Какво ли е началото на тази история? Как започна тя? Може би така:
Вариант І
Котленските чорбаджии
продадоха хубав Котел…
Народна песен
Откакто нежните филизи на Демокрацията се сплетоха с нашите души, Котел не можа да случи на управници.
Черната пяна, изплувала от поредните избори, задушаваше възрожденския светлик и под нейния покров агонизираше и загиваше създаваното от поколения котленци.
Ето го пред нас поредното човече, яхнало трона, потриващо доволно късите си ръчички и кроящо светли планове за още по-светлото Си бъдеще:
– Страхотно е когато всичко се нарежда както пожелаеш! Два лева може да има, но ще са за моя джоб! – изведнъж, тежка като олово бръчка прорязва челцето. – Дотук добре…, обаче не може човек с характер да няма врагове. Животът е устроен така, че винаги да има пречки! Мдаа, какви проблеми трябва да имам аз, с кого да се сборя? А, сетих се! – вика по телефона секретарката. – Пиши: Градът се намира в тежка икономическа криза! Новоизбраното Общинско ръководство, в изпълнение на предизборната си програма няма да жали сили, за да потекат свежи финансови потоци… Като първа стъпка, Ние ще започнем активно да работим за развиване и укрепване на местния бизнес!
Май малко се отегчихте? И аз също, но в този миг, гениална светлина озарява величайшата глава:
– Ето, на центъра се намира Общинската библиотека. Ходи ли някой в нея? Може ли тази хубава, масивна сграда да прахолясва за кеф на пенсионери, ученици, учители и… Не, не може! – възхитен от себе си, с патос. – Подгответе със зам-а по културата заповед за преместване на библиотеката в старото училище! А в освободената сграда ще направим офиси, магазини…, за чудо и приказ!
И тук на сцената излизам аз, студент втори курс библиотекарство, временно назначен на мястото на оперирана служителка.
Малко след новогодишните празници кметът срещнал Шефката и казал, че от другата седмица ще има пълна промяна… Гръм от ясно небе!
На най-големия си неприятел не пожелавам да участва в такова нещо! Да събира книжка по книжка, да ги подрежда в чували и товари в камиони, да разковава изгнили стелажи, да гази из големите преспи, понесъл връзки „Дума” и „Демокрация, а после – после… всичко това, но в обратен ред.
Е, имаше и хубави неща. Най-обичах да подреждам хранилището със старите книги. Оцапан до ушите да редя пожълтели издания и с трепет да разгръщам залепналите, зеленясали страници.
Какво ли не откривах в тях – писания за смисъла на живота, за красотата на поезията, за значението на заповедта във войската, за толстоизма, за градинарството… Стоп! Толстоизма ли казах?
В Русия има гробница велика
Далече от града с гърмяща суета,
Със затвори и съд, де нагла сила блика,
С пияната тълпа ревяща в тъпота.
В Русия има гробница любима.
Всред свежата природна чистота,
Всред горска тишина, неуловима,
Земята в свойта гръд ласкае и обзима
Толстоевия прах. С безсмъртна красота
Над гроба през зелените листа…
Изгубилите борбата с времето букви едва си личаха, но аз седях на пода и продължавах да чета известното стихотворение на Иван Горбунов-Посадов, което беше поместено в Международен сборник, издаден по случай 25-годишнината от смъртта на Толстой. Преводът беше дело на някой си Йордан Ковачев…
Вариант ІІ
Пожелайте ми късмет,
среща имам точно в пет…
Естрадна песен
Надявам се, не сте забравили оня светъл образ Буковски и романът му „Жени”. Дето едно цинично пиянде Хенри Чинаски, добило някаква славица, чрез писма си уреждаше любовни срещи с непознати дами. Как посрещаше поредната потомка на Ева, гадаейки дали ще я познае по получена снимка или подробно описание.
Същите трепети изпитвам и аз, когато заровен в азбучния каталог на „Пишманския” отдел на Търновската библиотека, разгръщам картички с библиографски описания и се опитвам да позная дали даденото нещо си струва да бъде прочетено, съдейки по автор, заглавие, местоиздаване, издателство, година…
Ей така, с часове мога да търся, разгръщам, оглеждам, връщам се малко назад, вземам ново чекмедже…
След такова признание, сигурно само доброто възпитание ви възпира, да не изречете нещо недобро за мозъчното ми състояние? Може би ще бъдете прави…, а може би не?
Вариант ІІІ
Ние живеем безумен,
напълно безумен, луд живот
и това не са думи,
не е сравнение и преувеличение,
а истинското просто потвърждение
на това което е.
Лев Толстой
Примерен диалог между читател и съвременен библиотекар:
Ч. (ведро) – Имате ли нещо, интересно…
Б. (палаво намига) – Ами тук, само за свои хора съм запазила три книги на Христо Калчев.
Ч. (почесва се и гледа тъпо) – Ъъъ…
Б. (свива устни нервно) – Добре де, остана по нещо от Томов и Даверов
Ч. (още по-тъпо) – Аааъъъ…
Б. (с надежда) – Коелю?
Ч. (зареял поглед в пространството) – Имах предвид нещо, по-така…
Б. (шепне съзаклятнически) – Има, как да няма… Само че…, нали…, никому нито дума… Ето – Господинов, Стоев, Карбовски…
Ч. (забелва очи и припада)…
А ето и самата история…
БЪЛГАРСКИЯТ МАХАТМА ГАНДИ
Съзра ли нявга унизен
Човек да тръпне пред човека
Аз скритом страдам просълзен
И мъка ме гнети нелека…
Йордан Ковачев
Май чух някой да казва, че му е писнало от свободни съчинения и фантасмагории? Нямате проблеми! Щом е така – ето, моля – педантично изложена фактология, същинска енциклопедична статия.
На 18.10. 1895 г. в гр. Пещера, в семейството на изселници от Пиринска Македония се ражда Йордан Ковачев. Гимназиалното си образование завършва в Пловдив, а висшето юридическо в Софийския университет. Запленен от личността и идеите на Толстой, през целия си живот като дългогодишен адвокат и публицист, въздържател, есперантист, вегетарианец, читалищен и кооперативен деец, той се бори за утвърждаване на истината, доброто и вярата в човека. Поетичните и белетристичните му произведения, както и многобройните му преводи са свидетелство за безспорен талант и му отреждат заслужено място в българската литература. След смъртта на Н. Ракитин е избран за председател на Съюза на писателите от провинцията в България. Заради защитата на Никола Петков през 1947 г. е затворен в комунистическата преизподня – лагера „Куциян”, а след това е затварян в лагера Белене два пъти: 29.04.1951 – 28.04.1952 г. и 11.07.1957-19.12.1958 г. Считан за най-добрият познавач на Толстой и Толстоизма извън границите на Русия. Наричан Махатма Ганди, не само заради физическата прилика с него…
Епилог
Има разни писатели и произведения разни. Шарения голяма. Едни остри, други меки, трети топли, четвърти… От едни потръпваш, искаш да избягаш далече, други те карат да скърцаш със зъби, някой те хващат за гърлото и крадат сълзи от очите.
Вземаш една прашaсала, невзрачна, полуразпаднала се книга, разгръщаш я и право в сърцето ти се излива огнена лава, изгаряща всички причинени от живота рани.
Вземете и вие някоя книга от Йордан Ковачев.
Прочетете за теглилата на отритнатия Маркиз, за деликатността и радостта от живота на Дядо Илия.
Прочетете за вълшебната кръв на Матей Чудни:
„Матей усети как отмаляват краката му, защото цялата сила на неговото сърце изтичаше из прерязаната китка и изпълваше съда на крадците. В миг, без смут и укор, му мина през ума, как още от утре ще се продава неговата кръв. Той вече не теглеше ръката си: – в душата му зашумя сочен горски листак; забуча далече в презнощ река, и бухал три пъти избуха и изпълни горски самотии с трепет; а ручей, забъблил из треви, го изпълни с упоение и го облъхна обичта на мъдри слова :
… Ти нямаш нужда от наставник, защото любовта живее в тебе. Вселената чрез своите звезди сияе за твоята права и жива душа, която намери себе си”…
Прочетете за мъките и обичта към децата на изнемогващата, млада Майка, останала рано вдовица.
А знаете ли приказката за „Златните капки”?
„… Бог разгънал небесата и видял и чул всичко. Неволно без да иска Той, радостта му се изляла към земята като ситни златни капки.
– Гледайте, хей, златна роса роси! – се развикали селяните и се втурнали да я събират. Но не всеки могъл да намери златна капка. Само люде с най-чисти сърца и най-чиста радост намерили по капчица, но щом я вземали в ръка тя прониквала в тялото им и се настанявала в сърцето, защото то било най-достойно място за нея. Който намирал златна капка се познавал отдалече: усмивката му сияела и думите му звучели с небесна радост.”
Прочетете за ангелите на Дядо Нико Овчаря или смъртта на Янко Кехая.
Прочетете… прочетете… прочетете…
„Мрамора млечен е груб за двореца
В който ти трябва да спреш за почивка,
Земни елмази ще сронят венеца
Блеснал сияйно над твойта усмивка
Даже дъгата е тежка зад купол и свод
В храма на твоя надзвезден и нежен живот”.
Красиво, нали! Ето ви още:
„Лъх – клисарин в миг запали
Звездите, златни кандила,
И по боровете заспали
Сби звънливи клепала.”
А това?
„Цели позлатени белите брези
Трепетно проронват мъртвите си листи,
Мъртвите си листи, златните сълзи…
Няма скръб минава бавно през полето.
Облак сив разплакан пъпли по небето,
Писка зимно птиче в храстите росисти,
Носи се въздишка, ронят се сълзи, –
Цели позлатени, белите брези
Трепетно проронват мъртвите си листи.”
Дали може да се каже още нещо? Според мен – не!
СПИСЪК НА НЯКОИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ НА ЙОРДАН КОВАЧЕВ
1. Моето утро. Стихове. София, Възраждане, 1924. 80 с.
2. На невидими струни. Стихове. София, Посредник, 1926. 62 с.
3. На борба с бедността. София, 1936. 29 с.
4. Озарение. Стихове. Пловдив, Братско слово, 1938. 127 с.
5. Изпуснати хора. Драма в 5 действия. 3. изд. Севлиево, Братство, 1942. 64 с.
6. Златни капки. Разкази и легенди. 2. изд. Севлиево, Братство, 1943. 176 с.
ЧЕТИРИ СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ ЙОРДАН КОВАЧЕВ
ЗЕМЯ
Сега си ти печална, стара, суха,
Измъчена от твоите деца,
Израснали за грях и за разруха
Със каменни и ледени сърца.
Сега си ти покрита с люти рани
В които гний и мре светът студен,
Що къс по къс из стъгдите постлани
Теб – майката – продава те без свян.
Тук зид корав ликът ти загрозява,
Там твоя стан опасан е с бодли,
Веригите са днеска твойта слава,
Венеца ти – от кървави стрели.
Но майчице, и мъченица свята,
Живее в мен за тебе песента,
Когато ти, красавица богата,
Цъфтяла си във мир и красота.
Кога е бил ликът ти рай- градина,
Де в всичко пей, ухае и цъфти,
И на деня чаровната картина
Сияла е с незнайни красоти.
В гигантски лес от стройни каламити
Кипял е гмеж от същества безброй,
Ту с нежен мъх, ту с щит корав покрити
Едни без глас,а други с рев и бой.
Цветята ти разцъфвали са с трясък
От силата на девствения сок,
Да те красят със дивен дъх и блясък
И с багрите на своя род висок.
Навред из теб – във долините злачни,
В планини стрелнали синий свод,
В моретата, в реките ти прозрачни
Личала мощ, стихия и живот.
И във нощта, кога Сатурн унесен
От тъмен свод сияен, силен, млад,
Предлагал е на тебе с звездна песен
За дружба знак той своя пръстен злат,
По тебе са възпламвали вулкани,
И във нощта да чувствуваш сама
Кипежа жив на твойте сили сбрани,
Царице и красавице земя!
* * *
Свечерява се във равното поле,
Тихо, неусетно равнините
Теменужна мрачина заля.
Плаха двойка птици към върбите
Прелетяха с безприютен вик,
Прилеп круто кръшна над тревите
Да отбегне кроткия светлик,
На светулка, лъч мъждив понела,
В мрака да посвети миг след миг.
Тя блещука в нива пожълтяла
Кат искра дошла от висини,
Огън жив от небесата взела
Сухо жито да възпламени.
А щурците пеят на земята
Песен за размирни старини;
Хладен лъх въздиша в тъмнината
Вплел крила из младите лози,
И треперят тъжно в небесата
Рой звездици – сребърни сълзи.
* * *
Борба стихийна с злото в мене,
Борба за мир и идеал,
С бурливи мисли възгордяни,
Старинна ярост и печал…
Дали не е душата вече
Като поле след кървав бой,
Където чуй се отдалече
Сал гарван черен, вълчи вой?
Не съм ли вече суров войн
Всред буря и метеж кален,
За подвиг и борби достоен,
Към нежни блянове студен?
Но всяка вечер щом се върне
Пламтяща мисъл от борба.
И с нежни цветове загърне
В борби ечалата тръба,
Аз свличам свойта твърда броня
От устрем траен, тих и здрав,
Стрелите остри пътьом роня
И хвъргам своя лик корав.
Горя тогава в тиха нежност
Към всичко живо във света
И в светлоструйна безметежност
Разцъфва моята мечта.
* * *
Усмихни се, усмихни се, майко моя,
Ти, която не познаваш радостта,
С черна кърпа забрадена отдавна,
Че земята ти погълна челядта.
Ето, аз съм тук при тебе здрав и силен,
Изостанал бор самотен от гора,
В която черна брадва е вилняла,
Буен пламък догорял е до искра.
Приюти се в мойте клони, птицо бледна,
Ти не можеш над пожара да летиш,
Че перата си изрони в скръб и мъка
Мъртъвците ненагледни да красиш.
Усмихни се, и повярвай във живота. –
Пак гората буйни листи ще развий,
И ще слее звуци дивни в химн
Тържествен
Твойта мъка благородна да разкрий.
