Начало » Глад

Глад

   Преди се дразнех, като казваха, че имам една греда в повече, но вече не им обръщам внимание. Даже лекичко ги съжалявам. Така де, стъпете в моите чорапи, походете из шарения свят и тогава давайте велики умозаключения и обособявайте категории.

            Да не мислите, че ми лесно? Да ви разкажа най-пресния случай. Тези дни, ама така, от нищото, ме обхвана един зверски глад. Ще кажете – голяма работа, пак банализирам… Ако беше така – нямаше изобщо да отварям дума, там за меса, салати и напитки.

            В моя случай, от недрата на пъкъла се появи глад за… спомени. То сега не е толкова страшно, щото за трети път ми се случва и вече имам натрупан опит, но отначало положението отчаяно намирисваше на ситуация.

                         Понякога обичах да се шегувам, че имам в себе си огромен, изсъхнал кактус, който постоянно ме боде и дращи и затова ходя с високо вдигната брадичка, но от едни години насам нещо невидимо ми шушнеше в ухото, че това не е шега, а самата истина.

            Може би науките имат някакво логическо обяснение за подобно състояние, и терапия някаква може да има измислена. Не знам. За себе си аз знам – това е глад за спомени. Появи ли се – изоставям всичко, вземам лист и химикал и започвам да си спомням отминали случки, настроения, дочути истории… Понякога дори един случаен мирис може да отключи стотина нечетливо изписани страници, докато кризата премине изведнъж, както се е появила.

            Вчера, както си щраках на ксерокса служебни документи и усетих, че в душицата ми, подобно на лавина, набира скорост многохиляден протест срещу строгите диети, с които напоследък я изтезаваше безразличното ми съществуване.

            Веднага зарязах всичко, грабнах „бойната готовност” и в свински тръс се понесох към пейката в задния двор на офиса.

            И се започна едно спомняне – ум да ти зайде: Когато братовчед ми и гаджето му решиха да се женят, тя беше непълнолетна и се наложи разрешение от съдия. Затова пък трябваше някаква сериозна причина и тогава дружно писахме декларация, че баба ми е на смъртно легло, а много иска да ги види на сватбата, щото батко ми носи нейното име. Тъкмо станахме първокласници и един мой съученик решил да се похвали на село. В събота и неделя си занесъл чантата, ала на дядо му магарето взело, че му изяло буквара. През нощта комшията си оставил колата отключена и едни пияни войници да вземат да я подкарат, да я потрошат. Чак в болница влезе горкия човечец. Най-хубави прашки ставаха от сините ръкавици, които бяха наредени в един склад със счупен прозорец и след училище организирахме цели експедиции, за да се сдобием с 2-3 броя от тях. Когато ми купиха колелото, много ме беше яд, че движението му е „ХВЗ”, а не „Шимано”, както на по-големите в махалата. Веднъж в парка намерихме един момичешки дневник и цял ден се хилихме като изтървани, докато разигравахме сладникавите любовни мечти, описани грижливо от незнайната страдалка. Заядливият дядка от горната улица решил да закисва едно буре и някой му дал акъл, че трябва да го напълни с негасена вар. Посред бял ден се чу гръм, после виха линейки, домораслият майстор се сдоби с гипс на крака и си спечели прозвището „Бъчваря”.  Двама десетокласници пъхнаха жива мишка в дамската чанта на физичката. Изключиха ги тържествено пред цялото училище. Тайно се продаваше рисувана карта на вилната зона, където бяха отбелязани всички асми, лехи и плодни дръвчета, времето, по което узряват и наличието на всякакви препятствия и капани край тях…

            Лека-полека, търбухът на невидимото чудовище в мен се запълни, то започна да мига сънливо, отпусна се и захърка блажено. Вече мога да си отдъхна.

            Един въпрос обаче, не ми дава мира: Защо си спомням неща само от детството?!

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!