стопанина стана рязко, прекъсна поредния словоблудец и обяви, че днес при нас са дошли двама отговорни другари от Централния комитет , които ще вземат отношение по някои организационни въпроси.
– Разбираш ли – след кратко димоиздишане каза той, – там нали не сме събрани случайни люде. Все пак – ръководството на района, а те щели да „вземат отношение” – с променен глас, Шефа изимитира Първия. – Йолки-палки! Сякаш сме някакви бригадирки, разбираш ли, и ще ни обясняват нещо си там за млеконадоя!
– Да не би Стопанина нещо да е сгафил и да му набиват обръчите отгоре? – прекъснах аз поредното колоритно обяснение.
– Абе, направо няма да повярваш! – сякаш изведнъж се състари с десет години. – Такива неща наприказваха, че още не мога да се окопитя. Ама какво да очакваш от човек, дето носи жълти обувки…
Лелее, какво ли е станало?! С Шефа се знаем доста отдавна, поне от хиляда години, но досега не го бях виждал толкова афектиран. Спокоен, обран, запазващ самообладание, каквито и дарове да му поднася животът. Обръснат, стегнат, винаги с точната приказка в устата. Пич, та дрънка. Всъщност той беше и причината, поради която станах част от бездънното море червени палячовци.
След кандидатпионерските неволи ученическото ми битие протече без сътресения. Опитите да ме включват отново в разни политически мероприятия претърпяха пълен неуспех. Не дадох да ме изберат за какъвто и да е, отказвах да върша каквото и да е. Отначало пробваха да ме убеждават с добро, после ме заплашваха, но все пак работата не чака – „врагът не спи”, скоро им станах безинтересен и си намериха нови „звезди”. Казармените ми преживявания не бяха нещо особено, следването ми във Великотърновския университет също. Виж, с разпределението извадих малко късмет, получих малко помощ и след като се прибрах в родното балканско градче, веднага започнах да работя в гимназията на мястото на скоро пенсиониралия се историк.
Много обичах своя предмет и нямах търпение да се докажа като преподавател и като педагог. Старателно се подготвях за ежедневните си срещи с малките любопитковци, препрочитах студентските записки и си набавях новоизлязла литература. Атмосферата в колектива беше много топла, колегите, доскоро мои учители, се отнасяха много добре с мен. Чувствах, че съм един от онези щастливци, който са открили своето житейско и професионално призвание. Всичко беше като в приказка, докато един ден не ни представиха новата колежка по френски език. Откъде я докараха тази мома, кой я изписа – не ми стана много ясно, но от запознанството с нея ми остана, както се казва – лош вкус в устата. Ниска, трътлеста, с много дълги ръце и ужасно дебели глезени, с голямо разстояние между предните горни зъби и къса, синьолилава коса. Още в първия срок всички пропищяха от нея. Надраска едни двойки и тройки, масово подстригваше учениците „на кръст”, изпращаше напред-назад разни доноси. Вместо да я уволнят или накажат, взеха, че я приеха за партиен член и я направиха заместник-директор, макар че беше на моите години. Почти всички учители и възпитатели страняха от нея и тя откри единствена сродна душа в лицето на невротичната училищна зъболекарка, която, изпаднеше ли в пристъпи, удряше плесници на децата и ги замеряше с медицински инструменти, но я търпяха, понеже близък роднина на мъжа й беше шеф на районната милиция.
Общо взето, французойката се опитваше да командва, ала номерата й минаваха само пред учениците – останалите просто не я забелязвахме. Бръмчи си там някаква досадна муха край теб, маха с крилца…
Имаше в училище една стара, пращяща радиоуредба, по която съобщаваха решения на педагогическия съвет, резултати от спортни първенства и викторини, а през голямото междучасие скрибуцаха плочи със съветска музика. Докато започне следващият ми час, много обичах да оставам в класната стая, да се настройвам за предстоящия урок и да слушам детската врява. Та стоях си така, малко преди началото на зимната ваканция, блажено затворил очи, превъртайки в мислите си имена на владетели и дати на чутовни битки, когато говорителят пропука със сухия като тебешир глас на горилоподобната зам.-директорка: „Ученици, вашата другарка Елена страда от тежка и неизлечима болест! За да докажем, че сме достойни пионери и комсомолци, ние трябва да не оставяме нея и семейството й сами в тази трудна борба. Призовавам всеки клас да създаде нужната организация за събиране на парични средства, с които училището ще закупи подаръци, за да донесат радост и топлина в новогодишната нощ и да вдъхнат така нужния кураж на Елена и нейните родители!”
Сякаш ме удари ток! Учениците се споглеждаха изумено. Изобщо не можех да си представя, че някой някога може да направи подобна дивотия и така да се изгаври с една невинна душица. А самото дете беше слабичко, със сламена косица и дълбоки черни очи. Учеше се прилежно, като го изпитвах, говореше много тихо, от време на време на устните му плахо разцъфваше една такава горчива усмивка, а свределът на левкемията го дълбаеше безпощадно и малкото цвете съхнеше пред очите на всички.
В ужасно настроение на другия ден прекрачих прага на гимназията и се втрещих. Фоайето беше пълно с учители, ученици, родители, прислужнички. Хората бяха обезумели, щураха се напред-назад, говореха на висок глас – направо революционна обстановка. Един от колегите ми разказа, че след зловещото радиопредаване детето се прибрало вкъщи и направило опит за самоубийство, но баща му навреме успял да се обади в Бърза помощ и линейката през най-големите преспи го закарала в окръжния град, където след няколко безкрайни часа успели да спрат несъсирващата се кръв и да зашият почти отрязаната китка.
Много рядко излизам от релси, но сега напълно изтрещях. Имах чувството, че ако в този момент срещна тази троглодитка, направо ще я ликвидирам. Не усетих как нахълтах в кабинета на директора.
– Здравей! – каза той и възпря с ръка напиращия да изригне от устата ми поток от думи. – Обадиха се – посочи с показалеца си нагоре, – няма да има съвети и партийни събрания. Френкинята се премества на работа в Общинския комитет по култура! А аз излизам в пенсия! Много се заседях тук, а и годинките ми хич не са малко…. – Той продължаваше да ми говори, но странно, колкото и да се опитвах да срещна погледа му, все се извърташе нанякъде – уж гледаше през прозореца, после нещо под бюрото, ето го – отхвръкна на портрета на училищния патрон. Аха, при поредното движение на главата му зърнах мътен проблясък. Това беше последната капка. Не стига мъките на горкото дете и съсипаните му родители заради някаква си откачалка, но да разплачат, да уволнят учителя, който беше възпитавал мен, моите родители и много поколения от нашия град! Учителят, пред чиито знания и доброта се прекланяха всички. Човекът, който ми помогна да започна учителстването си в моята родна гимназия, а не нейде на пъпа на географията…
Както бях под пара, отидох при касиерката и от нейния телефон се обадих да ме запишат за среща с Първия секретар на Общинския комитет на партията в приемния му ден.
В уречения час пристъпих прага на разкошния кабинет. Първия стана, стисна ми топло ръката и ми заговори с бащински тон:
– Ха, здрасти, комсомолец! С дядо ти навремето се познавахме доста добре, спомням си, че ти се представяше много обещаващо като ученик – пишеше, декламираше… Сядай де, какво стърчиш – с гостоприемен жест ме покани на канапето и продължи: – Ама нещо не си много активен напоследък. Заби се там в онова даскало, какви ги вършиш, какво става с теб… Да не си се разоръжил? – засмя се той.
– Другарю Първи секретар – започнах аз многократно повтаряното наум, – идвам при Вас по много сериозен въпрос! Случи се нещо, което не мога да отмина просто така. Съвестта ми на верен последовател на Димитровите идеи не ми дава мира. Още Владимир Илич ни учи, че трябва да бъдем непримирими към неправдите…
– Чакай, чакай малко – пак се подсмихна, – каквото ги наниза! Ако искаш да ме убедиш в ораторските си способности – напълно успя! Сега пийни малко вода и спокойно ми разкажи какво толкова те е потресло. Ние обичаме нашата младеж, грижим се за нея и ще помогнем, доколкото позволяват скромните ни възможности, разбира се.
Победааа! Успях да пробия, сега ще му разкажа всичко и справедливостта ще бъде възстановена. Май в партията все пак има още нормални хора. С тези мисли, събрал кураж, започнах да му описвам ситуацията с болната ученичка, за самодейностите на французойката, за броженията в училище, за…, а в това време с Първия започна да става нещо странно. Очите започнаха да се изцъклят, да се вледеняват, лицето му стана алено, а дъвкателните мускули започнаха ситно да потрепват.
– Хубаво гнезденце си е свил Вашият Ди… рек… тор… – просъсквайки, нервно накъса последната дума, – че ще праща и паленцата си да ми правят агитация… Вън! Изчезвай и все едно никога не сме водили този разговор! Обаче ако пак ни се пресекат пътеките, мисли му! Жестоко ще съ… жа… ля… ваш!…
Явно се вкарах в някакъв филм, ама и аз не разбрах какъв. Бурята прегърмя над главата ми, но като по чудо не ме засегна. В такова недоумително състояние в училище ме намери комсомолският секретар.
– Здраствуй, багатъйр! – с широка усмивка започна той. – Въстания ще вдигаш, а? – продължаваше да се хили нагло. – Ех, младост, младост – много сили и енергия, ама опит атсуствует. И за какво да речем се навря между шамарите? Директорът и без това е на възраст, ако не сега, догодина щяха да го пенсионират. Детето, и то – няколко месеца повече или по-малко… Ааа, сигурно трябва да се махне калдъръмкоконата! – направо не можеше да се удържа от смях, лицето му се превърна в паяжина от бръчици. – Ами нали лично Стопанина си я докара да му сгрява старините и затова бди над нея като орлица… А ти направо – ела, Вълчо, изяж ме!
– Ама не е честно, не е правилно!…
– Хахаха, ех, дарагой, какъв си ми цъйпльонак! Сякаш виждам себе си на младини. И аз бях така надъхан. Какво ли не правят книгите с хората? Едно ще запомниш от мен – справедливост и истина НЯМА! Това са само философски понятия, утопии… Панимаеш? Нали се сещаш, че оттук нататък дъртият пацелуйко няма да те остави на мира. Като насъска верните си псета срещу теб, с тази корава глава – доста сол има да изядеш!
Звучеше ужасно, но наистина беше прав. Страхотна перспектива се откриваше пред мен. Щяха да ми търсят цаката и накрая да ме забутат да разказвам за Аспарух и Крум на някое липсващо на картата място. А можеше и по-зле да се развият нещата.
– Ама стига лирични оливания – вече напълно сериозно продължи той, – дошъл съм да ти направя делово предложение. Можем да решим всички въпроси – и директорът да остане, и детето да го поемат столични медици, и тази Дулсинея да се изпари, но… искам да дойдеш да работиш при мен, в комсомола!
Какво да правя – съгласих се, без дори да се замисля, и… невероятно, но чудото стана! Всички проблеми, които подобно на рояци стършели вилнееха и обсебваха мислите ми, изчезнаха като с магическа пръчка. И не само това. Както когато си гледал дълго време в слънцето и след това постепенно пред теб пейзажът започва да се прояснява, предметите добиват очертания, обем и цвят, така и аз, навлизайки в организаторската работа по младежка линия, започнах да откривам някакъв неподозиран, паралелен живот, за който, пребивавайки досега из моето ученическо-студентско-учителско съществуване, нямах ни най-малка представа. Започнах да разбирам механизмите на обществото, да проумявам много на пръв поглед нелогични неща и да намирам отговори на въпросите, терзаещи ме още от ранна детска възраст…
И ето го сега човекът, който спокойно можеше да сложи в малкия си джоб една дузина Велики комбинатори и Мефистофеловци, да ми се жалва от някакви си безвкусно облечени ЦеКисти.
След обявяването другарят „Жълти обувки” се изправил, вперил поглед някъде в тавана, събрал вежди и с носов глас започнал:
– Няма какво да го увъртаме! В края на миналата година Българската комунистическа партия и лично нейният Генерален секретар другарят Тодор Живков възложиха на всички държавни служби да вземат участие във Възродителния процес! Излишно губене на време е да се впускам в приказки за историческата му мисия и сложната международна обстановка, в която той беше проведен. Това, върху което трябва да разсъждаваме като комунисти и ръководители, са резултатите от проведените мероприятия по възстановяване на българските имена и ритуали…
Ехх, Възродителният процес… Бях навъртял година – година и нещо в комсомола, когато в най-свирепата януарска зима градчето за нула време се пренасели от милиция, войска и бойна техника. За това, какво се случва в турския район, само долавях някакви клюки. Окръжният „Възродителен” щаб си действаше далече от нас, дори и Шефа се запиля нанякъде. Почти всички чиновници бяха ангажирани в изработката на новите паспорти. В това напрегнато време аз се реех из пространството като красива пеперуда из розова мъгла, лениво размахваща посребрени от цветен прашец криле. Уж съм от „вождовете” и бях набутан във всички музики, но или нещо се мотаех в съвета, или през деня четях вестници в канцеларията си, а нощем давах дежурства в партийния комитет заедно с няколко бременни жени. Странна работа, какво по-удобно време за Първия да ме засили някъде…
А разни коли, натоварени с хора, си сновяха напред-назад, Стопанина го охраняваха служители на МВР, нещо се случваше някъде на границата на полезрението, но какво… Пък и временцето беше един път – минус 25-30 градуса. Където и да влезеш, кюнците зачервени, оглушително тракат пишещи машини, всички преписват заявления, попълват формулари, подшиват папки…
… „Ръзболяла сейййй хууубава Янкааааа,
хубава Янкаа, иииднъ нъ мамъъъъ”…
Цяла вечер квартирантчето на комшиите – ученик в музикалното училище, разучаваше творчеството на Иван Кремов и сутринта в главата ми звучеше цял фолклорен ансамбъл. Едва стигнах до работа, влязох в стаята и заграчих:
… ”Русиии й косиии от пърмак висят,
желтиии й чехлиии на стълби гният”…
Тъкмо бях я натаманил, и телефонният звън сложи край на песенните ми напъни:
– Как си, дарагой? – жизнерадостно изчурулика шефът. – Слушай сега, появи се тук една тема – тъкмо за теб. Струва ми се, че нещо ти е доскучало напоследък, ще може да се поразходиш малко, социални контакти ще осъществиш – завъртя латерната, сигурен знак, че пак е скроил някоя комбинация. – Утре в 9.00 – продължи той – в комсомола при теб ще дойде един другар и ще ти обясни каква е задачката. Имай предвид, че е от държавно значение! Топката е много висока, но знам, че няма да ме посрамиш! Айде, будь здаров! – връзката прекъсна, оставяйки ме да упражнявам гадателските си умения.
На другия ден, като по часовник, на вратата се почука и влезе едно оплешивяло човече на неопределена възраст, което едвам носеше голям черен куфар.
– Кафе, чай? – опитах се да спазя домакинско приличие.
– Не, благодаря – с женствено гласче отказа дребосъкът, – нямам време за удоволствия. Така, слушай вкратце! – опаа, още един рускоговорящ на хоризонта. – По най-бързия начин отиваш в указаните турски села – подаде ми изписано листче, – срещаш се с ходжите и вземаш образци от почерка им. Задължително с този химикал – в ръката му се появи запечатана кутийка – и само на тези листи! – извади няколко кафяви плика. – Трябва да си напишат трите имена – новите, естествено, ЕГН-то и да се подпишат! Всичко да бъде подредено в съответните графи. Утре в 16.00 часа ще мина и трябва всичко да е готово! – и вместо довиждане добави: – За неизпълнение на задачата последствията ще бъдат много неприятни…
Бравос! Ама се накиснах, работата направо стана „Студио Х”! Нà ти народни песни, нà ти болна Янка… Докато се вайках, телефонът пак напомни за себе си:
– Получи ли инструкциите? – заговорнически прошепна шефът. – Уговорил съм се с началника на милицията да ти даде личния си шофьор и заедно ще отидете, където са ти казали – в същия дух продължи той, – хем да не губиш време в търсене на превоз, хем за по-сигурно, че ситуацията е заврънгачкана и малко осторожност не е излишна…
– Еее, шефе, сега за такива глупости и охрана ли ще ми слагаш? – подсмихнах се аз. – Да не би външните врагове да ме спипат в някоя паланка?
– Абе, за външните не знам, ама… – направи многозначителна пауза. – Както и да е, изпълняваш и после немедлено докладваш! Панимаеш?
Мдаа, работата съвсем се омаза, ама какво да се прави, партията изисква от нас дела. Набрах решително 21-22, дежурният вдигна още на първия сигнал и каза, че началникът вече се е разпоредил и в 11.00 ч. колата ще е на мое разположение:
– Откъде да Ви вземат, другарю? – бойко попита той.
– Ще дойда сам, не се притеснявайте – не обичам шефските мурафети, пък и се надявах, че студът ще проясни затормозената от споходилите ме изневиделица приключения мозъчна кутия.
В управлението не бях влизал, откакто си възстанових адресната регистрация след университета. Не знам какви са били точните указания, но старшината, като ме видя, и направо се разтопи от любезност. Тъй като бях подранил малко, ме настани в намиращата се срещу входа „Димитровска” стая.
– Кафе, чай? – въпросите на униформения пак ме върнаха към предишната среща и направих гримаса, която го накара да се засуети още повече. – Ето вижте, че политработата у нас е на нужното ниво! Имаме стенвестник и различни занятия провеждаме редовно… – остро изпищяване от дежурната стая прекъсна патоса му и той изхвръкна навън.
Я да видим сега. Пропагандата е оформена грамотно – лозунги с големи червени букви, цитати, снимки, стихотворения. Заглавието „Съветските разузнавачи” веднага грабна погледа ми, по-точно името под него – Дамян Дамянов. Стана ми много интересно, не се стърпях и зачетох:
„Това са хора най-обикновени.
Но във душите свои исполински
те носят по един невидим Ленин
и по един непобедим Джержински”…
Чудех се да се смея ли, да плача ли – щом големият лирик е писал такива чекистки оди, какво остава тогава за обикновените прости хорица, чиято сервилност понякога силно ме угнетяваше. Но все пак не може да се отрече, талантът си е талант, само какъв силен край:
„… и знамето ни честно и червено
над нас непобедимо ще се вее!”
Както се бях захласнал, пред очите ми попадна яркочервено заглавие „Народен страж”. Ново двайсет! Докато се дивях и го разглеждах внимателно, дежурният се върна в стаята.
– Абе, старши, какъв е този вестник? – попитах го аз. – За пръв път виждам такова нещо, а доста съм киснал по библиотеките…
– Не знам дали е правилно – малко се притесни той, – ама нали сте наш човек, що да не ви кажа. Това е милиционерски вестник, излиза отдавна и всички служебно ни абонират за него, но… Носят ни го директно в управлението и никой няма право да го изнася навън! – погледна към вратата и гласът му премина в шепот, – и да го изхвърляме или горим също нямаме право. На тавана стоят купища връзки от него. Един от нас, не знам объркал ли се беше, номер ли му скроиха, но като отишъл на лов и хлябът му бил загънат в „Страж”-а, че после като почнаха едни проверки, едни наказания… Пази боже!
Край на задушевния ни разговор сложи очакваният шофьор. Качихме се на бялата лада и потеглихме за района. Излязохме от градчето и започнахме да пътуваме по заснежения, осеян с много завои път. Когато наближихме първото село, не се стърпях и наруших мълчанието:
– Струва ми се, че ти си наясно с маршрута и поставената задача.
– Разбира се! – уморено ме погледна той. – Комсомолският секретар ми обясни всичко лично.
Най-после нещата си дойдоха на място. Просветна ми напълно. В нашия малък град всички се познават добре. Като оставим настрана служебните отношения, със сигурност няма хора, които по едно или друго време да не са играли на гоненица, жмичка, стражари и апаши и да не ги свързват спомени за общи лудории по ученически бригади, пионерски лагери или военно обучение. Шофьорът беше по-голям от мен с десетина години, но най-важното, което проумях сега, беше, че той, неговият началник и моят шеф са съученици! Докато обикаляхме пустите улици и разговарях с турските духовници, в главата ми все повече се надигаше голямо негодувание. Шефа набира точки пред някой, прави заговори с милиционерите, а аз разнасям папки и провеждам секретни срещи. Главата си залагам, че Първия си няма никакъв хабер. Ето ти я натурално добрата комунистическа максима „Лявата ръка да не знае какво прави дясната”. И всичко това пак като част от борбата за поредното кресло…
Както и да е, заданието беше изпълнено успешно, покрещяхме си после с шефа няколко минути, посърдих му се малко и лека-полека отношенията ни влязоха в нормалния си ритъм. Дотолкова успя пак да ме омагьоса, че даже не разбрах каква беше в края на краищата целта на цялата акция.
Положението постепенно се успокояваше, парализираната администрация също навлизаше в ежедневните си работни темпове, но едно не можеше да се отрече на родната Партия – никъде не се появяваше дори и думичка за това, какво се случва в страната. Никаква информация за нищо! Дори за взривовете в Буново и Сливен се носеха само фантастични слухове, но нямаше нищо конкретно и официално. Опитвах се и аз да следя радио и телевизионните програми, да чета редовно излизащата преса, та ако не пряко, то поне нещо „между редовете” да разбера, да проумея защо се върши това.
По времето на офанзивата по смяна на имената, вестниците изобилстваха от статии за проблемите на гората, за самокритиката, за посещения на високи чуждестранни гости в България или, съответно, наши делегации в чужбина. Голяма новина беше годишнината от смъртта на Ленин. Не оставаше на заден план и проведеният на 12-13 февруари пленум на ЦК на БКП по въпросите на „Научно-техническата революция”, а „Отечествен фронт” удари всички в земята с поместването на готварски рецепти за специалитети от… слонско месо!? Да не говорим за скръбта, обзела целокупното човечество при кончината на другаря Черненко . А в това време едни хора бяха пращани без съд и присъда в Белене или принудително ги заточваха в различни краища на страната, а други жалееха загиналите си при атентатите близки.
Първият проблясък дойде ненадейно от „Отечествен фронт”, когато на 26 март беше публикувана декларация от името на мюфтиите в България. Миран Топчиев и съратниците му от Кърджали, Шумен, Толбухин, Разград, Айтос и Смолян остро се възмущаваха от клеветите на капиталистическите радиостанции, че в България се извършва насилствена смяна на имената на българските мюсюлмани. И най-непредубеденият човек можеше да разбере, че тази срамна, пълна с лъжи, декларация е съчинена от някой полиран мозък, стоящ на топло в Централния комитет или нейде из затъмнените кабинети на Държавна сигурност.
Както във всичко друго, и тук другарите пропагандатори нямаха мяра. Кампанията, вместо да замре, се развихри. В началото на април в няколко поредни броя на „Фронта” се публикуваха писма в подкрепа на тази декларация, като под тях стояха имената на всички районни имами. А ето ги и моите приятели, дето ги карах да се разписват. Пак получих просветление! Ама колко просто било – събираш на хората почерците, изпращаш ги в някоя лабораторийка и белите престилчици, въоръжени със специална техника, могат и на конвейер да произвеждат декларацийки, протестни писма, опровержения и т.н.
Маладци! Другари, ако някога съм се изказвал снизходително за Вас и съм Ви подценявал – приемете най-искрените ми извинения! Не само хитри, но и търпеливи – всичко сте нагласили още в края на януари, а чак сега… Колко ли още козове имате скрити в ръкава?
Лелее, ама намерих и аз достоен обект за възхищение. Стреснах се силно. Няма как, друзя – „Живееш ли сред вълци, рано или късно сам ще почнеш да виеш!”…
Стрелките на часовника отдавна преминаха полунощ. И без това идеите за някое кръчмено изпълнение се провалиха, но поне още не е късно да си поспя. Къде ти, Шефа съвсем се беше разкиснал и продължаваше да дудне. Ама това съвсем на нищо не прилича! Явно ще трябва да взема крути мерки, ако не искам да посрещна зората, слушайки за поредните софийски идиотщини. Поех дълбоко въздух и го атакувах:
– Добре де, какво толкова стана в края на краищата? Жени и деца тук няма. Хващай бика за рогата, че виж кое време стана….
– Странно, и оня каза така.
– Кой?!
– Как кой? Нашият приятел, естествено! Тавариш „Жълти обувки”!
Аз уж се имам за врял-кипял и видял всичко апаратчик, но от разказа на Шефа направо ми се обърна стомахът.
Вторият столичен гост също бил облечен строго официално, но имал мек, кадифен глас и зад тънките очила просветвали интелигентни сини очи. Говорел с патос, като на моменти изпадал в екзалтация:
– Петстотин черни години читашкият ятаган сече нашите майки и бащи! Петстотин черни години анадолският изверг изнасилва нашите сестри! – направил кратка пауза. – „Нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба!”… Раковски, Левски, Ботев… хиляди знайни и незнайни наши бранители, наши герои, положиха костите си пред олтара на България! Те загинаха в безмилостната рат за нашата свобода…, за теб „език свещен на нашите деди!” – крещял с пълна сила той. – „Но стана чудо – смертю смерт поправ!” Криви излязоха сметките на отоманина! Матушка Русия винаги ще бъде с нас!..
„Жълтите обувки” слушал с видима досада, но явно повече не можал да издържи. Станал, потупал колегата си по рамото и когато той веднага млъкнал, погледнал към съвсем омаломощената общинска върхушка и занареждал с отвратителния си глас:
– Другари, добре си поговорихме, доста време изгубихме! Направо хващам бика за рогата и ще карам без усукване! – погледнал в едно листче и продължил: – По време на Възродителния процес директивата беше една! Всички тук я знаете и помните много добре – „Да не остане и следа от нищо турско!” За тази цел Партията изпрати достатъчно ресурси, бих казал предостатъчно, които трябваше да овладеят ситуацията и да изпълнят поставената им задача! Всичко това ставаше под Вашето непосредствено разпореждане! Следователно цялата отговорност сега се носи от Вас! От Вас! – повторил той и изгледал назидателно всички.
Залата му отвърнала с отчайваща тишина. Само движенията на очите издавали, че в стаята не се провежда конгрес на каменни статуи. Някои изследвали обстойно гипсовата орнаментика около абажура, а други се опитвали с поглед да пробият дупка в гладкото дюшеме. Какви ли мисли са минавали през главите на другарите? Сигурно са очаквали всеки момент върху тях да се изсипе суровият божи гняв, а „Обувките” не мирясвал:
– Добре, да приемем, че имате някакви успехи. Някои от Вас даже бяха наградени… Но…, означава ли това, че всеки може да се прибере вкъщи на топло при бабичката? – силно ударил по масата той. – Да не мислите, че борбата е приключила? Сменихме имената и вече може да седим и да ядем халва! – все повече се разпалвал, а останалите се споглеждали с нарастващо недоумение.
Търпението на Стопанина било почти изчерпано, той умело се възползвал от паузата, в която разгорещеният оратор извадил носна кърпа да попие потта си, и избоботил рязко:
– Ние свършихме всичко, което поиска Партията от нас! Естествено, че допуснахме грешки, но ние ги осъзнахме и всичко това вече беше обсъждано в Окръжния комитет и после докладвано в Политбюро! Аз не мога да разбера конкретно за какво говорите и защо си позволявате такъв тон! – прословутият му гняв бързо набирал скорост. – Е, може да са се случвали неща, за които тук присъстващите да нямат информация, но това не ви дава право да правите каквито и да е внушения… И всяка една награда е напълно заслужена! Така че, дру… га… рю – започнал да срича, а подчинените му се спаружили съвсем, – или най-сетне кажете за какво сте дошли, или по най-бързия начин се о… ми… тай… те!
Наглият столичанин явно не очаквал подобен развой на нещата и долната му челюст направо опряла до земята от смайване, но бързо се взел в ръце и продължил с по-мек глас:
– Извинете, другари! Малко се увлякох, но не мога да овладея емоциите си, когато става дума за нашето отечество – той отпил глътка вода и продължил по-самоуверено. – При нас се получи конкретен сигнал, че във вашия район не са взети всички мерки относно изпълняването на главната партийна директива.
– И какво толкова важно сме пропуснали все пак? – малко театрално, доволен от себе си, попитал Първия. – Да не е останал някой Ахмедчо, а може би Хасанчо?
– Иронията Ви е неуместна, другарю! – пак набирал скорост софиянецът. – Близо до вашия град се намира местност с едно такова грозно име… Сещате се, нали?
– Всички наши местности носят звучни прозвища, за коя по-точно става дума? – Шефа не издържал и също се намесил.
– Ами ще карам по памет – беше нещо „Остен” или „Зостен”… – „Обувките” малко се замотал. – Както и да е – важното е, че там има една пътека, която свързва цялото Герлово с града! Според нашите сведения по нея денонощно минават стотици хора. Стотици, забележете, жители на турския район! – той огледал победоносно шашнатите градски първенци и нанесъл последния удар. – Всяко дърво е изпъстрено с турски имена и символи, някои от които стоят там с десетилетия! А вие питате „Какво сме пропуснали”? – гласът му пак добил предишната си сила. – На други места премахват имената дори от надгробните камъни, а вие тук… разказвате си приказки от 1001 нощ!
– Накратко – в ЦеКа беше прегледана цялата налична информация, бяха направени проверки, проведоха се консултации със съответните специалисти… Разбирате ли? Директивите на партията трябва да бъдат изпълнени докрай! Кратко, точно и ясно: всички дървета, на които има дори и една турска завъртулка, трябва да бъдат отсечени!…
Шефа отиде в своя кабинет за още една кутия „Феникс” и аз побързах да проветря стаята. Колкото и да се опитвах, мозъкът ми отказваше да проумее току-що завършилия разказ.
Не знам какво са търсили предците ни, но сякаш божият пръст им е посочил къде ще могат да намерят препитание, красота, вяра и закрила. Някой много сполучливо беше казал, че нашият град е „сгушен в полите на Стара планина”. И наистина, както майка приласкава своето дете, пазейки го от лоши помисли и коварни болести, така и Балканът нежно беше прегърнал китните улички и къщи с вечнозелените си ръце, величави върхове зорко бдяха над съня им, а вятърът безмилостно разпръскваше градоносните облаци от лицемерие, злоба и суета.
Разноликият Балкан! Суров и непоклатим, той понякога се отдаваше на закачки и лудории. Като на шега предизвикваше природните стихии, увличаше ги в неспирните си лудории, неусетно ги вплиташе в невидим стан и изтъкаваше от тях цветен водопад, който пленява сетивата, разкрива тайните на красотата и осъжда всеки на любов – доживотна и взаимна. Любов, пламнала с първите жадни вдишвания и люлчините песни. Любов, жива и звънтяща от легенди за безмилостни хайдути, несметни богатства и кървави битки. Любов, черпеща сила от вековни дървета и дъхави поляни, безмълвни усои и незнайни пътеки, искрящ въздух и задъхани потоци…
– Добре, де! Като се поразмислим, гражданите, които са пратили сигнала, са искали да помогнат на Партията и Държавата в този труден момент. – Шефа безуспешно криеше гузния си поглед в никотиновия ореол. – Кой може да предположи, че тези кукуригалници ще измислят такава дивотия? Проверили, решили… Йолки-палки! Но те не знаят на какво е способна синовната ни обич! – избърсвайки една сълза, той вече не говореше на мен, а директно се беше обърнал към историята. – Всички ме познават и знаят, че аз не мога да допусна такова нещо! Как после ще гледам хората в очите… – сепнато погледна часовника си и скочи рязко от стола. – Имам малко време, но ще успея за първия автобус до Сливен. А оттам на „Чайката”… – блесналият му поглед беше ясно доказателство, че е сътворил поредния задкулисен шедьовър.
Шефа си хвана дърмите, а аз очаквах появата на първите слънчеви лъчи и, полузадушен от цигарения дим, се борех с връхлетялата ме лавина от мисли.
Например според вас може ли да има нещо общо между Балкана и безстрашния Лукчо, изучаващ негодниците? Сигурно си мислите, че това са бълнувания на недоспал човек – нищо подобно!
Имаше си такава традиция в нашето градче, тогава когато училището се задъхваше под напора на безбройни детски смехове, всяка година в средата на април да се отива до пещерата, в която патронът на училището – идеологът на борбите за национално освобождение – е писал безсмъртното си произведение „Горски пътник”. Естествено маршрутът минаваше през местата, по които той беше бродил многократно из Балкана. Пътеката, която отвеждаше точно до входа на скалистото убежище, беше именно тази, чиято смъртна присъда „Жълтите обувки” беше произнесъл с толкова омраза. Аз пък някога я наричах „Крушата”…
Никога няма да забравя първия си поход до мястото, на което беше кръстена любимата ми сладкарница. Нашите много не искаха да ме пускат на толкова далечен път, но нали бях шестокласник – вече напълно самостоятелен мъж, промърмориха нещо, но нямаха изход. Водач ни беше учителят по физкултура. Преподавал още на баща ми, той беше по-известен със слабостта си към чашката и ученичките, отколкото с някакви спортни постижения. От устата му постоянно се лееха тъпи вицове и безсмислици. Плодовете на остроумието му наподобяваха удар на желязо в дърво. И ето го пак, изпаднал в поредното умопомрачение, той сипеше върху нещастните ни глави градушка от бисери:
– Ученици, оня облак не ви ли прилича на разгонена мечка? А пък на този поход, не знам защо, все му върви на водка… Видяхте ли я новата даскалица по музика – яка мома, замъчна… Пък директорът ми взе ключа за задната врата на залата… – никой не го слушаше, но той сякаш можеше да продължава вечно. – А виждате ли тази пътека, дето сега сме я обяздили? Навремето един военен летец ми разправи, че имала формата на половин цигулка… Ама музикантката май била нещо обратна…
По това време тъкмо препрочитах любимата си книжка от Джани Родари и много харесвах Маестро Круша, който със силата на своето изкуство в затвора прогонваше гадните плъхове, и така, повлиян от напъните на физкултурника, дадох на пътеката името на ароматния и сочен плод.
Любовта към тази местност се разгоря в мен през следващата година, когато я посетих за втори път, пак на патронния празник.
Дали тя беше различна, или аз се бях променил? Все едно, току-що се бях събудил от продължителен сън. Почти сляп от яркото слънце, слушах пронизителните птичи крясъци, преливащи в опияняващия аромат на съживените дървета, цветя и тревички, които сякаш даваха неземна сила на милиони побеснели мравчици, щуращи се из цялото ми тяло.
Колко ли изтъркано звучи думата „вълшебство”? Ала помисля ли си за Балкана, винаги си представям белобрад магьосник с островърха шапка и златиста мантия, който размахва вълшебната си пръчка и от нея с пукот и свистене се появяват коя от коя по-приказни гледки.
Дали беше по-красиво през лятото, когато гъсталакът, изпълнен с мирис на равнец, детелина и мента, даряваше всички с тишина и прохлада, а обидените слънчеви лъчи яростно се разбиваха в него и от яд сушаха зелените сълзи, с които тревата изпращаше нощта?
Или късната есен, загънала спомените за отминалите весели дни с шумящия си жълто-кафяв китеник, плътно покрила вековните върхове със саван от райско мляко, придаващ им призрачния вид на въздушни кули, криещи несметни богатства, откраднати принцеси и победени юнаци?
А може би гальовната зима, обгърнала всичко с хермелиновата си лапа и заглушила всички звуци, смущаващи неспирното движение на божиите твари?
Или пък пролетта, когато всичко започваше отначало?…
Много обичахме с моите приятели да пътешестваме по стъпките на Раковски и неговата чета. Задухаше ли южнякът, нарамвахме многострадалните си раници и, за ужас на учители и родители, потъвахме в дебрите на Балкана, който гостоприемно посрещаше нас – своите невръстни любимци, раздавайки ни с пълни шепи от своите богатства. Съвсем близко до града, плътно обградени от гъста гора, мирно си съжителстваха крепостни останки от римско и турско време, скални църкви, алпийски склонове и ледени извори. Някаква тайна криеха тези „Зли стени”, имаше нещо неуловимо, някаква загадка, която ни караше да си връщаме отново и отново… и, останали без дъх от безбройните стръмности, да откриваме вечни места, където можеш да останеш сам със себе си, да почувстваш природната сила, да се докоснеш до Бог. Или заедно с най-верните другари да запееш „Хубава си, моя горо”, а нощем, легнал по гръб, да гледаш как небесните искри премигват в отговор на гаснещата жарава.
И изведнъж разбрал своята нищожност, проумял, че след като си тръгнеш от този свят, гората ще продължава да маха с клонести ръце, решаваш да оставиш своя знак, да знаят всички, че и ти си съществувал, че и ти си минал по вечния път, скътал в сърцето си толкова много любов и достойно пренесъл завета на своите предци.
Както житейският ни път е обграден с безброй документи, така и горските дървета пазят по своите тела тези изрязани или прогорени потомци на пещерните рисунки и отци на съвременните графити като доказателство за вековното човешко присъствие.
Но стига лирични оливания! Врящ и кипящ като парен котел, посрещнах утрото на въртящия стол в канцеларията. Дааа, днес явно няма да съм в състояние за работа. Дръпнах завесите, спрях радиото и се опънах на изтърканото канапе. Напрегнатата безсънна нощ си каза думата и моментално потънах в безпаметен сън, от който най-безцеремонно ме измъкна досадният телефон. Размътеният ми поглед с мъка регистрира, че стенният часовник показва 13.30, а от слушалката се разнесе лъвски рев:
– „Я паметник себя ваздвиг нерукатворнъй,
К нему не зарастьот народная трапа,
Вазнесся въйше он главою непакорнъй…”
Морфей още ме държеше в обятията си и не можах да реагирам по никакъв начин, което изобщо не смути Шефа:
– Как си, дарагой? Работим ли върху грижите на народа? – продължи той, а аз бавно се освестявах и се мъчех да наподобя нещо като мисъл.
– Пабеда! Спасихме гората! – задъхан, Шефа не можеше да скрие обзелия го възторг. – Ще ми вземат те решения… Ще ни размахват пръст… Намерили, че премерили…
– Ами да, явно все пак си успял да убедиш онези от „горе”. На това свещено място самият Раковски е зареждал със сила и любов своето перо! – и аз показах класа в словесната еквилибристика.
– Абе, мани го Савата! Нещо много бързо забравиха някои другари за героичната борба на българския народ с фашистките изроди, за свидните жертви, които даде Партията за нашата свобода! – постепенно започнах да фокусирам предметите, но все още не разбирах накъде бие и защо изнася този театър.
– Вечно в сърцата ни ще остане и безумната храброст на най-младите синове на Партията, които оставиха неполучени своите дипломи и нецелунати своите момичета, които не доживяха да чуят плача на първата рожба! – или беше пиян, или… Щрак, чарковете ми се наместиха и пред мен оживя картината на целия му замисъл. Съвсем ми беше изхвръкнало от ума, че билото на планината беше лобното място на убития от фашистката полиция секретар на РМС Тиньо Станев. Нямаше как да не се възхитя на Шефа, който винаги забъркваше световни каши и после успяваше да обърне всичко в своя полза. Ето сега пак беше натиснал правилното копче. А представлението сигурно беше за пред някой с доста звезди на пагона….
Покрай това произшествие съвсем бях обърнал гръб на служебните си задължения. До края на учебната година оставаха броени дни, а за успешното протичане на бригадите трябваше да се направи още много. Грабнах телефона, разтворих работния си бележник и с нежелание завъртях шайбата.
След завръщането си от столицата Шефа само се мярна из комсомола и изчезна някъде. Лятото беше в разгара си и постепенно се настройвах на отпускарска вълна. Имах още някое и друго служебно дело, след което с чиста съвест щях да споделя полагащите ми се свободни дни по равно с Балкана и Черно море. Докато си мечтаех така блажено, секретарката ми се обади да се явя при началството.
– Влизай, галубчик – захапал цигара, той беше заел обичайната си поза пред окачената на стената карта на България. – Знам, че се готвиш за почивка, разписал съм ти молбата, но… преди това трябва да свършим нещо.
– Ама, имам тук едни срещи…
– Отлагаш всичко и правиш какво ти казвам! – раздразнено, с нетърпящ възражение тон ми посочи кожения стол. – Дъртият пак започна с простотиите си – срещнал неразбиращия ми поглед, се намести удобно зад бюрото и по-спокойно започна да ми обяснява:
– Нещата с тези пусти надраскани дървета бяха напълно забравени, ама не… Ей, няма да му омекне коравата кратуна! Ходил напред-назад и развалил цялата работа. Сега ще трябва да се оправяме с подръчни средства. Общо взето, въпиюща глупост, но няма къде да мърдаме този път. Абе скоро ще стане тя една… Днес в районното е получена заповед за изсичане на всички дървета, подписана лично от министъра, с която възлага на милиционерите цялостното изпълнение!
– Има ли определен срок? – попитах, колкото да кажа нещо.
– Да, има! – Шефа помълча известно време, поогледа ме и продължи: – Цялата работа трябва да е приключена утре, до 12.00. Нали се сещаш, че за толкова кратко време дори и аз не мога да реагирам. Така, че… слушай моята команда: сутринта в 6.00 часа от вас ще те вземе бялата лада, отиваш на мястото и там ще бъдеш моите очи и уши! После ще ми докладваш всичко в подробности! Вапросъй естъ? Вапросъй нет!…
Гордостта на руското автомобилостроене пълзеше по черния път, а пукащите под гумите камъчета отекваха в нещастната ми глава като удари на компресор. Вчера след като аудиенцията завърши, мимоходом си взех чантичката и бързо се запътих към „Тихия кът”. Малко в повече ми дойдоха емоциите и глупостите тези дни. Както би казал моят даскал по физическо: „Не изтрая сърцето юнашко и покой подири в бистрота концентратна”. За мой късмет шофьорът май също не беше в настроение за разговори и така в пълно мълчание, старателно обикаляйки из приличащите на лунен пейзаж коловози, стигнахме до сборния пункт.
Въпреки ранния час, току-що събуденото юнско слънце набираше сила – повечето милиционери стояха в сянката на взетия назаем от горското ПАЗ и кротко си приказваха. Махмурлукът постепенно отслабваше своята хватка, но все още не бях в състояние, а и не изгарях от желание за празни приказки, затова реших да се разтъпча и да погледам за последно до болка познатата пътека, която още от незнайни времена чертаеше своята неповторима цигулкообразност из сърцето на планината, изморена достигаше билото, за момент сякаш се учудваше на нещо и, кипяща от енергия, изведнъж се втурваше в бесен слалом по осеяните с причудливи скали главозамайващи склонове.
Страхотна картинка – лирични трели, родени от алкохолно изфирясване и набъбваща жега. По-добре отсега да намеря подходящо прохладно място, че не се знае колко ще продължи цялото това безумие, а после няма да се диша.
Тъкмо хубавичко се нагнездих и около автобуса настана някаква суматоха. Трескаво започнаха да се оправят фуражки, колани, а един от тях на бегом се понесе към мен.
– Началникът заповяда днес да съм Вашата сянка, но аз нещо се отнесох. – виновно ме погледна той. – Ако нещо Ви попита… , нали… няма проблеми?
Докато запъхтеният старшина се разкайваше, на поляната пристигна бялата лада и плавно спря на мястото, където лятно време циганите връзваха уморените си катъри. От нея слезе червендалестият, рано оплешивял майор, по-известен като „Генералчето”. Извади голяма червена кърпа, избърса челото си и без да погледне изпънатите като струна свои подчинени, с големи крачки се запъти към импровизираната ми наблюдателница.
– Здрасти, войводо! Отдавна искам да се запознаем, но все няма удобен случай! – той говореше толкова бързо, че едвам успявах да хвана и половината от думите му. – Шефът ти толкова те хвали, така те превъзнася, че… като нищо скоро ще се озовеш на някое важно място и от теб ще зависят много неща! – лукаво ме погледна и шеговито се закани с пръст. – Ама гледай тогава да не забравиш старите си приятели…
Какво да кажа, на мен душата ми се пържи от мисли за това, което ще става след малко. Сякаш вече чувам стържене на щилки и брадвени удари, а той намерил време да се кодоши. Като казах, че ги чувам, и ми стана много странно, защото изобщо не ги виждах. Ама наистина, какво става тук? Хората са строени, но никъде не се виждат машини и инструменти?
– Ама да знаеш, ние с Шефа ти сме най-големите мафиоти! – Генералчето продължаваше скоропоговорката си. – Дъртака пак го отиграхме! Вря се, чекна се, ама къде ще се мери с нас? – самодоволно се ухили той.
– Да не е отменена заповедта на министъра? – облещих се аз.
– Как? Ама ти не знаеш ли? Ама то няма и откъде де, аз затова и закъснях. До преди един час висяхме на петолъчката в Окръжния комитет.
– ?!?
– Бъди спокоен, постигнахме компромис и няма да сечем дърветата! – победоносно намигна той.
– Компромис?!? – развитият ми в партийните междуособици инстинкт веднага подаде сигнал за тревога. – Компромис с какво, с кого? Какво трябва да направим в замяна?
– Нищо особено… Просто успяхме да убедим онези от „горе”, че цялата тая хамалогия по събаряне на дърветата е безмислена. Просто ще им обелим корите, въпросът е решен! Раз-два и готово…- и отдалечавайки се, подхвърли през рамо. – Ама Стопанина този път ще изяде дървото!
Мълчах. Гледах тъпо и не можех да повярвам, че всичко това наистина се случва. Да речем, че Възродителният процес ми беше горе-долу ясен. Ако не го приемах, поне виждах някаква логика в него, но че едни изподраскани дървета могат да се използват за разчистване на сметки и партийна кариера…
– Акълът им се взе на колегите – сепна ме „моят” старшина, – трябваше за нула време да обиколят всички дърводелски работилници, и фабриката, че и училището по трудово, за да съберат достатъчно рукани. И брадви донесоха за всеки случай. А пък някой взел дори и останалите от войната два щика, с които ръчкаме парното. – В това време майорът приключи инструктажа и с властен жест посочи гората…
Какво се случи ли? Не знам дали някога ще намеря думи и сили да опиша това, на което станах свидетел. Струва ми се, че нещо такова е достатъчно за цял един живот.
Ако все пак опитам, с какво ли трябва да започна?
Дали с това, как ясното слънчево небе изведнъж почерня от гарвани, подгонени от възкръсналия древен нагон, че щом има толкова много униформи, ще има и тлъста плячка?
Дали с това, как кипежът на буйната кръв и насладата от мускулното напрежение караха простоватите ченгета да си организират „белачески” съревнования?
Или как оберъчките със свистене сваляха дървесната кожа, а Балканът хлипаше с човешки глас, гледайки как тихичко сълзят прерязаните вени на неговите деца?
Ами отсичането на огромния бук – „Господарят на гората” – за който казваха, че от върха му се вижда морето? Не успяха да достигнат много от написаното по него, взеха две брадви и… Никога няма да го забравя!
Или задушливият дим, струящ от напоените с нафта и запалени по средата на поляната сурови кори?…
Какъв отпуск изкарах, само аз си знам. В къщи майка ме посрещна с новината, че Шефа най-после е заел мястото на Първия, а под сурдинка се говори, че заповедта за моето назначаване за Окръжен комсомолски секретар е вече подписана.
Първата ми среща през първия работен ден, естествено, беше с него.
– Здраствуй, дарагой! – опитваше се да бъде сериозен, но в очите му се кръстосваха слънчеви лъчи. – Как си? Почина ли си добре? Надявам се да е така! Както виждаш, вече няма никакви пречки и можем да се отдадем само на обществените си задължения! Доста работа има пред нас! – офф, до гуша ми беше дошла тази многозначителност.
– Да, така е, Шефе! – влязох му в тона аз. – Виждам, че в Партията са победили здравите сили! Единствените, които са в състояние да се борят за окончателната победа на комунизма! – той кимаше и така се беше надул като пуяк, че не можа веднага да реагира, когато му казах, че съм получил писмо от Московския държавен университет за обявен аспирантски конкурс по история.
– Ти луд ли си? – заби ми един стъклен поглед, – Аз тук правя такива завои, че си виждам калниците, а той, видиш ли – на гурбет му се доходило! Я си избий тези глупости от главата! Трябваш ми тук, до… – с рязък жест пресякох поредните му дитирамби:
– Заминавам в Москва, ще спечеля конкурса и ще се занимавам с наука! И никой няма да ме спре!
Това беше и последният ни разговор! Не знам дали е правил опити да ми попречи, но след толкова време из коридорите на властта и аз си бях намерил един-двама покровители, така че без никакви спънки, в един слънчев ден, примрял от радост като ученичка, се озовах в сърцето на Съветския съюз.
Можех ли дори да предполагам, че светът е изправен пред колосални промени. Е, да, нещо витаеше във въздуха, нещо се задаваше… Сега разбирам, че не успях правилно да разчета очевидните знаци. Дори и свободно разпространяваният Солженицинов „Архипелаг” ми се струваше поредното модно увлечение на столичните аристократи.
И изведнъж: перестройка, глад, сух режим, танкове…
Вече усетили накъде отиват нещата, с няколко колеги изоставихме учебниците и всеки, използвайки наличните си връзки, започна собствен бизнес. За наш късмет нещата потръгнаха и за кратко време натрупахме солиден капитал.
Страхотно е да си на прием в Кремъл! Който не е бил, го съветвам по най-бързия начин да поправи тази грешка! Виждате ли ме, ей там, сред ослепителни полилеи, сериозни мъже с антрацитени костюми и неземни красавици, отрупани с брилянти, а по-черен от хайвера е само етикетът на кехлибарената течност в чашата ми. Отвън гальовно мърка едногодишен „Ролс”, който за миг ще те отведе, където си поискаш. А в леглото, под пухените завивки, свита на кълбо, те очаква най-русокосата и синеока Наташа. Шикарно, нали? И така, денят приключва, ти смъртно уморен, изпълнен със задоволство, затваряш очи и виждаш… Черния – бивш изпълнител на смъртни присъди в Старозагорския затвор и настоящ постови милиционер – как с всичка сила забива брадвата, пенещият сладък сок го пръска по раменете, шията, лицето…, а той протяга шепи, ненаситно пие и пръхти от наслада…


От известно време усещах, че е настъпил моментът да изкарам скелета от гардероба, и с първата ми попаднала външнотърговска делегация долетях в България.
Другите се засилиха по срещи на високо и още по-високо равнище, а аз се метнах на предварително осигурената кола и потеглих към Балкана.
Наскоро избухналата демокрация плодеше избори след избори и родното градче ме посрещна, осеяно с плакати, знаменца и балони.
В къщи нищо не беше променено. Моята стая изглеждаше така, сякаш бях излязъл преди минути от нея. И добрата стара ученическа раница предано ме чакаше на пирона в мазето. А пък мамините гозби и студената ароматна кераца…
„Престъпникът винаги се връща…” – нали така беше в старите кримки? Няколко часа вървях в мразовития здрач и сега, седнал на завет, наблюдавах как слънчевите лъчи играят на прескочикобила с непристъпния хребет.
Светлината на новия ден откри пред очите ми ужасяваща гледка. Онази красота, онези вековни зелени великани, за които толкова разказвах, стояха пред мен като прокажени каторжници, а черните им, изсъхнали ръце нежно докосваха земята, дирейки опора в нея. Приличното на райска градина място се беше превърнало в сива пустош без ни едно зелено стръкче или цвете; в грозен сипей, през който лятно време мързеливо бродеха змии, а през зимата царстваше дивият вятър.
Телевизии и вестници гърмяха за потъпкана гласност, за плурализъм и човешки трагедии, за права и свободи…, а бедните дървета? Сетихме ли се изобщо за тях? Интервюира ли ги някой мустакат нагаждач? Пророни ли някой поне една сълза?
Години наред, при всеки удобен случай, се връщах винаги там и с часове гледах този паметник, който без думи, без шум и суета най-точно показва истинското лице на „единствения”, „вечния” и „най-хуманния” на земята строй.
В подножието на планината живееше самотно бившият лесничей Бай Мехмед. Рядка ограда опасваше малката къща и дворчето с беседка, чешмица и зеленчукова градина. Местните го наричаха „Паметта на Герлово”. Казваха, че знае неща, станали преди стотици години, и че той е живата връзка с миналото.
При една поредните си разходки из въздишащия есенен Балкан го видях как едвам мъкне голямо дърво на рамо. Помогнах му да го пренесе и той от благодарност ме покани да вляза и поседна. Докато дядото режеше туршия, вадеше мед и пълнеше юзчетата с течно злато, забелязах, че всичко в скромния му имот е направено от дърво, от… небелено дърво. Загледах се и видях, че таванът, стените, подът и столовете бяха изпъстрени с дати, инициали, имена на животни, местности и хора…
Зачервен от печката и лютата ракия, той ми разказа как научил от свой човек за издадената „смъртна присъда”, извикал няколко приятели, още същата нощ отрязали колкото могли дървета, с две волски талиги ги докарали до това свещено място и на другия ден издигнали сегашното му убежище.
– Виж как всичко свърши, как нещата си отидоха с главата надолу – замислено подръпваше от цигарето. – А там горе – пътеката, дърветата, поляните вече ги няма. И много хора, също… Тоя, дето измисли всичко това, ще да е безродник… – по обветреното лице на горския се стичаха сълзи, той преглътна мъчително, махна с ръка и гледайки през прозореца, каза: – Чоджум, от мен ще знаеш – глупостта на един човек може да е по-голяма от глупостта на целия свят!

 

Всички разкази от сборника “Заличаване”

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!