На Божидар Маринов
Оставаха още два изпита до семестриалното завършване, дипломната работа беше почти написана, а той все още умуваше какво ще прави, когато отношенията му с университета приключат окончателно. Като пълен отличник имаше право на избор в разпределението, а пък и някои от предложените места бяха доста примамливи, но като поразмислеше малко, и все се намираше нещо да го смути, нещо, което определено се разминаваше с плановете за близкото бъдеще. Тази несигурност влияеше зле на мозъка и стомаха му, правеше го разсеян, нервен и заядлив. Затова поканата от завеждащия катедра дойде като дар от небесата. Още от първи курс беше сред любимците на стария професор, разговорите с него, дори по най-незначителни теми, му носеха огромно удоволствие и той реши да използва предстоящата среща, за да се посъветва и да почерпи идеи от богатия професионален и жизнен опит на своя ментор.
Кабинетът на академичното светило представляваше тясна стая с бюро, канапе, два стола и стени, покрити с огромни книжни рафтове, където всесилните думи от хилядите изписани страници привличаха светкавично като магнит всяка човешка реч в своето царство, а след това за дълго оставаше усещане за докосване до безсмъртното величие на миналото и суетната нищожност на съвремието.
Отначало приказката им тръгна добре: отпиваха студен ментов чай и си говореха за футбол, риболов и разни студентски клюки, но професорът, след като няколко пъти си погледна часовника, изведнъж рязко смени темата:
– Трябва да ти кажа, че доста мислих, оглеждах всички ви, но ти ми се струваш най-подходящ.
– ?!
– Искам да ми станеш асистент!
– Ами…
– Не, не ми отговаряй сега. Знам, че ти дойде неочаквано – и с мен навремето беше така. Помисли… Хубаво помисли и пак ще говорим.
– Но аз… Не знам…
– Помисли, помисли… Работата е добра, престижна, четене, писане… Пък и няма да стоиш по осем часа на някое бюро. Край теб колкото щеш засукани мацки… А пък и аз ще помагам, доколкото мога, разбира се…
– Но… Това е много отговорно, аз… не знам дали ще се справя?
– Спокойно! Трудно е всяко начало! Лека-полека ще видиш колко е хубаво. Въпросът е в следното: В момента нямаме свободно място. Някъде след година-година и нещо ще има нов конкурс и ако се съгласиш, чак тогава ще можем да осъществим нашия замисъл.
– Но, другарю професор, аз дотогава ще съм нейде из варненските или шуменските училища?
– Спокойно! И затова съм помислил. Имам един приятел – директор на едно от елитните софийски училища, в много важен квартал, където няма случайни деца и родители. Уговорил съм всичко и от новата учебна година започваш при него, после ще чакаме кое ще стане първо – или асистентски, или аспирантски конкурс – професорските очила проблеснаха самодоволно. – Трябва ми човек като теб, с такава ясна мисъл, свеж, верен… Не знам дали си забелязал, но нещата напоследък тръгнаха към разведряване… Срок за отговор – три дни!
Не че имаше какво толкова да го мисли, за разлика от другите случаи – тук имаше само едно препъникамъче – със сигурност по някое време трябваше да стане партиен член, но пък нали професорът каза, че нещата се променят. Знае ли човек? Още на другия ден той се обади да съобщи взетото решение и да благодари на бъдещия си колега за доверието.
Лятото премина в безбройни разходки из стръмните улички на родния Търновград, въдичарско скитане по напечените камъни на Янтра и много прочетени книги, а първият звънец го завари сред шумна група усмихнати деветокласници, облечени в красиви униформи, на които щеше да е класен ръководител. Учителя с радост оглеждаше първия си клас и внимателно обмисляше думите, с които предстоеше да влезе в живота им.
Гимназията имаше специален статут – в нея учеха потомците на второто и третото ниво от комунистическите управници и поради това всичко беше много чисто, красиво, топло. Колективът беше с голям потенциал, някои от учителите имаха научни степени, други работеха в редакции на големи вестници, в телевизията или бяха известни писатели. Учителя отначало доста се смущаваше от своите „знатни” колеги, но постепенно се вписа в средата и, успоредно с всекидневните си занимания, осъмвайки над дебелите книги, започна усилено да се подготвя за предстоящото си изкачване по стръмния път на университетската работа.
Както навсякъде, и тук, под лъскавата повърхност, животът струеше с пълна сила, подпомаган от особеното социално положение на учениците, кипяха буйни страсти, постоянно се случваше нещо, ала той беше разбрал още в университета, че подобни отношения приличат на безветрено море, но стъпиш ли веднъж в него, разбираш, че си попаднал в мъртво течение, което безмилостно те повлича във водовъртежа на неизвестното и страшното. Затова Учителя стоеше встрани от всичко това, не се интересуваше от личния живот на децата и ограничаваше общуването с тях само в рамките на професионалните задължения, независимо какво приказваха зад гърба му.
Поредната история стана през втория срок, когато зимата вече отстъпваше място на птичите песни и всички растения се отблагодаряваха на прохождащото слънце със своята зеленина. След часовете няколко ученици си бяха устроили оргия във физкултурния салон: правили, каквото правили, докато накрая едно момиче, почти мъртво от свръхдоза, бе закарано в Пирогов. Наследниците на партийната върхушка отдавна бяха задминали в пороците си омразния Запад. Учителя дотолкова се беше вглъбил в предстоящия изпит, че сигурно изобщо нямаше и да разбере какво точно се е случило, когато една сутрин ги събраха в учителската стая и някакъв отговорен фактор им съобщи, че заради системно нарушаване на комунистическия морал и социалистическите закони училището прекратява своето съществуване. След това той научи, че ключът за салона бил даден на хлапетата от самия училищен физкултурник срещу обещанието по-късно да бъде включен в забавлението.
Отначало Учителя мислеше, че тъй като не е замесен в произшествието, ще се размине леко, но явно проблемът беше засегнал някой сериозен началник, защото дори и професорът, който задейства всичките си познанства, не можа да помогне. Последният им разговор завърши с поговорката за „сухото и суровото”, мъжко ръкостискане и много, много неизказани неща в очите.
И така – затвориха школото, смачкаха директора като дървеница, а преподавателите, след като им изнесоха тягостни нравоучителни беседи в съответните служби, бяха разпръснати из цялата страна
Когато видя на командировъчното името на мястото, в което предстоеше да работи, Учителя много се зарадва, защото това беше едно от любимите му български градчета, дало начало на много от лъчите, озарили пътя на нашето духовно и национално Освобождение. Нямаше как и до днес живият планински въздух да не носи в себе си частици от този дух и той с детинско нетърпение се настройваше за първата си среща с Балкана. Обаче след като слезе на сивата неугледна автогара и бе настанен в близката порутена сграда с гръмкото име „Строително-монтажен комплекс” (или накратко „семека”), където в различни времена са живели строителни работници, първоначалният му ентусиазъм започна да се предава в пипалата на безмилостно настъпващ жилав песимизъм. По принцип не се нуждаеше от много, у него напълно липсваха такива неща като битови претенции и жажда за материални богатства, но когато се озова сам в миниатюрната, спартански обзаведена квартира, в която щеше да пребивава до второ нареждане, той разбра, че бедите предстоят и борбата ще е придружена с много стиснати юмруци и скърцане на зъби.
Учителя си мислеше, че отначало ще има време да навлезе в работата, ала директорът явно правеше свои сметки и веднага го включи в учебния процес, като по незнайно каква причина му дадоха да води часове на най-малките – четвъртокласниците и на най-големите – бъдещите абитуриенти. Просто не знаеше къде се намира – едните завършваха след броени седмици, бяха натрупали някакви знания и занятията с тях бяха чисто губене на време, а „зайците”, с лъскави червени връзки и плахи погледи, бяха сериозно предизвикателство и той прекарваше цялото си извънкласно време в библиотеката и посрещаше зората на масата вкъщи, за да бъдат уроците достъпни и атрактивни.
Лятната ваканция го завари тъкмо като беше набрал скорост и той реши да не спира, защото искаше да е отлично подготвен за следващата учебна година. Въпреки, че беше запланувал да отметне доста работа, а пък имаше и няколко дежурства, се оказа, че му остават много свободни часове, в които най-после можеше да отвори очите и сърцето си за всичко, което ежедневно минаваше край него.
Откакто се помнеше, Учителя имаше една мечта, една голяма несподелена любов, която му носеше много радост и болка в най-неочаквани моменти, усещаше нейната поява ту като ефирна ласка на морски бриз, която обгръщаше цялата му същност, ту като железни пръсти, които рязко стискаха в смъртна хватка нещастното му сърце. Затова в университета изчете всички възможни литератури, получи толкова много езиковедски знания, но каквото и да ставаше с него, не си и помисляше, че това неистово желание може да се сбъдне. А той просто искаше да пише. Да седне на олющена масичка с молив в ръка и върху белия лист да затанцуват изящни фрази, преливащи от жизненост и красота, които ще карат всички да погледнат с други очи на своите тегоби, ще им вдъхнат смелост, мъдрост и желание за един по-добър живот, без лъжи, лицемерие и подлост.
Обсебван от тези мисли, той дълго скиташе из притихналия от горещините градец, навсякъде му се привиждаше някакво мистично съчетание от възрожденска архитектура, модерно строителство, природни красоти и неподправени хора, над които сякаш се стелеше блестящ плащ, изтъкан от крилете на стотици златни пеперуди. Черният асфалт живееше в мир и сговор заедно със сенчестите калдъръмени улички, които неусетно преминаваха в мозайка от прашни павета или градешки плочи; бъбрива гора от незапомнени времена бдеше над всичко и всички, докато слънцето кокетно се оглеждаше в милионите росни капки, покрили трептящи листа и тревички, а безброй божи гадинки неуморно пъплеха, издаваха причудливи звуци и забързано изчезваха по невидимите пътеки на своето кратко съществувание.
Напоследък с Учителя се случваше нещо странно. Уж животът му беше влязъл в някакви коловози, но отначало рядко, а след това почти всяка нощ, по малките часове, точно по времето, когато преди беше най-работоспособен, сега изпадаше в необяснимо състояние: всичко пред очите му започваше да се размива, да става безформено, после ушите му се изпълваха с някакъв странен шум, а ръцете започваха да правят хаотични, неконтролируеми движения. Когато за пръв път изживя тези неща, той се уплаши много и даже мислеше да отиде в окръжния град на лекар, но след втория и третия „транс” усети, че след всичко това в него се вселява великанска енергия, без засега да разбира какво е нейното предназначение.
Дали всичко стана съвсем случайно, или това си беше естественият ход на събитията, но скоро, непосредствено преди началото на учебната година, той реши да прочете отново любимата „Златна роза” и колкото повече се задълбочаваше в познатите страници, имаше чувството, че ги отваря за пръв път. Поетичният Паустовски, с неповторимия си стил обясняваше подробно и разбираемо за това как се пише, пред какви трудности е изправен всеки писател, как се избират думи и още много, много интересни и нужни неща. Учителя поглъщаше думите и отначало плахо, а после все по-смело се пораждаше чувството, че всичко това е предназначено специално за него.
Още в началото, когато за пръв път посети градските музеи, в него се появи интерес към местното килимарство и най-вече към факта, че въпреки наличието на модерна фабрика, имаше много жени, които в домашни условия, на дървените станове, продължаваха тази вековна традиция.
После много пъти се опитваше да си спомни какво точно се случи, но единственото, което паметта му изваждаше на бял свят, беше просветляващ прозорец и плътно изпъстрените с едрия му почерк карирани листи.
Редакцията на общинското вестниче откликна благосклонно и в следващия брой, на първа страница, където по правило се публикуваха комитетските материали, сега грейна в целия си блясък заглавието „Очите на стана”.
Той не можеше да прецени какво точно е направил, но вълнуващият, написан на един дъх текст, показващ пред всички дълбоката душевна красота на опитните килимарки, които чрез втъканите вечни нишки създаваха всички преливащи цветове и форми на живота в балканското градче, беше харесан много от читателите и това го окуражи да продължи своите литературни опити.
Междувременно учебната година започна и въртележката се завъртя отново. Не вървеше вече да страни от обществения живот и той се опита да стане част от колектива – почерпи за новата заплата, ходеше с колегите в импровизираната пушалня през междучасията, макар че този порок му беше чужд, участваше в различни прояви и постепенно започна да опознава всички. Директорът беше добродушен, ограничен човек, който, макар че беше математик, се интересуваше единствено от поправка на телевизори и транзистори, като в свободното си време ходеше да помага на заместник-кмета в строежа на новата му къща (злите езици твърдяха, че точно заради зидарските си умения е сложен на този пост). Край него се бяха събрали обичайните блюдолизци, които в духа на времето се бяха оставили на течението и напрягаха до сетни сили мудността и тъпоумието си, за да удържат стария ред. За много от тях представата за педагогически похвати варираше между Макаренко и маркиз Дьо Сад, обучението на подрастващите се състоеше в нескончаеми пионерски и комсомолски събрания, а оценките се поставяха според мястото, което родителите заемаха в хранителната пирамида.
Учителя за цял живот щеше да помни как домакинът го посрещна с думите: „Добре дошъл във второто Белене!”. Отначало това му се струваше смешно, после мислеше, че е вярно отчасти, но впоследствие, колкото повече опознаваше местните нрави, разбираше, че положението наистина е отчайващо, въпреки че понякога, докато играеха поредната партия шах със същия този домакин, който стана един от малцината му истински приятели, той обичаше да го подкача:
– Ами, как да са добре нещата, като всеки гледа да избяга нанейде. Няма живот тука и това е.
– Не живот…– тъжно кимаше мустакатият пазител на училищното имущество. – Въздух няма… Въздух…
За него също се носеха най-различни слухове, но хорската уста не е врата, да й сложиш катинар…
Отвратен от всичко, Учителя се опитваше да се съсредоточи само върху часовете с децата и творческите си начинания. Първият му успех не го замая и той сам за себе си разбра, че творби с такъв стихиен характер са нещо несериозно. За да създаде нещо наистина стойностно, трябва много труд и като за начало си направи специална работна тетрадка, в която щеше да събира различни истории. Искаше разказите му да съдържат интересни, до болка познати случки от живота на обикновените хора, но написани по времето, когато тайнствената сила владееше сетивата му.
Макар градчето да затъваше все по-неумолимо в блатото на мутиралия държавен строй и ставаше по-трудно да се живее в него, Учителя не можеше да се оплаче от липса на сюжети, като някои от тях носеха в себе си символика на нивото на световната литература. Той усещаше инстинктивно, че тази работа трябва да се върши в потайни доби, което пораждаше много трудности, но най-големият проблем беше това, че на практика освен един-двама верни другари, той нямаше пред кого да развива бъдещите си идеи, това много му тежеше и на моменти напълно го обезверяваше. Дали наистина има смисъл от всичко, дали нещата са написани талантливо, дали няма да е поредният мърморко, който оплаква някакви загинали химери… Не можеше да си намери място, луташе се в себе си, докато накрая, съвсем ненадейно, успя да намери правилния път, или по-точно, решението бе подсказано от неговите ученици. Веднъж, когато оставаха няколко минути до края на часа, устата му сякаш сама, без той да иска, започна да разказва патилата на героите, за които пишеше в момента. Всичко, насъбрано толкова дълго в него, заплашваше да избухне, но той нямаше сили да спре. Искаше този миг да продължи завинаги, да говори, говори, говори… Успя да се опомни чак когато в стаята нахлу следващият клас.
На другия ден дойде страхът, че поддавайки се на момента, е погубил всичко, че с лека ръка е пожертвал това, което чака толкова дълго време, даже с известно злорадство наблюдаваше как в съзнанието му се подмятат най-фатални варианти за бъдещия му живот. Пада му се! Каквото и да стане оттук-нататък, като не може да си държи езика мирен, като жадува за евтина слава… И то пред кого… Пред едни сополанковци…
Само той си знаеше как доживя до следващата седмица, когато имаше среща пак със същите деца. Влезе в притихналата стая, взе тебешира и когато кръстоса изпънати палец и показалец на дясната си ръка в обичайния жест, с който започваше винаги – всички взеха да скандират в глас: „И-сто-ри-я! И-сто-ри-я! И-сто-ри-я!”… Несъзнателно се опита да избърше очилата, но разбра, че появилата се влага е в очите му. Оттогава първите свидетели на тайните му писания бяха неговите възпитаници. Най-често правеше това малко преди края на часа, но се случваше и да отдели цялото време – той разказваше и виждаше как децата съпреживяват всичко, стават някак по-възрастни, започват да питат, да разсъждават… Неговите творби им влияеха по начин, недостъпен за кухите фрази в отдавна излезлите от времето учебници. Въпреки, че духът вече бе излетял от бутилката, Учителя известно време се опита да поддържа някаква степен на конспирация, като казваше, че всъщност автори на тези разкази са Юго, Екзюпери, Маркес, но истината много бързо излезе наяве, когато децата започнаха да обсаждат градската библиотека и масово да четат книгите на споменатите писатели.
Дали се дължеше на добродушната му натура, или на голямата начетеност, но колегите му някак си приемаха това, че за кратко време спечели сърцата на всички деца. Е, случваше се в някой личен разговор да се промъкнат откъслечни думи за „философа” или „балалайката”, но когато популярността му започна да излиза извън училищните очертания и за него заговориха възхитени родители и общественици, тогава дори и най-добре настроените към него започнаха да дават воля на завистта, която гризеше сърцата им.
Всичко започна от една родителска среща, която уж по нищо не се отличаваше от хилядите проведени досега такива. Както винаги се прочетоха оценките и отсъствията от дневника, похвалиха децата на местните големци и събраха по някой лев за поредната благородна кауза.
Не така стояха нещата в класната стая на Учителя. След като огледа изпитателно всички присъстващи, той започна направо:
– Няма да ви занимавам с двойки, тройки, шестици и петици! Няма да ви занимавам с поведения и отрядни съвети. Днес ще ви говоря за вашите деца… Ще ви разкажа за това, което съм видял в тях. Кое е трудолюбиво, кое има качества, но го мързи, кое обича да прави мръсно на другарчетата си… Кое какви таланти има… – гледаха го като извънземно, а той продължаваше: – В тази възраст вашите деца са като топчици пластилин и от вас – като майки и бащи, и от нас – като хора, които са посветили живота си на вашите деца, зависи какво ще стане от тях. Вашите деца, това сте самите вие… Дали от този пластилин ще изваем шедьоври, или ще ги превърнем в лутащи се, неуверени нещастници?…
Краят на думите му бе посрещнат с продължителни, бурни ръкопляскания, а после, като голямо семейство, в най-задушевна атмосфера, загубили представа за времето, говориха за всякакви неща, докато не ги прекъсна нощният пазач.
Слухът за прочувствената реч за отрицателно време обиколи целия град, дочу се дори, че директорът получил похвала лично от най-голямото партийно началство, задето е постигнал такива успехи в поверения му колектив. Последното явно върза ръцете на всички, които бяха настроени за радикални мерки срещу пришълеца. Те се снишиха, зачакаха удобен случай за атака и задоволяваха желанието си за мъст само като съчиняваха от време на време най-различни измислици, които не намираха почва и бързо отшумяваха в училищните коридори.
Не се знае колко щеше да продължи тази своеобразна окопна война, но в училището се случи нещо, което рязко наклони везните в полза на противниковия лагер…
Някъде в първите дни на ноември, по време на следобедната занималня един петокласник отишъл в притъмнялата тоалетна, но пионерската му връзка била разхлабена и не забелязал как паднала в натрупаните нечистотии. После важният идеологически символ бил намерен и прибран. Отначало историята се понесе из цялото училище по-скоро като шега, но тъмните сили не можеха да изпуснат шанса още веднъж да покажат челичните си мишци и след няколко дни беше свикан педагогически съвет с точка първа и единствена в дневния ред – изключване на провинилия се.
Всички знаеха, че подобна санкция няма как да мине, но играеха най-сериозно своите роли, разгръщаха разни папки с угрижени лица, шепнеха, кимаха и вече се бяха ориентирали към приключване на целия фарс, когато дойде редът на дружинната ръководителка,и тя с истеричен фалцет започна да обвинява нещастното дете във всички възможни грехове, докара от девет дола вода – едва ли не пред тях стоеше най-закоравелият престъпник, който отдавна трябваше да е хвърлен зад решетките, за да не мърси с присъствието си социалистическото общество…
Безизразните физиономии показваха, че никой не я слуша, и когато тя се навилня на воля, директорът тъкмо мислеше да обобщи и да подложи предложението на гласуване, когато Учителя се надигна и пресипналият му от вълнение глас постепенно изпълни цялата зала, ръцете му трепереха издайнически, а невиждащите му очи сякаш блуждаеха в друго измерение. Той говори така, все едно го беше репетирал стотици пъти – започна с нещастната случайност, която може да се случи на всеки и продължи за смисъла на живота, за човечността, приятелството, истината и лъжата, накрая доста жлъчно осмя безогледния кариеризъм на младата функционерка и останал без дъх, се отпусна тежко на стола.
Заседанието приключи, ученикът се размина без сериозни последствия, но на другия ден, след края на часовете, извикаха Учителя в директорския кабинет.
– Влизай, влизай – въпреки разтворените прозорци, вътре не се дишаше от цигарен дим. – Ама хубава работа ми натресе…
– Другарю директор…
– Другарю, другарю… Какъв другар съм ти аз? Защо направи това вчера? Нали чаткаш, че детето нямаше да го изключим. Кой е луд да си слага таралеж в гащите…
– Ама тя защо му се нахвърли така? Сърцето ми не издържа това унижение! – Учителя усети как започва да се разгорещява и с мъка сдържаше напиращите думи.
– Моля ви се, ТОЙ не издържал… А какво да кажем ние с гайдите? А? Кажи, де? Не издържал…
– Но това е само едно дете, защо трябваше така… с него…
– Абе ти от небето ли падаш? – от прословутата благост на директора нямаше и следа. – Поне от сто години се говори как дружинната преди време искала от майката на този ученик да й стане поръчителка за един заем… Е, онази й отказала…
– Но… детето какво е виновно?
– Ех, ти… Виновно, невиновно… Красотата на човешките чувства… Чиста съвест… Знам, че ги умееш тези приказки, ама… На, вземи, хубаво виж! – с тези думи директорът тръсна няколко листа на масата. – Ще ми се правите на християни, а после аз ще ви рина лайната! Чети, какво чакаш!
Написаното се оказа най-обикновен анонимен донос. Не можеше да се отрече, че се бяха постарали и доста подробно описваха житейските му навици, но това определено не беше нещо, което можеше да вгорчи дните му, и той неразбиращо погледна началника си:
– Не виждам нищо особено. Нямали си хората работа и писали…
– А какво ще кажеш за това? – Учителя първо не разбра какво е това кално, измачкано нещо, което тупна на зелената покривка, но като се загледа, позна в опърпания парцал своята работна тетрадка. Още в самото начало той вписваше в нея с най-големи подробности нещата, които после се превръщаха в символи и герои, но впоследствие започна да я използва и като дневник, като единствено място, където се съхраняваха неговите най-лични прозрения за политическата система, за хората край него… Как се бяха добрали до нея? Какво ли се е случило?
– По-добре от мен знаеш какво има вътре. Що мълчиш, а сега, де – к`во правим? Ами ако това не беше попаднало при мен, а при някой по-страшен? Както и да е, свободен си!
– А това…
– Това… Ще го решаваме…
Учителя разбираше, че директорът нямаше интерес от раздухването на случая, защото щеше да засегне и него, но все пак не се знаеше под какво влияние можеше да попадне и като нищо можеха да му съсипят живота. Щом бяха откраднали старателно скритата тетрадка, значи бяха способни на всичко.
Като насън се прибра в тясната квартира и започна да унищожава чаша след чаша. Силно чукане по вратата го извади от алкохолния унес и един от съседите му, разгорещен и ухилен, го помъкна към своята стая, която беше препълнена от превъзбудени хора.
– Махнали са бай Тошо! – с викове го посрещнаха всички, но веднага замлъкнаха, защото започна новинарската емисия.
Учителя не можеше да реагира адекватно, гледаше оклюмалия бивш Първи на чернобялото екранче, а в очите му все беше зверски разкъсаната тетрадка, която приличаше на простреляна птица, правеща напразни опити да помръдне изстиналите си навеки крила.
После изгря свободата!
Учителя се върна в бащината къща, ожени се, започна работа в един техникум в Горна Оряховица, ала късметът му изневери с напълно готовия, толкова изстрадан ръкопис. Отначало си мислеше, че след като вече няма никакви прегради, остава само да го занесе в кое да е от нароилите се издателства и не след дълго ще държи в ръце първата си книга, но отвсякъде получаваше откази. На едно място го пратиха да търси спонсор, на друго му казаха, че не пише модерно, а един известен писател директно поиска името му да фигурира като съавтор.
Той гледаше как много активисти на вчерашния строй, днес напълно пребоядисани, вилнееха по улиците, гледаше стоящите пред празните магазини хора с угаснали очи, по цели нощи се въртеше в леглото и разбираше, че написаното от него е наивно, смешно, ненужно, че най-важната истина сега е да успееш да останеш чист, да запазиш себе си или просто да бъдеш човек.
Една вечер, напълно обезверен, почти на границата на безумието, Учителя взе ръкописа, запали дървения бойлер и започна една по една да къса и хвърля изписаните страници в червената прегръдка на огъня.
След това – опушен и тук-там поизгорен – той изпи една водка, легна и за пръв път в живота се унесе в дълбок и спокоен сън.
