Начало » Безкрайността на крайните пространства…

Безкрайността на крайните пространства…

За да живея,

трябва непрестанно

нещо да умира в мен самия.

В. Ханчев

    Момчетата бяха седми или осми клас, добре облечени и ароматизирани, през късния следобед консумираха нещо прозрачно и градусово в едно от популярните по него време котленски заведения. Абе какви момчета, сигурно в собствените си очи изглеждаха патили и препатили мъже в разцвета на силите.

    По зачервените лица и високия говор личеше, че са заседнали от дълго време, и явно бяха изчерпали обичайните теми за родители, гаджета, училищни проблеми и започнаха да одумват един свой съученик. От училище се прибирал в къщи, не ходел по кръчми и дискотеки, на море не бил стъпвал от втори клас

     –  За какво живее този човек, какъв мъж може да е? – с недоумение се питаха те.

    – Представи си, даже помогнал на една баба. Носил  й чантата от Гастронома до тях. Абе луда работа!

     – А иначе е готин, винаги дава по едно рамо в даскало като се наложи.

    И още куп приказки в този дух, докато едното от момчетата разказа, че въпросният приятел си взел куче – немска овчарка и се занимавал само с него. Затова и не ходел на море, защото през лятото работел, първо за да си купи кучето, а после за да може да му взема храна, лекарства и аксесоари, даже се абонирал за някакво списание.

    – И от къде тези  мераци в него? – попита някой.

    – Ами, видял че чичо Веско има “немец” и много му харесало.

    – Кой чичо Веско?

    – Ами кой, шефът на музея…

    Почти десет години минаха от този случайно дочут разговор. Тогава аз бях завършил вече средното си образование, бях се отчел и в българската армия и се чудех накъде ще ме отвее вятърът на живота.

    Вестниците и телевизията постоянно ни заливаха със словоблудство, а арогантността и подлостта отдавна бяха станали ежедневие.

    И колко странно и наивно изглеждаше това, че някой може да е трудолюбив, грижовен и чист, особено ако това е момче в онази възраст, в която копирането на агресията на възрастните е основен начин за себедоказване.

    Мина още време, започнаха да ми стават ясни много неща от живота, започнах и хората да преценявам по съвсем друг начин, извън наложените ми от средата стереотипи. Разбрах, че нищо не е само бяло или черно, че всички хора имат и добри и лоши черти, че всеки сам по себе си е уникален и по свой собствен начин преодолява житейските препятствия и личните си проблеми, и никой няма право да го съди, че е различен.

    Осъзнавайки всичко това и коригирайки поведението си, аз изведнъж, ей така сякаш от нищото се сдобих с много приятели, повечето, от които доста по-пораснали от мен.

    Приятели не за чашка и маса, а такива, с които можеш да поговориш и сериозно, и някой анекдот или случка да си кажеш и да се посмеееш от сърце, и да разчиташ на помощта им в трудни моменти.

    Един от тези приятели е Веселин Талазов, но вече не “чичо Веско” от детството, когато всеки четвъртък разглеждахме Природонаучния музей безплатно, а обръщайки се към него с небрежното и доста лично “бай Веско”.

    Като един от четящите хора в Котел, естествени бяха честите му посещения в библиотеката, където проведените дълги разговори за котленския балкан и неговата флора и фауна, бяха истинско удоволствие за мен.

     Не мога да забравя и съдействието, което ми оказа при издирването на едни отдавна търсени от мен книги, които не само бяха намерени, но благодарение на него  от доста време са част от личната ми библиотека.

    По времето когато бях редактор на вестник “Котленски край” се навършиха петдесет години от създаването на Природонаучния музей в Котел.  Бай Веско беше обиколил един по един хората, които през годините са имали някакво отношение към построяването на новата сграда  на музея, участвали в решаването на различните музейни проблеми  или са познавали неговия основател Васил Георгиев. Повечето от тези спомени бяха публикувани във вестника.

    Много позитивно се отзова на  идеята ми, че за юбилея трябва да се направи интервю с директора на музея като нещо полезно и за самия  музей, а и за всички тези, които след време ще се интересуват от живота в нашето малко градче.

    Читателите на вестника с интерес следяха метеорологичните рубрики, в които на базата на дългогодишните измервания, направени от учителя Захари Иванов, бай Веско атрактивно поднасяше информация за климата в Котел през изминалите години.

    Понякога една книга или един човек могат да променят целия ти живот!

    Много трудно, направо невъзможно е да се каже, да се напише всичко, което мислиш и чувстваш за някой когото уважаваш.

    Не знам дали поради “буйната ми младост” или заради характера ми, но доста често се захващам с неща, за които отначало се вижда, че няма никакъв шанс да бъдат осъществени. Още повече, че изразходвам много енергия и си докарвам много ядове.

    Пребивавайки в такова едно състояние срещнах бай Веско на площада до паметника на Раковски. Сигурно омърморих целия свят, а той само се подсмихна както умееше и каза :

–         Чух, че сте си купили кола.

–         Купихме – казах, – преди един месец.

–         Ами тогава какво се ядосваш? Карай си колата и да не ти пука!

   Две думи, но казани на място, които след време се превърнаха в мой modus vivendi.

    Прав си бай Веско, много малко са нещата в живота, от които можеш да си позволиш да ти пука… Много малко…

    Едно от тях е когато се разделиш с добър и честен човек, имащ широка душа и сърце пълно с мъка и искрящо от топлина.

    Съжалявам, че никога не ти разказах историята за момчето и кучето!

       ПОЧИВАЙ В МИР, БАЙ ВЕСКО!!!

Теодор Иванов

error: Забранено копирането без разрешение от автора !!