ПУЛС ПРЕДСТАВЯ

Иван Кремов. Сигурно знаете името му, слушали сте го заедно с богатия му колоритен глас от не един концерт на народни песни по радиото и телевизията, от не един жив подиум, от грамофонните плочи. Но заслушани в песните му, едва ли сте подозирали, че техният изпълнител освен чудесен певец е една много интересна и богата личност, а още по-малко – поет. Да, талантлив, интересен и самобитен автор на стихове.
Биографията му би могла да се побере в няколко реда. Роден в китното Йовково село Жеравна. Учил в Котел и в Сливен, отрано сраснал с народната песен – душа на къщата му, в която съм бивал неведнъж, Иван Кремов твърде млад скъсва със самодейността, за да стане професионалист, първи учител в Котелското средно музикално училище. И в същото време – популярен и търсен народен певец, изнасящ непрекъснато концерти. Представил е котленския фолклор в 17 страни.
До прякото ни запознанство през тази година го знаех единствено като певец. Когато боязливо ми заговори, че сам „се опитва да пише” и ми каза няколко стихотворения наизуст, аз останах много приятно изненадан. Напористо, определено поетическо чувство, своеобразни и оригинални виждания, тоналност, която се родее донякъде с фолклорната и все пак нова, модерна, огрубена в известен смисъл външно, но нътрешно чиста и нежна, каквато я долавяме в неговите песни.
Лаконичност. Импресивност. Простота. И в същото време – своеобразна метафоричност, образност, емоционалност. Ех, разбира се, като забележки и пожелания много неща биха могли да се отправят към Иван Кремов, много би могло още да се изисква от него. За да прозвучи гласът му и в поезията – както и в  песните – чист, ясен, избистрен. И за да стигне нюансите и високите тонове не по-слабо, отколкото ги е стигнал там.
Но засега едното „На добър път!” би могло да побере всичко! И наличие, и очаквания!
На добър път, приятелю, певецо! На добър…

Дамян П. ДАМЯНОВ

Иван КРЕМОВ

В очите ми самотен лист
на клончето блести
в очакване пак вятъра да го целуне и повдигне,
гората да събуди.
И уморен да спре във няке дере,

намерил себе си.
Ах, кой от всички тия листи
със вятър търси точно мене!

ДЪЖД

Той спря над Жеравна,
изля гнева си и замина.
И прогърмя!
Изми сълзите на хайдушко.
Небе като клепач обърса
със ръченика на дъгата.
Кориите на Йовков само
Подмина сух и сжъднял.

ЖЕРАВНА

Село мое – сабя островърха,
село мое – пушка кремъклия!
Птица във гърдите ми запърха:
лудо биле в тебе да изпия,
до огнището без глас да седна
и отново с баба да пребродя
връх по връх заветните легенди
за Шибила и Индже войвода,
с бяла жеравненка да изсъхна
от мерак по тези харамии…
Село мое – сабя островърха,
село мое – пушка кремъклия!

Вестник „Пулс”, № 11, 17 март 1981, с. 6.